Лора Джо Роуланд
Мейреки (4)

2. глава

Шогунът прие Сано и владетеля Мацудайра в един от вътрешните дворове на замъка; въведоха ги през врата, използвана обикновено от слугите. Купища въглища, сено и дървени греди бяха струпани наоколо, а десетима лични телохранители бяха подредени в стегната редица край господаря си. До него стоеше Йоритомо, красив младеж и негов компаньон и любовник. Докато Сано, владетелят Мацудайра и придружителите им се покланяха ничком пред шогуна, младежът потриваше една в друга деликатните си ръце, а нежното му и изтънчено лице излъчваше възбуда.

— Случи се нещо, ъъъ, много важно — обяви шогунът.

Владетелят Мацудайра промърмори под носа си: „Сигурно е много важно наистина, за да те подмами навън, далеч от комфорта на покоите ти“.

Сано знаеше, че владетелят Мацудайра ненавижда подчиненото си положение спрямо шогуна и му завижда за това, че оглавява режима на клана Токугава. Той смяташе, че този пост трябва да принадлежи на него самия заради това, че е по-интелигентен и по-силен. Напрежението от алчните му домогвания до властта подлагаше на изпитание търпението му да играе втора цигулка и да раболепничи пред шогуна. Напоследък той едва смогваше да овладява и прикрива презрението си.

— Какво се е случило, Ваше Превъзходителство? — запита Сано.

— Дано да е нещо, заради което си е струвало да бъда довлечен тук — промърмори владетелят Мацудайра.

— Имаше, ъъъ, голяма буря на хълмовете до храма Инари тази сутрин — каза шогунът. — Съборила е едно огромно дърво.

— И защо трябва да ни е грижа за това? — прекъсна го владетелят Мацудайра. — Ако има нещо съществено в тази история, да вървим направо към него.

Шогунът присви очи към братовчед си. Сано бе забелязал, че напоследък той изглежда по-нервен и притеснен от обикновено, сякаш усещаше, че нещо не е наред. Шогунът всъщност не знаеше, че владетелят Мацудайра контролира Япония, че Сано е негов съперник и че отношенията помежду им са на ръба на войната. Никой не му го беше казвал, а той беше поразително ненаблюдателен. Освен това Сано и владетелят Мацудайра бяха наложили пълна конспирация в цялата страна, защото, ако шогунът научеше нещо, последствията щяха да сринат и без друго съмнителното равновесие във властта. Но макар и да не знаеше какво се случва, сигурно предусещаше, че братовчед му е потенциален източник на проблеми.

— Когато дървото паднало, корените му, ъъъ, били изтръгнати от земята — шогунът говореше бавно, дразнейки нарочно владетеля Мацудайра. — В дупката под него имало скелет. Бил е погребан до дървото, в необозначен гроб — той драматично посочи към телохранителите си. — И ето, сега е ей там.

Телохранителите се разделиха и откриха голям метален сандък. Шогунът застана колкото е възможно по-далече — да не би смъртта да го зарази. Йоритомо седеше скромно и безмълвно, като се стараеше да не привлича вниманието към себе си. Сано разбираше защо. Йоритомо беше син на бившия низвергнат и прокуден дворцов управител Янагисава. Макар че владетелят Мацудайра бе заточил баща му и цялата му фамилия, Йоритомо остана в Едо, защото шогунът бе настоял да го запази при себе си. Неговата любов го предпазваше от Мацудайра, който искаше да елиминира всеки, свързан с някогашния му враг и съперник, но младежът се стараеше да не го предизвиква с нищо.

Сано и владетелят Мацудайра изненадано се вторачиха в сандъка.

— Защо сте толкова загрижен за някакъв стар скелет, почитаеми братовчеде? — Мацудайра подсили почтителността в тона си. — Той най-вероятно е на някой поклонник, който се е разболял и е умрял до храма преди много, много години.

— Не е! — триумфиращо каза шогунът. — Аз знам чий е.

— Как, ако гробът е бил необозначен?

Шогунът махна към един от телохранителите си, който пристъпи, държейки тънък и дълъг, увит в плат, вързоп. Войникът го разви и пред очите им се откриха два меча. Сано прецени, че са малко по-дълги от тези, които бе дал на Масахиро. Бяха принадлежали на дете.

— Мечовете бяха заровени в близост до трупа — каза шогунът. — Виждате ли йероглифите по тях?

Сано разчете йероглифите, които проблясваха в злато под ръждата: „Токугава Тадатоши“. Той се обърна изненадано към шогуна.

— Бил е от вашия клан.

— Да. Знаете ли кой бе той? — попита шогунът с изражение на дете, което си играе на гатанки.

Родословното дърво на клана Токугава беше огромно, с много разклонения. Преди Сано да се сети, владетелят Мацудайра каза:

— Беше ваш втори братовчед, Ваше Превъзходителство.

— Точно така — каза шогунът и изръкопляска.

Владетелят Мацудайра хвърли на Сано една усмивка, с която искаше да го подразни, че е спечелил точка в съревнованието за благоволението на шогуна. Който загубеше това благоволение, можеше да бъде изхвърлен от двореца, изпратен в изгнание и дори екзекутиран. Шогунът все още имаше тази власт.

— Тадатоши изчезна, когато беше на четиринадесет години — припомни владетелят Мацудайра. — През трета година на Мейреки^[1], на осемнадесетия ден от първия месец.

— Денят, в който е започнал Големият пожар на кимоното с дългите ръкави — каза Сано.

— Добре, добре, почитаемият дворцов управител си е научил урока за датите.

Всеки знаеше тази кошмарна дата отпреди четиридесет и три години. Никой не можеше да забрави онзи пожар, най-голямата катастрофа и трагедия на Япония.

Големият пожар на кимоното с дългите ръкави дължеше името си на своята първопричина. Легендата сочеше, че девойка на име Кику се влюбила в един паж и си направила кимоно с дълги ръкави, като за неомъжена девойка, от плат, което да подхожда на дрехите на момчето. Но Кику умряла внезапно и на погребението й кимоното било поставено върху ковчега й. След това кимоното било предадено на друга девойка, Хана. Тя умряла година по-късно и кимоното било поставено и върху нейния ковчег. Същата участ сполетяла и друга девойка, Тацу. Семействата на момичетата решили, че кимоното носи лош късмет и трябва да бъде изгорено на церемония в храма Хонмио. Когато свещеникът го запалил, то лумнало в пламъци, които мигом подпалили целия храм. После огънят се разпрострял и обхванал и града. Накрая около две трети от Едо били опожарени до основи.

— Аз помня Големия пожар — скръбно каза шогунът. — Беше ужасно, ужасно. Бях на единадесет години. Семейството ми потърси убежище в западната част на замъка. Видяхме как останалата част от него изгоря. Бях толкова изплашен!

Сано бе роден две години след Големия пожар. Познанията му за него се изчерпваха с това, което бе чел в разни документи и което бе чувал от хората — но не и от своите родители. Те не обичаха да говорят за онези времена.

— Смяташе се, че Тадатоши е загинал в пожара — каза владетелят Мацудайра.

— Над сто хиляди са намерили гибелта си тогава — припомни Сано. — Броят на жертвите е надхвърлил десет процента от населението на Едо.

— Винаги съм се чудил къде изчезна — каза шогунът.

— Сега вече знаем. Но как, ъъъ, се е стигнало дотам, че да бъде заровен до храма?

Сано се замисли за уединеното място, за необозначения гроб, за изчезването на детето.

— Намирисва на нещо гнило! — каза той.

— Наистина ли? — шогунът зяпна от изумление и очите му се разшириха от страх. — Не бях помислил за това.

— Всеки друг би си го помислил, но не и ти — промърмори си владетелят Мацудайра.

Шогунът хвърли кос поглед на Мацудайра и се намръщи:

— Е, бих искал да разбера какво точно се е случило на Тадатоши. Управителю Сано, възлагам на теб да го установиш.

Сано очакваше това още от момента, в който разбра коя бе самоличността на открития скелет. Обхванаха го противоречиви чувства. От една страна, нетърпение да се захване с разрешаването на нова мистерия, шанс да търси и разкрива истината. Детективската работа бе неговото призвание и той силно усещаше липсата на старата си работа като сосакан сама на шогуна — неговия най-почитаем следовател на събития, ситуации и хора. Духът му копнееше да се измъкне от напрежението, на което го подлагаше участието му в управлението на правителството, затънало до шия в политически интриги. Но същевременно изпитваше и чист, абсолютен страх.

Не разполагаше с време за провеждане на разследвания. Не и сега, когато се бореше за оцеляване! Не и когато трябваше да спасява страната от гражданска война! Търсенето на истината за една толкова отдавнашна смърт би било самоубийство.

И владетелят Мацудайра много добре знаеше това. Той изглеждаше така, сякаш току-що е получил чудотворен дар. Изтерзаното му от грижи лице се отпусна в усмивка колкото грозна, толкова и доволна.

— Това е великолепна идея, почитаеми братовчеде. Можем да разчитаме на дворцовия управител Сано да установи фактите — каза той.

Шогунът засия от одобрението на братовчед си, от когото изпитваше постоянен страх. Сано си представи какви удари ще му нанесе Мацудайра, докато е зает с разследването. Лицата на хората му отразяваха собствения му смут. Хирата пристъпи напред.

— Ваше Превъзходителство, разследването на смъртта на Тадатоши е в кръга на моите задължения — каза той. Беше повишен на поста сосакан сама, когато Сано стана дворцов управител. — Ще се радвам да го направя за вас.

— Ъ? — присви очи шогунът, като явно не можа веднага да си спомни кой точно говореше. — Хирата сан?

Сано трябваше да си признае, че Хирата доста се е променил от времето, по което шогунът го бе видял за пръв път. По-голямата част от последните пет години той беше прекарал далеч от Едо, отдаден на изучаването на тайните бойни изкуства. Суровите практики бяха стопили излишната плът от тялото му, а невинното му, почти момчешко лице бе станало сериозно и мъдро. Осакатен някога от раняване в крака по време на изпълнение на дълга си, той се бе превърнал в невероятен боец. Но репутацията му пред двора бе пострадала от отсъствието му.

— Почти ви бях забравил — каза шогунът. — Вие, ъъъ, почти не бяхте тук. — Тонът му стана сприхав и кисел. — Можете да помагате на дворцовия управител Сано в разследването на този казус. Изключително важно е той да бъде поверен изцяло на някой, който би могъл, ъъъ — той размаха ръце като криле на птица, — да полети отново.

Смъртта на родственик на Токугава беше твърде важна, дори и след като са изминали четиридесет и три години, за да си позволи Сано да се дърпа от разследването, макар за самия него да не можеше да се намери по-лош момент за подобна задача.

— За мен е чест да ви служа, Ваше Превъзходителство — каза Сано.

Чувстваше вълнението, което бе усещал някога при започването на всеки нов случай — то винаги го обхващаше, още от първия път, който беше преди единадесет години, и сега го връхлетя мигновено. Той си припомни кой беше преди — скромен ронин^[2], възпитател и учител по бойни изкуства, който неохотно бе станал полицейски началник. Онзи мъж не би повярвал, че някога ще се издигне чак до заместник-главнокомандващ на шогуна и даже ще се бори за контрол върху режима на Токугава. Онзи, първият случай бе повратна точка за Сано. Имаше предчувствието, че и този казус сега ще се окаже също толкова решаващ и ще бъде кулминационната точка на неговия път.

— Искам ежедневен доклад за напредъка на разследването — каза шогунът. — Каква ще бъде вашата, ъъъ, първа стъпка?

— Ще установя причината за смъртта на Тадатоши — каза Сано.

— И как възнамерявате да направите това, когато всичко, което е останало от него, е само един скелет? — иронично каза владетелят Мацудайра, изпитвайки истинска наслада от трудността на задачата, поставена пред Сано.

— Ще проуча изчезването му. Проследяването на движението му може да ме отведе до отговора.

Сано щеше да направи и това, но си имаше друг метод наум, който нямаше намерение да им споменава.

— А ако не се получи? — попита владетелят Мацудайра.

Без да му обръща внимание, Сано се обърна към шогуна.

— Какво възнамерявате да правите със скелета? — попита го той.

Шогунът прехапа устни:

Не мога да го държа тук.

Той изгледа сандъка така, сякаш се страхуваше, че може да зарази целия замък.

— Предлагам да бъде закаран във вашия семеен мавзолей в храма Каней — намеси се Хирата.

— Ъъъ, чудесна идея! — каза облекчено шогунът.

— Аз ще се заема с това — предложи сосакан сама.

Сано беше наясно, че Хирата ще трябва да прекара скелета по дълъг път до мавзолея и ще му се наложи да спира по пътя.

— Ако ме извините, Ваше Превъзходителство, ще се заема веднага с разследването — каза той. Колкото по-бързо започнеше, толкова по-бързо щеше да привърши. Дано целият му свят не се сринеше междувременно, мислеше си Сано.

Когато си тръгваше заедно със свитата си, той улови погледа на Йоритомо. Младежът го гледаше със странна смесица от симпатия и извинение.

— Късмет, управителю! — с глас, изпълнен със зле прикрито ликуване извика Мацудайра.