Лора Джо Роуланд
Мейреки (17)

15. глава

Какво? — Сано не можеше да повярва на ушите си.

Шогунът се намръщи, защото Еген бе казал нещо съвсем различно от това, което всички очакваха. Владетелят Мацудайра и полковник Дои се приведоха напред, а недоволството им се стопи и те застанаха нащрек в предчувствие за нещо ново.

— Дои е излъгал за мен — каза Еген. — Аз нямам нищо общо с това, което се случи с Тадатоши! — Гласът му бе ясен и достатъчно силен, за да изпълни стаята, и много твърд. — Не съм го отвличал. Не съм го убивал. Но тя — да.

Той драматично посочи към майката на Сано. Тя го гледаше изумено, също толкова ужасена, колкото и Сано. За миг всички застинаха в безмълвна тишина.

Владетелят Мацудайра и полковник Дои се спогледаха самодоволно: играта току-що се бе обърнала в тяхна полза.

— Хей, това не е същото, което ни каза по-рано — каза Маруме на Еген.

— Нали каза, че нито ти, нито майката на дворцовия управител Сано сте го извършили? — намеси се и Фукида.

Учителят се ухили стеснително.

— Но ти промени цялата си версия! — смаян и бесен каза Сано.

— Какъв срам! — доволно подметна владетелят Мацудайра.

— Какво става? — извика шогунът.

— Свидетелят на дворцовия управител Сано току-що се обърна срещу него — каза Йоритомо.

Сано забеляза, че младежът е смутен, но същевременно и доволен. Той сграбчи Еген за кимоното му.

— Защо тогава ми каза, че възнамеряваш да свидетелстваш в полза на майка ми и да я оневиниш? — попита той.

— Казах това, което искахте да кажа. — Уплаха и коварство проблясваха в очите на Еген. — Ти и хората ти нахлухте в стаята ми и ме заплашихте. Страхувах се, че може да ме убиете, ако кажа нещо друго.

— Той иска да е сигурен, че няма да бъде обвинен в убийството на Тадатоши — каза Хирата. — Хвърля нея на вълците, за да спаси себе си.

— Не! — извика Еген и заби нокти в ръцете на Сано.

Маруме сграбчи в юмрука си косата на предателя.

— Защо ни остави да те доведем тук? Как посмя?

Докато се бореше да се освободи от Сано и Маруме, мъжът се обърна към шогуна:

— Ваше Превъзходителство, дойдох, за да ви разкажа истинската история. Това е мой дълг!

— Твой дълг, задникът ми! — изкрещя Маруме. — Вземи си лъжите назад, или ще те убия!

— Аз предлагам да оставим човека да разкаже историята си — каза Мацудайра.

Шогунът се поколеба, но агресивният поглед на братовчед му го уплаши.

— Добре тогава. Пуснете го.

Сано и Маруме неохотно го сториха, макар Маруме да не пропусна да го удари по ухото. Еген изправи възмутено гръб и с надменно достойнство започна да говори:

— В деня, когато Големият пожар започна, Тадатоши изчезна. Баща му разпрати всички ни да го търсим. Опитах, но когато отидох в града, пожарът вече бушуваше навсякъде. Реших да спася себе си. Насочих се към хълмовете. Но не бях единственият, който бе осенен от тази идея.

Гласът му прие същото драматично звучене както при обвинението, което бе отправил срещу майката на Сано. Шогунът поглъщаше всяка негова дума. Сано с неудоволствие установи, че на Еген му се нрави да има публика; беше се надул като пуяк.

— Хиляди хора също се катереха на тълпи по хълмовете — продължи учителят. — И сред тях — кого да видя? Тадатоши и Ецуко!

Той посочи към майката на Сано. Ецуко го гледаше смаяно, устата й бе отворена; обгърнала ръце около себе си, тя се бе свила така, сякаш я бе ударил.

— Бяха заедно с един войник на име Отани. Той й беше любовник. Държаха Тадатоши за ръцете и го влачеха по пътя.

— Как можеш да говориш така? — извика майката на Сано. — Знаеш, че това не е истина.

— Тишина! — нареди шогунът.

— Тадатоши плачеше и се влачеше между Ецуко и Отани. Чух го да казва: „Искам да си ида у дома!“ — Еген имитираше момчето с изненадваща правдоподобност. — Тогава си мислех, че е разстроен, защото не може да се прибере вкъщи заради пожара. Помислих, че Ецуко и Отани са го намерили и спасили. Когато изчезнаха в тълпата, не ги последвах, защото смятах, че той е в безопасност с тях. Но по-късно, когато пожарът свърши…

— Всичко това е измислица! — простена майката на Сано.

— Отани и Ецуко се върнаха. Без Тадатоши.

Учителят сменяше интонацията, правеше театрални паузи.

Един бърз поглед през залата бе достатъчен на Сано, за да види, че Йоритомо слуша с ужас, граничещ със страхопочитание, а владетелят Мацудайра и полковник Дои — с предпазливо задоволство.

— Той така и не се появи повече — продължи Еген.

— Те казаха, че не са го намерили и че дори не са го виждали. Тогава осъзнах, че изобщо не са го спасявали. Бяха го убили.

— Видя ли ги да го вършат? — запита Сано.

— Не, но сигурно го бяха направили — каза Еген. — Досетих се, че са планирали да го отвлекат за откуп. Сигурно са им трябвали пари, за да избягат и да се оженят. Може би той се е съпротивявал. Може би са го убили случайно. Но със сигурност го бяха направили. Иначе защо биха лъгали?

— А ти защо лъжеш? — зарида Ецуко.

— Накарайте я да млъкне, почитаеми дворцов управителю — каза владетелят Мацудайра.

— Майко, остави мен да се справя с това — предупреди я Сано, после се обърна отново към Еген. — Ако си мислил, че майка ми и онзи мъж са убили Тадатоши, защо тогава не си казал нищо? Защо си напуснал града и си чакал цели четиридесет и три години?

— Защото щеше да бъде моята дума срещу тяхната — каза Еген с тон, с който явно искаше да обяви себе си за най-разумната личност на света, а Сано за идиот. — Та те бяха от самурайската класа. Никой не би повярвал на мен, беден монах и учител. Щях да си създам само проблеми.

— Ще ти дам аз на теб едни проблеми! — сви юмруци Маруме.

Пазейки се от него, Еген продължи:

— Беше ме срам, че не проговорих. Заради това напуснах Едо, скъсах религиозния си обет и станах пътуващ амбулантен търговец. — Сега гласът му звучеше благочестиво и набожно; беше склонил глава. Исках да се самонакажа.

Фукида завъртя очи.

— Ваше Превъзходителство, все още имаме само думата на Еген срещу думата на Ецуко, майката на почитаемия дворцов управител Сано — намеси се Хирата. — Но също и неговата дума срещу думата на полковник Дои. Полковникът каза, че и тя, и Еген са виновни. Еген казва, че е невинен и хвърля обвинението върху нея и онзи войник, който между другото не е тук, за да се защити. Тези две версии си противоречат. Не е възможно и двете да са верни.

— Но и двете имат едно общо нещо помежду си. Владетелят Мацудайра посочи майката на Сано. — И в двете тя се явява участник и в отвличането, и в убийството.

— Възможно е да съм сгрешил за нейния съучастник — поде веднага тезата му полковник Дои, — но не греша относно нея.

— Грешиш. А също и Еген — разгневено каза Сано.

— Никой от вас не може да докаже обвиненията си. И двамата лъжете!

Майка му зарида:

— Еген, как можа! Как можа да ме предадеш?

Той я изгледа с безразличие; нейното страдание явно не означаваше нищо за него.

— Ваше Превъзходителство — каза владетелят Мацудайра, — време е да решите. Виновна ли е тя, или не?

Шогунът се поколеба, поглеждайки към Йоритомо за помощ. В миналото младежът често бе споменавал добра дума за Сано, но сега седеше мълчалив, забол поглед в земята. Шогунът вдигна ръка, за да им даде знак да замълчат, докато той мисли. Накрая проговори:

— Аз, ъъъ, склонен съм да мисля, че тя е, ъъъ, виновна.

Ужас прободе Сано. Силно, сърцераздирателно стенание се изтръгна от майка му. Никой друг не издаде звук, но владетелят Мацудайра и полковник Дои сияеха така победоносно, сякаш всеки миг щяха да закрещят „Ура“.

— Закарайте я в затвора на Едо — нареди шогунът на стражите си. — Да я екзекутират утре при изгрев-слънце.

Стражите се спуснаха към Ецуко. Сано им извика „Не!“ и веднага скочи да я брани, заедно с Хирата, Маруме и Фукида. Владетелят Мацудайра даде сигнал на войниците си, които ги хванаха и отстраниха.

Докато се боричкаха, войниците на Сано се включиха в сбиването. Но стражите на шогуна вече влачеха Ецуко към вратата. Тя не се съпротивяваше, но стенанията й се извисиха до нечовешки, налудничави височини. Между тях тя успяваше от време на време да извика името на Сано.

— Майко! — изкрещя той, докато се бореше да се изскубне и да затича след нея, за да я спаси. Войниците на Мацудайра не му дадоха да помръдне. — Вървете с нея! — нареди той на няколко от своите войници. — Пазете я с цената на живота си.

Те се подчиниха. Писъците й заглъхнаха по коридора.

— Е, това е! — каза шогунът, явно много горд, че се е отървал от тази досадна работа.

Еген прочисти гърлото си.

— Простете ми, Ваше Превъзходителство, имате ли нещо против да си тръгна?

— Върви — махна с ръка шогунът.

Учителят стана, изпълни подчертано почтителен и официален поклон към сбралото се множество и се изниза през вратата.

— Хей! — извика Маруме, като се бореше с войниците на Мацудайра. — Върни се, плъх такъв!

Но Еген бе изчезнал. Сано бе извън себе си от ярост, защото мъжът му бе забил нож в гърба и се бе измъкнал безнаказано от това. Изпълни го и паника, защото знаеше, че най-лошото тепърва предстои.

— Е, толкова по този въпрос — усмивката на шогуна просто просеше одобрение. Той махна с ръка към войниците на Мацудайра. — Сега можете да пуснете дворцовия управител и хората му да си вървят.

Войниците се подчиниха, но владетелят Мацудайра нямаше намерение да се задоволи с толкова.

— Не толкова бързо, братовчеде — каза той, преливайки от доволство, като човек, на когото съдбата внезапно се е усмихнала и е обърнала резултата на борбата в негова полза. Полковник Дои поддържаше мрачното си изражение, но и той се бе поотпуснал. — Все още нищо не е приключило. Майката на дворцовия управител Сано е виновна в убийство и държавна измяна, и следователно и той е виновен, по силата на кръвната им връзка. Трябва да осъдите на смърт и него.

Сано и съратниците му застинаха, онемели от шока, макар всъщност да бяха очаквали това да се случи.

— О! — усмивката на шогуна посърна.

Той явно не бе предвидил това последствие от действието си и се притесни, че е нагазил в по-дълбоки води, отколкото би искал.

— И не само Сано, но и цялото му семейство, и всичките му близки съратници — продължи владетелят Мацудайра и изгледа Хирата, Маруме и Фукида.

— Ами, добре, тогава — едва-едва продума шогунът. Не му се искаше да отстъпва и да изглежда слаб. — Дворцови управителю Сано, боя се, че, ъъъ, трябва да наредя да екзекутират вас и близките ви…

Нито Сано, нито някой от придружителите му проговори, защото шогунът имаше правото да постъпи както пожелае с тях. Но той се стресна от техните гневни погледи.

— … освен ако ми дадете някаква основателна причина да не го правя — завърши той фразата си.

Сано се вкопчи в изскочилата възможност за отлагане на смъртното им наказание.

— Мога, Ваше Превъзходителство — каза той, чувствайки напрежението, с което хората му очакваха развоя на събитията. Сега животът им зависеше от неговата съобразителност. Предпочете да се остави на интуицията си да го води, вместо да заложи на задълбоченото обмисляне. — Ако ме убиете, ще останете сам, няма да имате близък, който да ви съветва — с изключение на почитаемия ви братовчед. — Той вдигна ръка и посочи Мацудайра. — Това ли искате наистина?

Сано се надяваше шогунът да си спомни разговора, който бяха провели предната вечер. Тревогата по лицето на Токугава показваше, че той действително си го припомни.

— Нещата ще стават все по-трудни и притеснителни — намекна му Сано.

Лицето на Мацудайра притъмня като буреносен облак.

— Какво се опитваш да направиш? — попита той.

— Как трябва да постъпя? — тревожно се обърна шогунът към Сано. — Не искам да те убивам, но не мога и просто да те оправдая. Според моя закон семейството на престъпника трябва да бъде наказано.

— Как смее той да подмята, че аз не съм годен да те съветвам? — прекъсна го владетелят Мацудайра, втренчил кръвнишки поглед в Сано. — Това е номер, братовчеде. Напада роднините ти, за да спаси своята глава. Не го оставяй да те манипулира.

Изведнъж шогунът се разяри и се обърна към Мацудайра.

— Не ми казвай какво да правя. Вече ми писна постоянно да ми се месиш. Започвам да си мисля, че ме смяташ за негоден да взимам решения. — От устата му хвърчаха слюнки и достигаха Мацудайра, а той потрепваше и се дърпаше назад. — Стой настрана от това. Аз сам ще се оправя! — тросна се той и се обърна към Сано. — Какво предлагаш?

Владетелят Мацудайра остана като втрещен, а лицето му бе пурпурночервено от ярост. Лицата на зрителите бяха вкаменени.

— Дайте ми още един шанс да докажа, че майка ми е невинна — каза Сано. — Отложете екзекуцията й. Нека продължа разследването си и открия убиеца.

— Добре, това, ъъъ, звучи разумно — каза шогунът.

Сано заговори бързо, докато попътният вятър не бе спрял:

— Междувременно разпоредете се майка ми да бъде заведена в дома ми вместо в затвора.

— О! — Шогунът затупа с пръст по бузата си. — Но тя, ъъъ, вече е на път за там. Голяма разправия ще падне, ако променя заповедта си. — Говореше така, сякаш трябваше да хукне след войниците и да им каже сам. Най-вероятно не знаеше, пък и не се интересуваше колко лоши са условията в затвора на Едо. — Виж, ето какво ще ти кажа: ще ти дам три допълнителни дни, за да, ъъъ, реабилитираш майка си. Ако успееш, няма да й се наложи да стои дълго в затвора, нали?

Той беше възхитен от умния си компромис. Три дни. Думите паднаха като забавена смъртна присъда върху Сано. Времето беше жестоко малко, а перспективата да разреши един четиридесет и три годишен смъртен казус изглеждаше невъзможна. Но Сано не възрази, защото не искаше да рискува и да промени намеренията на шогуна към по-лошо. Настроението на Мацудайра видимо се разведри.

— Ако не успееш, тя трябва да умре. Колкото до теб, семейството и сподвижниците ти… — Шогунът сбърчи вежди. Заплахата за екзекуция, заточение или лишаване от ранг и самурайски статут и изгонване на улицата в пълна немилост бяха надвиснали над главата на Сано.

— Трябва да кажа, че никак не ми се иска да те изпращам на смърт, защото винаги съм бил привързан към ​теб. Ти винаги си ми служил много добре. — Той хвърли колеблив поглед към владетеля Мацудайра. — Ще измисля нещо, докато дойде времето.

Сано срещна острия поглед на Мацудайра. Той се усмихна и беззвучно промълви нещо. Сано прочете думите по движението на устните му: Аз също!

След като напусна двореца, Сано се върна вкъщи заедно с Хирата и детективите Маруме и Фукида. Той нареди на служителите си да не го безпокоят за нищо по-малко от някой нов Голям пожар. После седна заедно с приближените си на спешно заседание.

— Владетелят Мацудайра спечели този кръг — каза Маруме.

— Какъв ще бъде следващият ни ход? — попита Фукида.

Сано все още беше като замаян от ужаса, който ​изживя, виждайки как влачат майка му към затвора, какво връхлита собствената му съдба — и всеки един, който имаше значение за него, — и как всичко зависи от това какво ще успее да направи в следващите три дни. Той мобилизира цялата си самурайска дисциплина да охлади и успокои ума си, за да е в състояние да обмисли необходимата стратегия.

— Трябва да поправим щетите, нанесени от Еген — каза той.

— Струва ми се, че трябва да го накараме сам да ги поправи — каза Маруме. — Какво ще кажеш, дали да не го посетя и да го убедя да си вземе думите обратно?

— Добра идея — намеси се Фукида. — Аз ще ти помогна да му дадеш един хубав урок.

— Изцяло съм „за“. Каквото повикало, такова се обадило — каза Хирата. — Но дори да принудим Еген да се откаже от думите си, няма да решим проблема.

— Защо не? — попита Маруме.

— Най-хубавото, което Еген може да направи за нас, е да си признае, че е излъгал — каза Хирата. — Но това няма да докаже, че майката на Сано сан е невинна.

— Прав е — каза Сано и другите кимнаха неохотно.

— Няма да ни помогне и да открием кой е истинският убиец. Това, което ни трябва, са доказателства и улики.

— Какви улики можем да се надяваме да открием след цели четиридесет и три години? — попита Фукида.

Маруме удари Фукида по рамото.

— Ей, я горе главата! Какъв е този песимизъм?

Сано трябваше да повдига духа на хората си и да поддържа своята и тяхната активност.

— Е, добре — каза Фукида с пресилен ентусиазъм.

— Откъде ще започнем нашето търсене на свидетели и доказателства?

— Какво ще кажете за войника, за когото Еген твърди, че е бил съучастник на майка ти в престъплението? — предложи Маруме на Сано.

— Съществува много голяма възможност да е или мъртъв, или изчезнал, или пък Еген просто да си го е измислил. Да не пилеем време по него. — Сано си мислеше за посещението си в семейството на Тадатоши. — Бих искал отново да говоря с госпожа Атекичи Оиджими. Ще ги помоля да свидетелстват в полза на майка ми. Най-малкото, могат да й дадат добра характеристика. Това би могло да ни помогне да оборим казаното от Еген. И може би ще ни насочат и към други свидетели.

— И може би тези свидетели ще ни насочат към някои улики — добави Хирата.

— Имам чувството, че госпожа Атеки и Оиджими знаят повече от това, което ми казаха — продължи Сано. — Иска ми се да открия какво е то.

На излизане от къщата Сано срещна Рейко по коридора.

— Чух, че си се прибрал у дома. Трябва да говоря с теб — каза му тя и се огледа. — Но къде е майка ти? Когато Сано й каза, лицето на Рейко изрази учудване, но не чак такова, каквото той бе очаквал.

— Какво има? — той си спомни как ги бе заварил да се карат с майка му предния ден в градината, но сега нямаше време да се разправя и с това. Обясни й къде отива и защо.

— Може ли да поговорим по-късно? — помоли я той. Рейко се поколеба, после каза:

— Да. Това може да почака.