Лора Джо Роуланд
Мейреки (8)

6. глава

Каквото и да кажете, то не би могло да промени факта, че майка ми не е убила Токугава Тадатоши — каза Сано, по дразнен от явно лъжливото твърдение на полковник Дои.

— Как би могъл да си толкова, ъъъ, сигурен, след като не си чул историята му? — каза шогунът. — Нареждам ти да го изслушаш! — той махна повелително с ръка към Дои. — Продължавай!

Сано нямаше друг избор, освен да млъкне, кипейки вътрешно от гняв. Злорадата усмивка на владетеля Мацудайра се разшири.

— Аз бях личен телохранител на Тадатоши — каза Дои. — Живеех в неговото имение.

Ето това беше идеалният свидетел от онези дни, но за жалост не с показанията, на които Сано се бе надявал.

— Там живееше и млада жена на име Ецуко. По онова време беше на шестнадесет години — каза Дои и посочи майката на Сано.

— Това е невъзможно — прекъсна го Сано, въпреки че шогунът го изгледа ядосано. — Какво, за бога, би могла да прави там тя?

Но докато говореше, в сърцето му се прокрадна съмнение. Той не знаеше къде е живяла майка му, преди да се омъжи за баща му. Всъщност той не знаеше нищо за нейната младост, тъй като тя никога не я споменаваше.

— Беше придворна дама на жените в дома на Тадатоши — каза Дои.

— Не би могло да е възможно! — възрази Сано, защото за това поне бе сигурен. — Тя произхожда от обикновено и скромно семейство. — Семейство, което той никога не бе срещал. Всички бяха загинали по време на Големия пожар, преди раждането му. — Само на момичета от знатен произход и с високо обществено положение е позволено да служат на клана Токугава.

Дои си позволи усмивка, която изкриви устата му.

— Славите се като велик детектив, почитаеми дворцов управителю, и може би трябва да приложите уменията си и спрямо собствените си роднини. Познавах майка ви в онези години. Тя произхожда от фамилията Кумазава. Баща й бе уважаван потомствен​ васал на Токугава. Погледнете в дворцовите регистри. Ще откриете, че името й фигурира там.

Прекалено шокиран, за да може да скрие изумлението си, Сано се обърна към майка си.

— Вярно ли е?

Тя не отговори. Очите й избягваха погледа му. Придърпа ръкавите на робата си надолу и пристегна плътно яката й около врата си. Умът на Сано загъмжа​ от въпроси.

Баща му беше ронин — самурай без господар, който си изкарваше хляба от школа по бойни изкуства. Кланът му не бе придобил реален самурайски статут, преди Сано да постъпи на служба при шогуна. Ако майка му наистина е била от клан, васален на Токугава, защо е сключила толкова неравен брак? И дали наистина всички от семейството й бяха мъртви?

Полковник Дои пристъпи към майката на Сано.

— Познаваш ме, нали, Ецуко сан? — той застана пред нея. Втренченият му поглед, твърд и заплашителен, се заби в очите й като кинжал. — Макар да са изминали​ почти четиридесет и три години, откакто се видяхме за последен път.

Тя погледна бегло към него, помътените й очи бяха​ изпълнени с почуда и страх. Лицето й бе пребледняло, тя се олюляваше. Сано сложи ръце на раменете й, за да я задържи да не падне.

— Позна ме! — каза Дои. Шогунът кимна, владетелят Мацудайра изглеждаше доволен, а също и неговият нов приятел Арима. — Тя знае истината.

Сано бе приемал майка си без никакви резерви. Почувства срам, като осъзна, че колкото и да я обича, никога не се е интересувал от нея дотолкова, та да си даде сметка, че тя е имала и някакъв живот встрани, извън този с баща му. Сега тя му изглеждаше обвита в мистерия. Единственият факт, в който Сано можеше да бъде абсолютно сигурен, беше, че родителите му са се оженили шест месеца след Големия пожар. Беше виждал датата в семейния им архив. Какво се бе случило с майка му между тази дата и момента, в който бе напуснала длъжността си на придворна дама в семейството на Тадатоши?

— Тя познаваше Тадатоши — каза Дои. — Виждаше го всеки ден, докато обслужваше майка му и сестрите му.

Сано не можеше да зададе въпросите, които го вълнуваха, дори Дои да можеше да им отговори. Не можеше да си позволи да покаже повече неведение и да се постави в още по-неизгодно положение пред своите врагове. И освен това си имаше по-важна работа от това да се рови в потуленото минало на майка си. Трябваше да я защити от обвиненията на Дои.

— Да предположим, че е познавала Тадатоши — каза той. — Това не означава, че го е убила.

— Историята ми не се свежда до това — отвърна му полковник Дои. — Вашата майка участваше в заговор за отвличането на Тадатоши.

По-разгневен от когато и да било, Сано възкликна: — Това е смешно! Тя никога не би направила подобно нещо!

— Сама може би не — каза Дои, — но тя не действаше сама. Имаше съучастник. Той беше учител на Тадатоши, един млад будистки монах на име Еген. Искаха да вземат откуп за момчето от неговия баща.

— Откъде знаете това? — попита Сано.

„Може би е истина“, прошепна детективът в него. „Не можеш да приемеш, че заподозреният е невинен, само защото ти желаеш да е така. И колко добре всъщност познаваш майка си?“.

— Подслушах разговор на Еген и майка ви — безжалостно продължи Дои. — Говореха, че се нуждаят от пари и че бащата на Тадатоши е богат. Еген каза: „Ще наблюдаваме Тадатоши и ще изчакваме подходящия момент“.

Съмнителността на тази улика не успокои страха, който Сано изпитваше за майка си.

— Кога се състоя този разговор? — попита той.

— Около месец преди Тадатоши да изчезне.

— Това трябва да е било преди около четиридесет и три години — каза Сано. — Що за памет имате, та да можете да си припомните целия разговор след толкова време?

— Паметта ми е добра — каза Дои, без да допусне Сано да го обърка.

— Тогава нека изпитаме тази ваша памет малко по-задълбочено. Действително ли чухте моята майка и този учител да говорят, че възнамеряват да отвлекат Тадатоши и да поискат откуп?

— Ами, не — неохотно отвърна Дои. — Но именно това имаха предвид.

— Ако е било така, тогава защо не сте ги спрели? — каза Сано. — Вие сте били личен телохранител на​ Тадатоши. Защо просто сте седели и сте бездействали? Защо сте оставили да бъде отвлечен?

— Не си дадох сметка какво точно означава разговорът им — вече с отбранителен тон каза Дои. — Не и до вчера, когато бе открит скелетът. До този момент винаги съм мислил, че Тадатоши е загинал в Големия пожар. Същото си мислеха и всички останали. Сега вече знам истината.

— Искан ли е изобщо някога някакъв откуп? — попита Сано.

— Ами не, но…

— И вие никога не сте чували моята майка и учителят да заявяват, че са убили Тадатоши, нали? Защото, ако бяхте чули, трябваше да предприемете съответните мерки срещу тях.

Обиденото и ядосано изражение на Дои беше неговият отговор.

— Нещо сигурно се е объркало, когато са го отвлекли, и затова са го убили, вместо да поискат откуп. Бил е убит и го е сторила тя!

Той посочи майката на Сано. Владетелят Мацудайра и феодалът Арима закимаха дълбокомъдрено. Шогунът последва примера им.

— От неопределения, неясно формулиран разговор за отвличане, който сте чули преди четиридесет и три години, до извършването на убийство има няколко доста големи крачки — саркастично каза Сано. Шогунът се намръщи, сякаш обзет от колебание, а владетелят Мацудайра застана нащрек. — Имате ли някакви доказателства, че нещата са се случили така, както очаквате да повярваме?

— Не се нуждая от никакви доказателства — наежи се от гняв Дои. — Знам, каквото знам.

— Но това съвсем не е достатъчно — заключи Сано. — Ваше Превъзходителство, този човек е изфабрикувал цялата си история.

— Не е вярно! — възрази Дои. — Защо ще го правя?

Сано не можеше да каже директно: „Защото си лакей на владетеля Мацудайра и той ще има полза, ако майка ми бъде осъдена“. Ако шогунът научеше за съперничеството помежду им, за него щеше да стане много по-лошо, отколкото за врага му, чиито кръвни връзки с Токугава можеше и да го спасят от екзекуцията, полагаща се за държавна измяна. Той щеше да оцелее и да продължи да се бори за осъществяването на намеренията си, докато Сано, аутсайдерът, щеше да намери смъртта си.

Затова се задоволи да каже:

— Може би се чувствате виновен, защото Тадатоши е умрял по време на ваше дежурство и сега ви е необходим някой, когото да обвините. Но аз се обзалагам, че имате и други, много по-лични причини, за да обвините моята майка. Вие сте го убили и се опитвате да защитите себе си.

— Не съм! — лицето на Дои потъмня от обида. — Аз бях верен на Тадатоши. Никога не бих го наранил.

— Моите разследвания разкриха, че Тадатоши е бил намушкан до смърт с меч. Изглежда ли майка ми способна на подобно нещо? Звучи по-правдоподобно вие да сте го сторили.

Дои стегна чертите на лицето си, стараейки се да замаскира тревогата си.

— Сано сан изрази основателно предположение — плахо се обади шогунът.

— Сано сан просто се опитва да спаси майка си — каза владетелят Мацудайра. — Не го слушайте. Тя е убила Тадатоши. Заслужава да бъде осъдена.

— Не и въз основа на такива неубедителни доказателства от страна на човек, който изглежда по-съмнителен от нея — каза Сано.

— Аз гарантирам за думата на полковник Дои, почитаеми братовчеде — каза владетелят Мацудайра, като изгледа кръвнишки Сано с присвитите си като цепки очи. — Съветвам ви незабавно да екзекутирате тази жена. Освен това убийството на ваш братовчед представлява държавна измяна. По закон цялото й семейство трябва да сподели нейното наказание. Това включва и нейния син — дворцовия управител Сано.

Приближените на Сано, които до този момент бяха слушали ужасени и притихнали, пристъпиха, за да го защитят. Войниците на Мацудайра се надигнаха срещу тях. На Сано му бе омръзнало да бъде заплашван със смърт по време на разследванията, които провеждаше. Той се закле в себе си, че това е последният път, когато владетелят Мацудайра го поставя в подобно положение. Но най-напред трябваше да се измъкне от тази каша.

— Не оставяйте братовчед ви да ви манипулира, Ваше Превъзходителство — каза той на шогуна. — Не го позволявайте и на мен самия. Използвайте чувството си за собствена преценка. Погледнете майка ми. Изглежда ли ви виновна?

— Ами, ъъъ — шогунът обиколи около нея, изучавайки я от всички страни. Тя се сви, отчаяна и безучастна. — Трябва да кажа, че тя изглежда добра, безобидна и кротка старица.

Владетелят Мацудайра понечи да заговори, но Сано отново се обърна към шогуна.

— Бихте ли искали вашата собствена майка да бъде осъдена въз основа на хорски приказки и нещо чуто недочуто преди четиридесет и три години? — попита го той.

Всички знаеха за дълбоката преданост на шогуна към неговата майка.

— Със сигурност не! Може би съм допуснал грешка — покрусено каза той.

Говореше така, сякаш се бе появило някакво ново доказателство. Сано се осмели да помисли, че майка му е в безопасност. Същото явно мислеха и владетелят Мацудайра и полковник Дои, ако се съдеше по киселите им изражения. Но шогунът ги опроверга:

— Сано сан, простете ми, ако съм се отнесъл зле с вашата майка, но взех много насериозно, ъъъ, обвиненията срещу нея. Можете да продължите вашето разследване, но ако не докажете невинността й, ще бъда принуден да екзекутирам и двама ви.

— Не забравяйте съпругата му, децата му и всичките му близки сподвижници — засия владетелят Мацудайра. — Междувременно, аз ще отведа майка му да изчака съдбата си в тъмницата на Едо.

Сано се ужаси при мисълта, че майка му може да бъде хвърлена в онази пъклена дупка.

— Тя принадлежи към самурайски клан. Това й дава правото на домашен арест вместо на тъмничен затвор. С ваше позволение, Ваше Превъзходителство, ще я отведа в моето имение.

— Позволявам! — каза шогунът.

Сано внимателно изправи майка си на крака.

— Всичко е наред. Майко, идваш с мен у дома.

Тя се облегна на него и той я поведе към вратата.

Полковник Дои ги следеше с поглед, изчисляваше загубите и планираше нови стратегии също като командир на бойното поле. Тя не погледна нито към него, нито към някой друг. Сано все още не можеше да започне да обмисля как точно ще я оневини. Сега на първо място бе грижата за здравето й.

— Не я оставяй да се разполага твърде удобно в имението ти — каза владетелят Мацудайра, убеден, че макар да е загубил тази битка със Сано, той ще спечели войната. — Няма да се задържи дълго там. Нито пък ти.

 

 

— Извинете ме, господарке Рейко? — каза лейтенант Асукай. Той надникна колебливо през вратата на стаята й.

— Да? — Рейко все още бе коленичила пред тоалетката​ си, където току-що бе привършила гримирането си.

Изражението на Асукай бе навъсено.

— Страхувам се, че имам лоши новини, господарке.

Рейко хвърли поглед към отворените преградни стени^[1]. В съседната стая Масахиро декламираше урока пред учителя си, а Акико се пречкаше на прислужниците, докато метяха пода. Рейко посочи към децата и с пръст на устните даде знак на лейтенанта да влезе.

— Един от моите шпиони ми каза, че владетелят Мацудайра е внедрил свой шпионин в тази къща — прошепна той.

Новината всъщност не изненада Рейко. Тя знаеше, че съпругът й също има шпиони в дома на владетеля Мацудайра, хора, които работеха там, но в действителност бяха тайни агенти на Сано. Защо Мацудайра да не прави същото? И все пак Рейко бе изненадана и уплашена.

— Кой е той? — попита тя.

— Съжалявам, но нямам представа. Информаторът ми не знае — каза Асукай, — но е някой, който има пълен достъп до дома на дворцовия управител Сано.

Нещата явно бяха по-зле, отколкото Рейко си бе помислила първоначално. Не й харесваше идеята, който и да е да си пъха носа и да слухти из дома й, но този шпионин на всичкото отгоре явно бе човек, на когото тя и Сано вярваха и който имаше лесен достъп до тях, до делата им и до семейството им. И владетелят Мацудайра можеше да го използва и за други, много по-опасни цели.

— Опитай се да откриеш кой е — каза Рейко. — Междувременно, най-добре да кажа на съпруга ми какво си научил.

Скоро след като Асукай си тръгна, Рейко дочу суматоха и шум от бързащи стъпки и високи гласове откъм женските помещения. Уплашена да не се е случило нещо лошо, тя побърза да види какво става.