Патриша Корнуел
Тихият палач (30)

30.

Докато се качвахме с асансьора, сблъсъкът на първия етаж отекваше у нас. Опитах се да заглуша вътрешния си глас, но не успях. Не съм песимист, но не съм и прекален оптимист.

Презрението към федералните непрекъснато кипеше, клокочеше като вряща в тенджера вода. Не беше на приливи и отливи като в началото на кариерата ми. Сега вече беше хронично. Абсолютната власт бе развалила агентите, а липсата на проверки и баланс беше пълна. Човек нямаше къде да отиде освен при медиите, но полицаите като тези, които току-що бяхме срещнали, не можеха да го направят без разрешение от началниците, а те пък никога нямаше да им го дадат.

— Терористите печелят точки, когато вдъхновяват хората да действат нечестно, да злоупотребяват с това, което са се клели да защитават. — Гледах как етажите бавно се нижат покрай нас. — Всичко започна с 11 септември и набира инерция. Правителството ни шпионира и лъже. Тези, на които се доверяваме да служат на закона и да го прилагат, го използват в собствен интерес.

— Не всички го правим.

— Вероятно го правим. Но не агресивно и непрекъснато.

— Без наблюдение на случващото се в киберпространството няма никакъв начин да предвидим коя ще е следващата катастрофа — каза Бентън и аз си спомних какво бе споделил Бригс за разузнавателната информация, събирана от ЦРУ, вероятно от шпиони в Русия. Пари, наркотици и бандити нахлуваха в страната.

— Опитваме се да преодоляваме препятствията — добави Бентън.

— Както прави Луси.

— Налага се да танцуваме. Можем да научим нещо от Лео Ганц.

— Какво? Как да лъжем?

— Той танцува много внимателно, мотивиран от желанието си да остане жив, да избегне опасността, която е съвсем реална, но за момента няма лице.

— Казваш го, все едно имаш факти, с които да подкрепиш твърденията си.

Вратите се отвориха и ние слязохме от асансьора.

— Изглежда, Лео сам се е поставил в опасност, като е писал в Туитър, търсейки внимание — казах аз.

— Търсил е внимание, но не по обичайните причини. А за да предизвика омраза и е успял — отвърна Бентън. — Особено в определени среди, които аплодират предполагаемото убийство, което уж е извършил.

Под „определени среди“ той имаше предвид антимюсюлмански настроените хора и точно там беше иронията. Джамал Нари погрешно бе сметнат за мюсюлманин, който има връзки с терористи, а нито едно от двете не беше вярно. Той беше бивш хероинов наркоман, който бе станал контрабандист на дрога. Беше талантлив китарист, който вече не свиреше по разбираеми причини. Объркан учител с пиърсинг на пениса и стари белези от заиграване с дрогата. Изобщо не си заслужаваше омразата. Животът му беше тъжен банален кошмар, а Нари бе заложник на собствените си демони. Той не бе умрял внезапно тази сутрин, той бе вървял към този край.

Луси бе прегледала лаптопа му. Той беше резервирал полет за Канада по обед, и то не за първи път. От март насам бе ходил до Торонто по два пъти месечно, вероятно за да пренася наркотици, вероятно течен кокаин, който лесно се превръщаше в прах. Не губиш нищо освен свободата си и накрая неизбежно и живота си. Обикновено на летището чекираше куфар и една от китарите си, които обичаше толкова много, че си бе татуирал марката им на рамото си. Свиреше в клубове за жива музика — „Хорсшу Тавърн“ и „Доминиън“ на Куин стрийт и Полихаус, но силата, която го движеше, не беше ритъм енд блус, фънк или рокендрол тонална фраза.

Той искаше пари. Ако се съдеше по броя кондоми в стомаха му, когато е бил убит, той може би е правил между петдесет и сто хиляди долара на месец само от пътуванията си до Канада.

Луси проследи и имейлите му. Но не можеше да определи защо се бе превърнал в муле вероятно само преди три месеца. Освен че тогава съдебното му дело тотално се бе затлачило. То бе продължавало да му струва много пари, без да му се вижда краят. В известен смисъл бе тръгнал по престъпен път по вина на Ранд Блум и аз се чудех дали не е станало и под негово влияние.

— Надявам се да премине, преди да стане време да се храня. — Бентън все още бе обсебен от миризмата, просмукала се в носа му.

— Имам нещо, което ще помогне, ще ти го дам веднага щом стигнем закъдето сме тръгнали — отвърнах, докато вървяхме към дъното на един коридор.

Той побутна с рамо вратата на детективския отдел, голямо отворено пространство със синьо-сив мокет и малки кутийки, разположени в решетка — типичният полицейски участък, структуриран като форма за лед.

Спряхме на рецепцията, където нямаше никого. Едната стена беше изцяло от стъкло, а на другата се виждаха затворени дървени врати, на някои от които имаше прозорци, а на други не. Чувах как детективите говорят по телефоните си и тихо тракат по клавиатурите. Нямаше кой да ни посрещне, никой не ни обърна внимание, докато вървяхме към стаите за разпити.

Бентън пишеше съобщение на телефона си с единия си палец. Първо той, а после и аз спрях до звукоизолираните стаи със затворени врати без прозорци. Не чувах нищо, дори и нечленоразделни гласове. След това една врата в средата се отвори и от нея излезе Марино с телефон в ръка. Затвори вратата след себе си и тръгна към нас. Обувките му се влачеха бръскащо по мокета. Той ни махна да го последваме към кутийката му в дъното на помещението.

Обичаше да казва, че това е офисът му с изглед в две посоки, но всъщност не беше нищо повече от бюро с компютър, закачалка, оборудване, натрупано на пода, и снимки, забодени на покритата с плат преграда. Забелязах, че се е преоблякъл в бежов спортен панталон, черна спортна блуза и черно ленено сако. Носеше същите черни кожени кецове.

— Как върви? — попита Бентън.

— Не се отказва от историята си и раната на главата му никак не изглежда добре. — Марино беше в кондиция, уверен в себе си.

— Някой погрижил ли се е за нея — поисках да знам.

— Не.

— Продължава ли да твърди, че Джамал Нари го е ударил с трофея? — Погледнах към големия кафяв книжен плик за улики на разхвърляното бюро на Марино, на което имаше папки, розови листчета със съобщения и мръсни чаши от кафе. Дългата жица на телефона беше невъзможно и гротескно огъната.

Полицейски хумор. Откакто Марино работел тук, сменял жицата на телефона си всеки месец. Само след един ден тя се оказвала огъната по същия начин. Вероятно нямало повече да се случва. Винаги бе подозирал Мачадо.

— Хлапето е дяволски добър лъжец — каза Марино. — Взех му отпечатъци и проба за ДНК анализ. По трофея определено има кръв.

Той посегна към запечатания с червена лента плик с улики. Взе два чифта ръкавици от една кутия и подаде единия на мен. Сложихме си ги. Отвори джобното си ножче и сряза лентата. Дебелата хартия прошумоля, когато той бръкна вътре и извади голяма сребриста купа с основа от палисандрово дърво, която Лео Ганц бе получил, когато бе спечелил щатския шампионат по тенис миналото лято. Тя бе напръскана и омазана със засъхнала кафеникава кръв. По нея се виждаше и прах за вземане на отпечатъци от пръсти.

Отворих чантата си и извадих малка модифицирана аптечка от алуминий с най-необходимото за криминологични тестове. Не ми се налагаше често да давам първа помощ, но обикновено, когато преглеждах наранявания на живи хора, беше полезно първо да ги почистя и, разбира се, трябваше да им сменя превръзките. Подадох на Бентън напоена със спирт кърпичка и той схвана какво имам предвид.

— Извинете. — Скъса опаковката й, обърна се с гръб към нас и избърса ноздрите си отвътре.

— Какво правиш, по дяволите? — ококори се Марино, но Бентън не му обърна внимание. — О, разбрах! Преди да изляза от моргата, си натъпквам в ноздрите мокри салфетки толкова дълбоко, че има опасност да си увредя мозъка. Не използвай ментолов мехлем, става по-лошо.

Намерих рулетка в чантата. Претеглих купата на ръка, като я хванах за най-тънката част. В дървената поставка бе вграден златен медальон, който приличаше на римска монета. Трофеят беше тежък, около три килограма и половина по моя преценка, петдесет сантиметра висок. Ако се замахне с него с достатъчно сила, би могъл да причини смъртоносна рана, но очевидно не бе станало така, иначе Лео Ганц нямаше да седи в стаята за разпити. Забелязах, че една от сребристите дръжки бе извита и повърхността на купата бе вдлъбната и издраскана.

— Преди да погледна, би ли ми казал какво точно твърди той, че се е случило? — Намерих фотоапарата си и сложих купата върху хартиения плик.

— Че Нари е взел трофея сякаш е имал намерение да го даде на жена си и после най-неочаквано е ударил Лео по главата. — Марино ме гледаше как снимам. — Казва, че не го е очаквал, бил обърнат с гръб към него и вървял към вратата.

— И го е ударил така? — Взех купата за столчето и я обърнах обратно, после я размахах като бухалка. — Фраснал го е с основата?

— Това е неговата версия.

Погледнах извитата дръжка и отпечатъците, оставени от някой с окървавени ръце.

— Предполагам, че купата вече е била повредена. — Посочих дръжката, извита така, сякаш някой бе ударил трофея в земята. — С други думи вдлъбнатината и извитата дръжка вероятно нямат нищо общо с така описаното нападение.

Имаше кръв и по ръба на дървената основа. Тя беше съсирена и гъста и бе започнала да се лющи. Завъртях купата насам-натам и я огледах внимателно.

— И колко пъти казва, че е бил ударен? — Направих още снимки.

— Веднъж — отвърна Марино.

— Не е възможно — казах. — Ако предположим, че е нацелен с основата, няма как да има толкова много кръв по ръба й, освен ако вече главата му не е кървяла. Забележи продълговатите капки, които сочат в различни посоки, което показва, че са се разхвърчали хаотично. Това би се случило, ако кръвта се е разлетяла със средна скорост при сблъсък с основата на купата. Или с други думи, ако удариш някого, който вече кърви. Но проблемът е, че нямам обяснение, защо капките сочат във всички посоки.

— Защото той сам ги е поставил там — обобщи Марино.

— Може да ги е пръскал. — Започнах да тръскам пръстите си под различни ъгли, все едно са покрити с кръв. — Това обяснява защо капките са хаотични. Ами изхвърленото оръжие?

— Както знаете, в апартамента на Нари нямаше кръв, дори и почистена. Само нещо като белина по китарите, по двата калъфа на леглото и по други места. Веществото светна, когато го напръскахме, но не като кръвта — каза Марино.

— А в къщата на Лео? — попита Бентън.

— Имам снимки — отвърна Марино. — Какво ще кажеш да поговориш няколко минути с него насаме? След това да влезе и докторката. Може би тя ще успее да измъкне нещо от него. Аз се отказвам.

Бентън прибра напоената със спирт кърпичка в опаковката й и я хвърли в коша.

— На мен не ми се получи да се правя на доброто ченге — добави Марино.

Бентън не отговори, че не е учуден и наистина не беше.

— Той е все същият арогантен задник, който видяхме тази сутрин — каза ми Марино. — Когато се опитах да му се правя на приятел, се постара специално, за да ме ядоса.

— Според него какво ще се случи от тук нататък? — попита Бентън.

— Ето ви го — обърна се към мен Марино. — Надявам се да не те познае от тази сутрин.

— Не съм слизала от колата ти.

— Тогава може би е по-добре ти да влезеш пръв — каза той на Бентън. — Използвай лигавите си номера и го накарай да започне да говори истината, за да не прекара нощта в ареста.

— Той иска да прекара нощта в ареста. Не иска да е навън.

— Вероятно се страхува от баща си.

— Не е това причината да иска да остане на топло — каза Бентън.

— Е, добре, ако извади късмет, може и да го пратят на по-дълга почивка в „Маклийн“.

Психиатричната болница, асоциирана с „Харвард“, беше на няколко километра в Белмонт и Бентън някога беше консултант там. В интерес на истината мястото беше идеално за Лео.

— Той точно това иска — отвърна Бентън. — Иска точно това, което получава.

— Тогава защо непрекъснато ме пита кога ще си тръгне?

— Пита теб — натърти Бентън. — Иска да остане зад решетките и не иска да има нищо общо с теб.

— И какво те кара да мислиш така? — Марино започваше да се обижда.

— Прочете ли му правата?

— Сега вече ме вземаш за глупак. — По лицето му се прокрадна гняв. — Очевидно се е отказал от правото си на адвокат. Очевидно е напълно наясно със законовата процедура и последствията от самопризнанията му. Твърди, че не се опитва да скрие нищо и затова няма нужда от адвокат. Плюс това му казах три пъти, че може да изчака един от родителите си.

— Хлапето е много умно и мисли логично, но префронталната кора на мозъка му все още не е напълно развита — отговори Бентън.

— Я стига! — сопна се Марино.

— Не харесва полицаите, но не се страхува от тях. Страхува се от нещо друго.

— Какво например?

— Полицаите няма да го наранят или убият. Нещо друго би могло.

— Нямам представа за какво говориш — каза Марино.

— Лео е импулсивен — обясни Бентън. — Лута се между желанието за бягство и желанието за съпротива, мотивира го нуждата да оцелява и да покорява. Освен това го движи краткосрочното удовлетворение от лошата слава, желанието да е герой и чувството за вина. На неговата млада възраст е три пъти по-вероятно от зрял човек да признае за престъпления, които не е извършил.

— Точно в момента статистиката никак не ме интересува. — Марино дори не се опитваше да бъде дипломатичен, той просто си беше раздразнен.

— Дай ми петнайсет минути — каза Бентън и тръгна.