Лора Джо Роуланд
Мейреки (6)

4. глава

Братовчед ми Тадатоши е бил убит? — слисано попита шогунът, когато същата вечер Сано му съобщи новината. — Но как открихте това? Той лежеше по очи, покрит със завивка от кръста надолу, а един лекар поставяше игли за акупунктура по мършавия му, гол гръб. Страдаше от мускулни болки, от ставни болки, от сърцебиене и от още куп реални и въображаеми болежки и изпробваше всяко лечение, познато на човека. В стаята беше горещо от множеството мангали, които му бяха нужни, за да се стопли; усещаше се силна миризма на лекарства. Сано бе благодарен, че поне не му се наложи да присъства на билковата клизма.

— Направих някои разследвания — каза Сано, като нарочно остави детайлите замъглени. Беше доволен, че владетелят Мацудайра не присъства, за да задава въпроси. — Уверих се, освен това, че останките на Тадатоши са пристигнали благополучно в мавзолея ви.

Муро беше върнал обратно скелета в бурето и носачите го бяха отнесли до храма Каней. Там Хирата го бе поставил обратно в сандъка. Утре свещениците щяха да извършат съответната кремация и да погребат Тадатоши по подобаващ начин.

— Но той няма да може да почива в мир — каза шогунът, потрепвайки от забиването на всяка нова игла в плътта му. — Не и докато не бъде въздадено правосъдие. Сано сан, открийте кой е убил Тадатоши!

— Разбира се, Ваше Превъзходителство — кодът на честта, на който Сано се подчиняваше, изискваше възмездие за убития родственик на господаря му — господаря, на когото дългът го заставяше да служи, дори и тогава, когато се бореше с владетеля Мацудайра за контрола върху режима. — Убиецът на Тадатоши трябва да бъде наказан, ако все още е между живите.

— Стига да е жив, аз ще ви помогна да го заловите — каза шогунът с нехарактерна за него решителна енергичност. — Има ли нещо, с което да мога да помогна за, ъъъ, вашето по-нататъшно разследване?

Напоследък той имаше пристъпи на ентусиазъм, при които се опитваше да се меси дори в съдебните процедури. Сано предполагаше, че е осъзнал колко много от важните държавни дела е оставил в ръцете на служителите си и е започнал да съжалява за ограничаването на контрола си върху правителството.

— Може би има — каза Сано. — Нужно ми е да разбера какъв е бил Тадатоши. Можете ли да ми разкажете що за човек беше?

Шогунът се наду от гордост, защото Сано не се преструваше, а действително се допитваше до него.

Подобно нещо не се случваше често. Той се намръщи, напъвайки се да си спомни.

— Ами, ъъъ, много време измина, откакто се познавахме. Баща му го водеше у нас, за да си играем заедно. Водеха много деца.

Сано се досещаше, че родителите са искали децата им да спечелят благоволението на бъдещия управник и да му се подмажат.

— Тадатоши беше доста, ъъъ, тих и стеснителен. — Шогунът се сепна, тъй като докторът започна да върти иглите между пръстите си, за да стимулира притока на енергия през съответните нервни окончания. — Обичаше да се мотае сам и често се губеше. Веднъж се запиля някъде по време на едно посещение при мен. Слугите обърнаха замъка наопаки, за да го търсят. Намериха го в парка. Но той ми е, ъъъ, някак си мъгляв. Не мога да си спомня как точно изглеждаше.

Ако не друго, Сано поне постави началото на портрета на убитата жертва. Може би един път Тадатоши се е запилял прекалено надалече и тогава е срещнал своя убиец?

— Помните ли деня, в който изчезна? — попита той.

— Никога няма да го забравя! — с патос отвърна шогунът. — Беше денят, в който започна Големият пожар. Почти шест месеца не беше капнала ни капка дъжд. Духаше силен северен вятър.

И той, и Сано се заслушаха в пронизващия вятър, който свиреше в клоните на дърветата отвън. И тази година зимата и пролетта бяха необичайно сухи и ветровити и наоколо често пламваха пожари.

— Късно следобед чухме, че из града бушува пожар — продължи шогунът. — Всички се страхуваха, че той може да достигне сградите на замъка. Майка ми искаше да избягаме към хълмовете, но ни казаха, че пожарните бригади със сигурност ще потушат огъня, преди да достигне до нас.

По онова време пожарните бригади се състояха всичко на всичко от четири малки подразделения, набирани от средите на даймио. Те се бяха оказали напълно неспособни да се преборят с Големия пожар. Сега имаше четири ескадрона с по триста войници под ръководството на личните командири на Токугава.

Градското население също бе организирало свои бригади. Едо бе научил своя урок, но на много висока цена.

— Дойде един слуга от къщата на Тадатоши и попита дали някой от нас е виждал братовчед ми. Пак се беше загубил. Но никой не го беше зървал. На следващия ден избухна още един пожар и се придвижи към замъка. Объркването беше толкова голямо, че забравихме за Тадатоши. Доста дни след това разбрахме, че всъщност изобщо не е бил открит.

По-късно, когато градът бе потънал в руини, правителството на Токугава бе твърде заето да нахрани и подслони хилядите бедстващи, бездомни хора, за да има време да търси едно изгубено дете от по-второстепенните клони на клана. Редът и законът бяха разклатени. В този момент за някого е било много лесно да убие Тадатоши, да го зарови и да се измъкне безнаказано, защото момчето е щяло да бъде причислено към жертвите на пожара.

— Кой би могъл да иска смъртта му? — попита Сано.

— Страхувам се, че нямам дори и най-бледа идея.

— Има ли тук някой друг, който да познава Тадатоши? — попита Сано. — Може би най-близките му роднини?

На лицето на шогуна се изписа колебливо изражение, сякаш се страхуваше да не го вземат за глупак.

— Не знам. Имам толкова много роднини, трудно е, ъъъ, да им хванеш дирите на всичките. Пък и напоследък се срещам с толкова малко хора.

Владетелят Мацудайра контролираше достъпа до шогуна, за да го откъсне и изолира от хората, които биха могли да му разкрият какви ги върши той и да го принудят да вземе мерки.

— Но аз ще ви помогна да откриете каквото ви необходимо за фамилията на Тадатоши — каза шогунът, изгаряйки от желание да компенсира своето неведение и повиши глас: — Йоритомо сан, елате тук!

След като не последва никакъв отговор, шогунът седна, набоден с игли като бодливо свинче, и плесна с ръце. Един слуга веднага се появи на вратата.

— Къде е Йоритомо? — попита шогунът.

— Излезе от замъка преди малко — отвърна му слугата.

— Това момче никога не е тук, когато имам нужда от него — ядосано каза шогунът. — Но, ъъъ, няма значение. Доведи Дазай.

Слугата затича и скоро се върна с дългогодишния му и вече възстаричък камериер.

— Дворцовият управител Сано иска да знае дали братовчед ми Тадатоши има останали живи родственици в Едо? — попита го шогунът.

Дазай беше истинска съкровищница от сведения за клана на господаря си.

— Със съжаление трябва да кажа, че бащата на Тадатоши загина при Големия пожар. Повечето от хората в това злощастно семейство също загинаха — каза той. Бедствието бе взело огромни жертви сред обикновеното население, но не бе пожалило и привилегированите класи. — Но майка му и по-голямата му сестра оцеляха.

Той им обясни къде се намира домът им и шогунът го освободи.

— Може би те ще могат да хвърлят известна светлина върху характера на Тадатоши и върху неговото изчезване — каза Сано. — Ще говоря с тях утре.

Засега обаче Сано трябваше да се заеме веднага с някои неотложни държавни дела, които бе пренебрегнал заради разследването. Вероятно щеше да се наложи да работи цялата нощ. Освен това искаше да види и как се справя Рейко след сутрешното нападение.

Докато напускаше спалнята на шогуна, той го чу да казва на слугата:

— Където и да е Йоритомо, намери го. Желая компанията му за тази нощ.

 

 

Близо до Шинагава — селце, намиращо се на няколко часа от Едо по главния западен път, имаше малък и уединен будистки храм. След полунощ манастирът бе безлюден и пуст, само вятърът потракваше в бамбуковите стъбла в градината и свиреше в камбанките, закачени по стрехите на пагодата. Молитвената зала, резиденцията на главния свещеник и спалните помещения на свещениците бяха тъмни, но в прозорците на хижата за гости грееха светлинки. По обляната в лунна светлина чакълеста пътека, водеща към нея, през сенките, хвърляни от боровете, бързаше мъж с тъмно наметало. Носеше тояжка в ръка и тежък вързоп на раменете си. Вратата на хижата се отвори, върху пътеката плисна светлина на фенер и един глас тихо попита:

— Кой е?

— Аз съм — каза мъжът.

Йоритомо, любовникът на шогуна, свали плаща си и пристъпи в светлината. В рамката на вратата стоеше Янагисава, бивш дворцов управител и заместник-главнокомандващ на шогуна, сега беглец, който трябваше да се крие в нелегалност. Главата му беше изцяло обръсната; носеше расо в шафранов цвят и брокатен шарф на свещеник. Красивото му лице засия от радост, като видя сина си. Той бързо въведе Йоритомо в хижата и здраво залости вратата.

— Проследи ли те някой дотук? — попита Янагисава.

— Не, татко, бях много внимателен — каза Йоритомо. — Дегизирах се като поклонник. — Той свали вързопа и тояжката. — Използвах фалшиво име по контролните пунктове на главния път. Никой не ми обърна внимание.

— Отлично!

Янагисава не искаше никой от властите да забележи, че Йоритомо често навестява този храм или да научи, че той се е настанил тук. По-добре да мислят, че все още е извън играта.

След като разгроми армията му и го изтика от властта, владетелят Мацудайра го заточи на остров Хачиджо. Янагисава веднага започна да крои заговор, за да си върне политическите позиции, на които се бе изкачил благодарение на интимната си връзка с шогуна.

Като младеж Янагисава бе много красив и съблазнителен и успя да прелъсти шогуна и да му стане не само най-близък компаньон, но и главен съветник. По този начин бе получил огромна власт и влияние над правителството. Години наред корупцията и убийствата му се разминаваха безнаказано, а шогунът тънеше в неведение. Много хора го бяха намразили, но никой не можеше да го свали… Никой, освен владетеля Мацудайра.

Самият Мацудайра също си бе извоювал голямо влияние върху шогуна. Освен това той имаше предимството, че е от една кръв с Токугава, и това му даваше статут, който Янагисава никога не би могъл да придобие. Когато владетелят Мацудайра го разгроми, единственото, което го спаси, бе емоционалната му връзка с шогуна. Той отстъпи пред желанието на победителя да се отърве от любовника си, но не му позволи да го екзекутира и настоя смъртната присъда да бъде заменена със заточение. И все още се интересуваше от Янагисава; явно се надяваше един ден най-скъпият му приятел да се завърне.

Небесата се бяха погрижили шогунът да не се разочарова. След четири години, прекарани на остров Хачиджо, Янагисава отвлече кораб и избяга. Намираше убежище в различни храмове, в които имаше приятели. Янагисава беше оцелял, за да се бори отново, когато часът удари и ето че сега бе тук, за да търси отмъщение.

— Научил си се добре да се прикриваш — каза Янагисава на сина си. Младежът се изчерви от щастие при похвалата.

Имам добър учител — каза той.

Янагисава потисна разнежването си. Имаше още четирима синове и една дъщеря, всичките от различни майки, но Йоритомо му бе любимец. Той беше неговият втори шанс да си върне отново властта над Япония. Момчето беше незаконороден син от връзката между него и една дама, близка родственица на шогуна. Кръвта на Токугава го нареждаше сред възможните наследници на шогуна — макар и на едно от последните места в дългия списък на претендентите — и Янагисава твърдо се надяваше един ден синът му да застане начело на властта и чрез него той самият да управлява Япония. Засега Йоритомо беше нещо като негова опора в режима, неговият най-добър шпионин в двора, неговото тайно оръжие. Но любовта на Янагисава към момчето почиваше на нещо повече от политиката. Йоритомо беше неговото по-младо аз — въплъщение на него самия, единственият човек на света, с когото чувстваше реална кръвна връзка.

Той заведе сина си в малка стаичка с настлан с татами^[1] под, простичко обзаведена със сламеник в дървена рамка, който му служеше за легло; скрин за малкото му вещи и писалище, на което нахвърляше плановете си.

— Какво си донесъл тази вечер тук? — попита Янагисава, докато претопляше саке върху разпалените дървени въглища на малък мангал. — Трябваше да се видим чак след три дни.

— Имам новини за теб — отвърна му Йоритомо.

— Добри новини, надявам се?

Сянка прекоси лицето на Йоритомо, но тя можеше да се дължи и на играта на светлината при мъждукането на фенера.

— Мисля, че ще останеш доволен.

— Добре, не ме дръж повече в напрежение.

— Владетелите Гамо и Курода обещаха подкрепата си за теб — каза Йоритомо.

— Чудесно!

Двамата владетели управляваха големи провинции, командваха хиляди войници и бяха несметно богати.

Те представляваха огромен плюс към силата, от която Янагисава се нуждаеше, за да възстанови позициите си, когато часът удари. Беше доволен от Йоритомо, който се бе оказал много изкусен в откриването на хора, недоволни от настоящия режим, готови да хвърлят своя жребий и да споделят съдбата си с нелегалния ренегат. Йоритомо се бе утвърдил като тайна сплотяваща фигура за тях. Той вече бе вербувал мнозина влиятелни мъже на страната на Янагисава. Но не само чарът на Йоритомо, близостта му с шогуна или евентуалната му позиция на наследник бяха причините Янагисава да печели нови последователи.

— Владетелят Гамо изоставя Мацудайра — каза Йоритомо. — Дотегнало му е непрекъснато да го изсмуква ту за пари, ту за войска, за да се бори с твоите нелегални партизани. Той смята, че владетелят Мацудайра е станал нестабилен психически и няма да може да се задържи задълго. Владетелят Курода пък дезертира от дворцовия управител Сано. Той иска открита конфронтация между него и Мацудайра, но вижда, че Сано протака нещата. По-склонен е да се присъедини към този, който има дързостта да предизвика съдбата.

Янагисава имаше тази дързост. Той нямаше какво да губи. И макар много хора да го помнеха като жесток, корумпиран и самовлюбен деспот, те бяха готови да се солидаризират с него. Той предлагаше на недоволните бунтари някаква алтернатива на установеното статукво.

— Нито владетелят Мацудайра, нито дворцовият управител Сано знаят, че съюзниците им са ги изоставили заради теб — каза Йоритомо. — Господарите Гамо и Курода усърдно демонстрират лоялността, която винаги са проявявали към тях. Те няма да разберат нищо, докато не влязат в битка — тогава обаче ще установят, че не ги следват толкова много войници, колкото са очаквали. А и все още не се е разбрало, че ти си избягал от остров Хачиджо. Служителите там не са изпуснали дори и дума по този въпрос в докладите, които пращат тук, в Едо. Страхуват се да не бъдат наказани, защото са оставили най-важния си заточеник да се изплъзне на свобода. Само няколко от най-важните ти хора знаят, че си се завърнал.

— Добре — каза Янагисава и наля саке в чашките, — предлагам тост за новите ни съюзници.

Изпиха напълнените чашки и Йоритомо продължи:

— Като говорим за владетеля Мацудайра и дворцовия управител Сано, да не пропусна ти кажа, че и двамата се обвиняват взаимно за нападенията срещу съпругите им.

— Точно както го планирах — каза Янагисава.

Той беше пратил свои войници, дегизирани с гербовете на двамата си врагове, да нападнат Рейко и да бомбардират имението на владетеля Мацудайра. Пак той стоеше и зад останалите нападения, които двамата съперници си приписваха един на друг. Те не знаеха, че тези атаки са част от неговия план да нажежи напрежението помежду им и да го доведе до взрив. Нито един от двамата не подозираше, че другият няма нищо общо със случващото се. Не можеха и да предположат, че неговите партизани са способни на подобни заобиколни, целенасочени и дългосрочни стратегии — и бяха прави. Преди Янагисава да се върне, партизаните му бяха само шепа зле организирани хулигани — бандити, които нападаха безразборно и случайно.

Йоритомо изглеждаше обезпокоен.

— Бих искал да не нападаме дворцовия управител и Сано. Той ми е добър приятел. Янагисава бе научил, че по време на неговото​ отсъствие Сано е взел Йоритомо под крилото си.

Макар бащата да го мразеше заради влиянието, което​ е придобил върху сина му, беше наясно, че ако позициите им се сменяха, той самият щеше да направи същото. Това беше хитра, далновидна тактика. Но той не можеше да позволи на Йоритомо да се раздвоява в лоялността си.

— Знам, че харесваш дворцовия управител Сано — каза Янагисава. Въпреки това той не е твой приятел.

— Но той държи твоите врагове далече от мен. Ами цялото това време, което прекарваме заедно и разговаряме, и практикуваме бойни изкуства? — възрази разочаровано младежът. — Той е единственият човек в замъка, който наистина го е грижа за мен.

— Грижа го е, защото си в позиция, от която можеш да му помогнеш. Защитава те и те ласкае! Ти можеш да влияеш на шогуна в негова полза. Той те използва! — Болката, която видя в очите на Йоритомо натъжи Янагисава. Синът му беше толкова добър и невинен. — Съжалявам, но такъв е животът.

— Да — съкрушено промълви Йоритомо. — Разбирам. Но е трудно да се повярва, че дворцовият управител Сано може да бъде толкова користен.

— Да, но е! Познавам го много по-добре от теб. Ако го устройва да те предаде, ще те предаде. — Загрижен да успокои Йоритомо, без да смекчава суровостта на урока, който искаше да му даде, Янагисава добави: — Сега, когато отново съм тук, вече нямаш нужда от Сано.

— Да — разведри се Йоритомо. Той гледаше баща си с поглед, изпълнен с вяра и почит, и изпитваше към него преклонение като пред истински герой. — Благодаря ти, че разсея моите заблуждения по отношение на дворцовия управител Сано.

— Само гледай да не разбере, че чувствата ти са се променили — предупреди го Янагисава.

— Няма да го допусна — увери го Йоритомо. — Мога да пазя тайна.

Янагисава знаеше, че наистина може. Та нали в крайна сметка беше запазил бягството и завръщането му в пълна тайна от всички, с изключение на най-приближените им и доверени съюзници. И щеше да я пази все така, докато Янагисава успееше да отслаби достатъчно позициите на враговете си и да си създаде достатъчно собствено влияние и мощ, за да осъществи победоносното си — и явно — завръщане.

— Имам и още новини — каза Йоритомо. — В хълмовете до храма Инари бе открит скелет. Установиха, че принадлежи на Токугава Тадатоши, братовчед на шогуна. Той нареди на дворцовия управител Сано и лично да се заеме с разследването на смъртта му.

— Това е интересно — каза Янагисава, като се наведе напред, поглаждайки брадичката си. — Може би разследването ще се окаже благословия за мен и проклятие за Сано. Сано беше аутсайдерът в борбата между Янагисава и владетеля Мацудайра и именно той трябваше бъде разгромен, ако искаше отново да се изкачи на върха на режима. Но в същото време Сано беше и най-голямата пречка в осъществяването на този план, защото бе наследил предишния пост на Янагисава. Освен това между двамата стоеше лошата история на бурното им общо минало.

Още когато за пръв път го зърна преди единадесет години, Янагисава разбра, че Сано ще му създава сериозни проблеми. Сано веднага беше станал негов съперник в борбата за благоволението на шогуна. Той нямаше нужда да го прелъстява сексуално — беше го спечелил с ума си и с всеотдайната си и вярна служба. Първото разследване, което Сано направи за шогуна, доведе до най-унизителното изживяване на Янагисава. Оттогава късметът му бе започнал да се покачва или срива обратнопропорционално на успехите или неуспехите на Сано, като че ли двамата бяха две блюда на една везна — натежеше ли едното, другото олекваше и хвръкваше нагоре, и обратното. Янагисава стана най-големият хулител на Сано и му причиняваше колкото можеше повече ядове и проблеми, докато накрая не се стигна до онова последно разследване в Мияко преди девет години, довело до съюз помежду им. Съюзът устройваше Янагисава, защото борбата му с владетеля Мацудайра изискваше цялото му внимание. Сега обаче се мразеше, че не бе унищожил Сано тогава, когато му се бе удала онази възможност, мразеше се, защото го бе оставил да живее и да заеме решаваща позиция на шахматната дъска, на която искаше да доминира самият той.

Съюзът бе минало, макар Сано да не подозираше нищо за това.

— И какво е открил Сано до този момент? — попита Янагисава.

— Не знам. Напуснах Едо, преди той да докладва на шогуна — отвърна Йоритомо. — Но още преди това каза, че смъртта на Тадатоши намирисва на нещо гнило.

Радостни предчувствия изпълниха Янагисава.

— Ако това наистина е случай на убийство, тогава толкова по-добре за нас.

— Разследванията за смъртни случаи винаги поставят Сано в проблематични ситуации — каза Йоритомо.

Заподозрените, които Сано разследваше, често бяха могъщи, влиятелни хора. Работата му винаги го поставяше на нож с тях и обикновено го превръщаше в мишена на убийство.

— Освен това винаги го поставят и пред перспективата да се провали и да загуби уважението на шогуна. Но той проявява такава дръзка самоотверженост и всеотдайност в търсенето на истината и справедливостта! — Янагисава не можеше да проумее готовността на Сано да излага на риск себе си в името на честта.

— Той никога не отстъпва, даже когато е застрашен от понижение, заточение или дори смърт — за него и за цялото му семейство, а той всъщност неизбежно винаги е застрашен от всичко това. Не че се оплаквам!

Чувството за чест на Сано открай време беше най-доброто оръжие на Янагисава срещу него.

— Какво ще правим? — попита Йоритомо.

— Засега ще чакаме и ще наблюдаваме. Има всички шансове Сано сам да си изкопае гроба.

— Но ако не стане така?

Янагисава се усмихна:

— Ще измисля нещо!

— Ти винаги го правиш, татко — с възхита каза Йоритомо.

Отвън камбаната на храма удари часа на вола.

Йоритомо се надигна.

— Аз по-добре да вървя. Шогунът ще има нужда от мен.

— Трябва да продължаваш да го правиш щастлив — предупреди го Янагисава. — Не можем да си позволим да се чуди къде си и да те постави под по-строг надзор.

Мразеше да се държи като сводник и да насърчава сина си във връзката му с шогуна, но нямаше избор. Нито пък беше имал такъв години назад, когато той самият го бе съблазнил. Интимната връзка с шогуна някога беше решаващата му защита срещу враговете. Същата връзка щеше да предпазва и Йоритомо — до деня, в който заедно с баща си щеше да управлява Япония.

Докато го изпращаше на вратата, Янагисава му каза:

— Дръж ме в течение за разследването на Сано.

 

 

Пламъците на лампата заслепяваха Рейко с причудливите си форми, докато се взираше в тях. Тя бе коленичила в стаята си, отпуснала сключени ръце в скута си. Полите на копринената й роба, изпъстрена със зелени и морави шарки, се бяха разперили около нея като цветна чашка. Изражението на красивото й лице бе неподвижно и напрегнато. Раната на бузата й мрачно проблясваше на мъждивата светлина на лампата. Къщата бе притихнала, всички други бяха потънали в сън. Но Рейко бе започнала да страда от безсъние, откакто бяха отвлекли Масахиро — дори и завръщането му вкъщи не бе сложило край на нощните й бдения.

Тя държеше под око децата, преместени да спят в съседната стая като предпазна мярка в случай на нападение. Не можеше да си позволи да разчита само на охраната. Трябваше да бъде нащрек. Докато тя разработваше стратегии за защита на децата, Сано застана на вратата. Тя вдигна поглед към него.

— Едва сега ли се прибираш? — попита с насилена усмивка.

— Да. Трябваше да свърша много работа. По-спешна от обикновено — Сано влезе в стаята, коленичи срещу нея и загрижено се взря в лицето й. — По-добре ли си вече?

Проницателният му и замислен поглед проби спокойната маска, която бе надянала заради него.

— Добре съм — каза тя.

Но след почти десет години брак те бяха станали толкова близки, че често можеха да прочетат дори мислите си и тя знаеше, че той ще забележи по лицето й лошия резултат от живота под постоянно напрежение.

— Децата добре ли са? — попита Сано.

— В леглата са и спят дълбоко.

Той я изгледа, явно немного убеден, че всичко е наред.

— Предполагам, че си чула за бомбите в имението на владетеля Мацудайра?

Тя кимна и Сано продължи:

— Не се тревожи. Поставил съм повече войници на вратите, по наблюдателните кули и дори по покривите. — Рейко ги беше видяла вече. — Никой, който не е от нашия дом, няма да може да проникне тук.

Владетелят Мацудайра също си беше мислил, че неговото имение е обезопасено, помисли си Рейко, но не го изрече на глас. Сано правеше всичко по силите му, за да защити нея и децата.

— Случи ли се нещо интересно? — попита тя, измествайки разговора от темата, която само щеше да увеличи тревогата им, ако продължаха да я разискват.

— Всъщност, да.

Сано й разказа за скелета на Токугава Тадатоши и за огледа в моргата.

— Колко вълнуващо! — Рейко бе завладяна от интерес, който мигом разведри настроението й.

— Шогунът иска да открия кой го е убил — каза Сано.

— За пръв път ми се пада такъв случай — ново разследване на много старо убийство.

Рейко си припомни дните, в които тя и Сано работеха заедно по разкриването на различни убийства и които сега, от разстоянието на времето й изглеждаха толкова безгрижни.

— Няма ли да бъде трудно да се справиш с казус за убийство, при положение че конфликтът с владетеля Мацудайра се изостри до такава степен? — каза тя.

— Моментът не можеше да бъде по лошо избран — съгласи се Сано, — но ме гложди любопитството да разбера какво се е случило на Тадатоши. Ще бъде истинско предизвикателство да видя дали ще мога да открия някакви следи, след като е изминало толкова много време.

— Имаш ли някакви подозрения? — нетърпеливо Сано се усмихна, зарадван, че настроението й се е повишило. Изведнъж някогашните дни не изглеждаха толкова далечни.

— Все още не, но може би скоро ще имам — каза той. — Майката и сестрата на Тадатоши все още са живи. Утре ще ги посетя.

— Това е добра идея — каза Рейко. — Дори и нищо да не знаят за причините за смъртта му, може би ще могат да те насочат към вероятния извършител.

Скоро обаче настроението й отново се помрачи, защото нямаше да може да вземе участие в разследването на това убийство, колкото и да й се искаше.

Изражението на Сано стана още по-загрижено.

— Знам, че обикновено ти разговаряш с жените — каза й той. — Но сега е прекалено опасно да напускаш къщата. Съжалявам.

Рейко често се занимаваше със заподозрените жени или свидетелките и те проявяваха много повече сговорчивост и словоохотливост с нея, отколкото ако ги разпитваше мъж. Една от силните й страни като детектив бе, че съумяваше да пробие и да се сближи с хора, с които Сано не успяваше. В обичайна ситуация Рейко би се опитала да промени мнението му, но не и сега. Този път, по изключение, нейното място бе вкъщи, при децата й, които бе твърдо решена да защитава. Рейко с готовност би рискувала да се впусне навън, за да помогне на Сано в разследването му, независимо колко опасно можеше да е това за нея, но не и за сметка на рожбите си.

— Така е най-правилно — каза тя, прикривайки разочарованието си. — Разбирам.

Сано взе ръката й в своята.

— Следващия път ще можеш да работиш с мен. Ако има следващ път — опита се да се пошегува той.

Хуморът и докосването му поуспокоиха Рейко.

— Искам да научавам всичко за разследването — настойчиво каза тя. — Ако го обсъждаме подробно, може да ти е от полза за разрешаването на случая.

— Съгласен!

Сано беше видимо облекчен, че тя не се впусна да спори и същевременно бе доволен, че ще може да разчита на помощта й, независимо колко ограничена щеше да е.

— И може би във връзка с убийството ще изникне нещо, по което ще мога да работя вкъщи — каза Рейко.

— Може би — отговори Сано.

Но и двамата знаеха, че това е малко вероятно.