Лора Джо Роуланд
Мейреки (34)

31. глава

Рейко лежеше по гръб, с полуотворени очи и се носеше по повърхността на съня. Тялото й бе отпуснато, но умът й бе нащрек. Като майка, тя се беше специализирала в сменянето на пелени почти без да се събужда. Когато Масахиро беше бебе и се разболяваше, тя спеше до него през нощта, готова да скочи при най-слабия му плач. Сега прилагаше този талант при охраняването на живота на своите деца.

Чуваше дишането им, докато спяха в леглото с нея. Чуваше и шумоленето на вятъра отвън в дърветата, гласовете и стъпките на патрулите от охраната и лая на някакво куче в далечината. Къщата бе тиха. Всичко беше добре… засега.

Някъде далеч, отвъд обхвата на нейния слух, подът на коридора леко изскърца под нечии предпазливи стъпки.

 

 

Нощта разреди тълпата в квартала Гинза. Театрите затвориха врати, а актьорите, музикантите и меценатите се отправиха към домовете си. Вятърът носеше хартиените цветя от костюмите и си играеше с рекламните листовки и със слънчогледовите пити^[1] по улицата. Хората, които си търсеха още забавления, се отправиха към чайните.

В чайната с червените фенери, окачени по стрехите, в една задна стаичка Янагисава се бе прегърбил над мангал със запалени дървени въглища. Вятърът свиреше през процепите на стените, стаичката беше леденостудена. Слушаше как клиентите в чайната се обзалагат, спорят, карат се, ругаят, чуваше пляскането на картите по масата и тракането на заровете, плискането на виното в чашите и фалшивата музика на неакордиран шамисен. Нетърпението го изгаряше.

Вчерашният ден владетелят Арима в изпълнение на неговите нареждания беше казал на шогуна, че Мацудайра се стреми да му отнеме властта. Резултатът очарова Янагисава. Той се бе наслаждавал истински на описанието на Йоритомо, според което Мацудайра бил зашеметен, обезумял и поставен под домашен арест. Янагисава се опиваше от собствената си интелигентност.

Но това беше последната новина, която беше чул. Днес неговите войници трябваше да атакуват армията на шогуна, облечени в дрехи с герба на Мацудайра. Съюзниците на шогуна щяха да приемат атаката като удар от страна на Мацудайра и да притиснат господаря си да обяви война. Дали вече се бе случило? Янагисава се ядоса. Защо Йоритомо все още не бе дошъл с добрите вести?

Една прислужница бавно влезе в стаята. Тя носеше поднос, който тръсна до Янагисава. На подноса бе поставена вечерята, състояща се от супа, оризови топчета, туршия и риба на скара. До храната лежеше надиплена листовка.

— Шефът помисли, че ще искате да видите това.

Прислужницата посочи листовката, после излезе.

Янагисава вдигна хартийката и я зачете. Беше обява, откъсната от табло за обществена информация:

Компаньонът на шогуна, Янагисава Йоритомо, е арестуван за държавна измяна. Процесът срещу него ще се състои тази вечер в часа на кучето. Ако бъде обявен за виновен, ще бъде екзекутиран на плаца за екзекуции Коцукапара утре по обяд.

— Не!

Ударът бе толкова силен, че остави Янагисава без дъх; не можеше да повярва на очите си. Ето каква беше причината Йоритомо да не дойде. Той препречете листовката, търсейки обяснение защо синът му е заподозрян в държавна измяна и кой го е арестувал. Но мястото между редовете си оставаше вбесяващо празно.

Сърцето на Янагисава думкаше в ушите му и помпаше потоци от паника в тялото му. Дали някой беше открил, че се е върнал от изгнание? Ако да, кой? И независимо кой, беше ли разкрил, че Йоритомо участва в конспирацията за завръщането на баща му във властта?

Какъвто и да бе отговорът, процесът трябваше да е свършил преди часове. Сигурно бе приключил с признаването на Йоритомо за виновен и с издаването на съответната присъда, както ставаше при повечето процеси. При мисълта, че неговият син е затворен, сам, а, и уплашен, безпомощно очакващ смъртта си, Янагисава започна да крещи от ярост. Той смачка листовката, хвърли я към стената и скочи на крака. Трябваше да действа.

 

 

Предчувствие за опасност сепна Рейко. Тя се изправи, напълно будна. Сърцето й галопираше. Сподавен вик прозвуча в тъмнината. Вратата се плъзна и се отвори, и тя видя как в стаята се плъзва фигура на мъж. Бледата светлина, която проникваше през хартиените квадрати на преградните решетъчни стени, проблясна по острието в ръката му. Рейко инстинктивно стисна своя меч. Когато мъжът се изправи над нея, тя заби оръжието в него с цялата си сила.

Мучене като от ранено животно се изтръгна от нападателя. Той се олюля на краката си. Масахиро се събуди и изкрещя: „Мамо!“.

Мъжът рухна и се сгърчи на леглото върху Рейко, Мидори и Акико. Миризмата на кожената му ризница, на прокисналия му дъх и на тежката му пот я блъсна в носа.

— Какво? — сънено попита Мидори.

Акико захленчи. Рейко видя, че мъжът се тресе.

Мечът й стърчеше от корема му.

— Мамо, улучила си го!

Но в този момент мъжът се изправи. Все още стискаше в ръка камата си. Вдигна я и замахна срещу Масахиро. Той изпищя. Рейко скочи и сграбчи убиеца за китките. Двамата паднаха върху Акико и Мидори.

— Какво става? — попита Мидори, докато Рейко се бореше с убиеца.

Акико заплака.

Мъжът бе прекалено голям и мускулест, за да може Рейко да го надвие. Той я отхвърли от себе си, сякаш не тежеше и грам. Когато тя отново скочи върху него, той я удари през челюстта с опакото на ръката си.

Главата на Рейко прокънтя. Докато падаше назад, тя чу как Акико плаче и Мидори вика: „Помощ! Помощ!“. Подът се тресеше. Рейко се изтласка на лакти. През замъгленото й зрение се мержелееха човешки силуети. Тя примигна и видя, че убиецът преследва Масахиро. Момчето профуча край нея. Убиецът го последва, олюлявайки се. Погледът на Рейко се фокусира върху собствения й меч, който все още стърчеше от корема на нападателя. В момента, в който нападателят мина покрай нея, тя успя да докопа дръжката му с двете си ръце и го дръпна.

Мъжът изрева в агония, след като острието се измъкна от плътта му. Той се срина на колене. Рейко замахна отново с меча си. Острието прониза гърлото му. Той издаде ужасяващ, хъркащ звук. Гореща струя кръв опръска Рейко. Убиецът с трясък се свлече на земята.

— Браво, мамо! — възкликна Масахиро.

Той беше невредим и триумфално заскача напред-назад из стаята. Рейко усещаше вкуса на кръвта, която се стичаше по лицето й. Догади й се и повърна. Мидори запали фенера. Пред очите им се разкри ужасяваща картина.

Убиецът лежеше на пода, а мечът на Рейко се подаваше наполовина от врата му. Мъжът носеше сем​пло кимоно, шалвари и ризница на пехотата на Сано. Камата бе паднала до ръката му. Очите му бяха отво​рени, а устата увиснала. Мидори и Акико се притиска​ха една до друга в леглото, взирайки се уплашено в него. Те се обърнаха към Рейко, с очи, пълни с ужас.

— Загасете светлината! — извика Рейко.

Но беше много късно. Дъщеря й вече я бе видяла, цялата покрита с кръв, като чудовище от най-лошите детски кошмари. Акико пищеше и пищеше, и пищеше.

 

 

Писъците й събудиха войниците, които се втурнаха в спалнята им. Сано следваше хората си по петите. Все още облечен в официалната си тога, той явно току-що бе пристигнал вкъщи. Рейко видя, че с един-единствен поглед върху нея и трупа разбра какво се беше случило.

— Отведи децата оттук — нареди той на Мидори.

Нейното лице бе пребледняло като платно, но гушна изпадналата в истерия Акико в прегръдките си и избута Масахиро от стаята. Лицето на Сано бе изкривено от гняв и болка. Той се надвеси над трупа и го огледа.

— Това е Набешима. Служи ми от десет години — каза той и се обърна към войниците. — Махнете го оттук.

Мъжете увиха трупа в окървавеното одеяло от леглото и го изнесоха навън.

— Добре ли си? — попита Сано.

Рейко преглътна и кимна, макар челюстта й да бе болезнено подута, а стомахът й да се бунтуваше отново. Децата бяха спасени; нищо друго нямаше значение. Тя избърса лицето си с ръкав и прокара ръце през косите си, които бяха мокри от кръвта. Сякаш цялата бе пропита от солената й, метална смрад.

— Да вървим в банята, за да се измиеш — каза Сано с облекчение.

Тревожна мисъл сепна Рейко. Тя си спомни вика, който бе чула непосредствено преди атаката.

— Как убиецът е успял да проникне в стаята? Къде е лейтенант Асукай?

Печалното изражение на Сано бе достатъчен отговор.

— Не! — изригна вик от гърдите й.

Сано кимна разстроено.

— Открихме го в коридора. Бил е намушкан. Или не е чул идването на Набешима, или не е осъзнал, че възнамерява да му причини нещо лошо, докато вече не е станало твърде късно.

Ридания разтърсиха Рейко.

— Искам да го видя — каза тя. — Искам да му кажа „сбогом“.

Тя се изправи и понечи да се втурне навън, но Сано нежно я хвана и я дръпна назад.

— По-късно. Вече го отнесоха.

— Но как е възможно!? — заплака Рейко в прегръдката на Сано.

Той й разказа, че е открил още двама убити войници от патрулиращата охрана отвън, пред частните помещения.

— Това вероятно е направено от други убийци. Сигурно са действали в екип с Набешима. Те са му разчистили пътя към теб и децата.

Рейко бе обзета от неизмерима печал за пострадалия. Нейният верен телохранител бе загинал, за да я защити, и тя дори не можа да му благодари. Коленете й се огънаха под непосилната, огромна тежест на благодарността и скръбта.

— Той застана между мен и опасността. Присъствието му забави убиеца достатъчно, за да мога да осъзная, че сме атакувани. Ако не беше той, вече щяхме да сме мъртви. — Асукай бе спазил обещанието си. — Той ни защити, и то с цената на своя собствен живот.

— Всичко свърши — каза Сано, опитвайки се да я успокои. — Ти уби Набешима. Той не може повече да нарани никого.

— Да — каза Рейко, — но се измъкнахме на косъм. И аз убих само един атентатор. Има още осем в нашия дом и кой знае колко отвън! Какво ще стане, когато следващият удари? Как ще предпазим децата си?

 

 

На сутринта дълга процесия напусна имението на Сано. Войници с вдигнати копия ограждаха Сано, Рейко, Хирата и децата. Акико и Масахиро вървяха между Сано и Хирата. Сано и Масахиро държаха Акико за ръце. Мидори и Рейко ги следваха. Детектив Маруме водеше групата, а детектив Фукида вървеше в ариергарда на малката им група. Рейко не можеше да види нищо пред себе си или над себе си, защото войниците бяха вдигнали щитовете си около тях, за да предпазят семейството от стрели и пушечни изстрели. Но тя се страхуваше повече от предателство вътре в ескорта, който Сано организира, отколкото от опасност отвън. Сред войниците можеше да има осем убийци.

Двамата със Сано бяха решили, че за децата ще е по-безопасно да са далеч от дома си. Разбраха се да ги преместят в къщата на Хирата, който щеше да ги охранява.

— Децата ще са в безопасност по пътя, ако са пазени от достатъчно много войници, така че, колкото и убийци да се внедрят в кортежа, броят им да остане значително по-малък от този на хората, които са ми верни — бе казал Сано.

Майка му не пожела да тръгне с тях. Настоя, че домът му е достатъчно сигурно място и че за семейството му ще е по-безопасно да е далече от нея. Сано не възрази.

Докато върволицата им се извиваше като стоножка през пасажите, Рейко се разколеба в решението, което бяха взели. От натиска на войнишките тела, движещи се прекалено близо до нея, ставаше все по-горещо. Дъхът им насищаше въздуха с кисела влага. Кожата й настръхна. Един или повече от тези мъже можеха да ги нападнат, преди другите да успеят да ги спрат. Рейко имаше чувството, че заедно с децата си е попаднала в търбуха на чудовище.

Искаше й се да върви между Масахиро и Акико и да ги притисне към себе си, за да ги пази със собственото си тяло. Но Масахиро не искаше тя да се суети като квачка над него, а Акико пищеше всеки път, щом я погледнеше. Макар че Рейко се бе изкъпала и си бе облякла чисти дрехи, дъщеря й не можеше да забрави гледката, която бе представлявала майка й, оплискана от кръвта на мъжа, когото бе убила.

Най-сетне стигнаха до имението на Хирата. Войниците се подредиха в редици в пасажа от двете страни на портата, за да блокират всякакъв достъп до тях.

Сано и Хирата бързо въведоха Рейко, децата и Мидори вътре. Когато вратата се затвори зад гърба им.

Рейко въздъхна с мимолетно облекчение. Бяха заобиколени от войниците на Хирата — той се кълнеше в тях и беше заявил, че ако някой таи някакви зли намерения, той ще го предусети. Рейко се надяваше само инстинктите му да не го подведат.

Сано се поколеба, преди да остави семейството си.

— Тук ще бъдете на по-сигурно място от, където и да било — каза той на Рейко.

— Аз ще браня мама и Акико — заяви Масахиро.

Все още беше дете и затова всичко му се струваше като игра, отбеляза Рейко. Той си мислеше, че когато уби атентатора, тя е спечелила първия рунд от някакво състезание. Акико се скри в полите на Мидори. Рейко предпочиташе Сано да остане с тях, но знаеше, че той трябва да върви.

— Ще ме информираш ли какво става? — попита го тя.

— Веднага щом мога — увери я той.

Малко по-рано й беше разказал за своя план и за причините, довели до него. Рейко мислеше, че планът с наистина е много хитър, но не беше сигурна, че това ще разреши всичките им проблеми.

— Дано да имаш късмет! — каза му тя.

Сано се усмихна:

— Дано не се налага да разчитам особено на късмета, след това той тръгна.

Хирата и Мидори въведоха Акико, Масахиро и Рейко в къщата. Децата им посрещнаха радостно, своите другарчета в игрите. Те ги повлякоха за ръце в една топла, светла стая, цялата пълна с играчки. Възрастните ги последваха.

— Ще стоим тук — каза Хирата. — Охранителите ми ще бдят отвън.

Рейко се чувстваше по-скоро в капан, отколкото под защита. Тя коленичи в ъгъла, докато децата си играеха, и се върна мислено към атаката от предната нощ. Умът й сякаш нарочно подбираше моментите, в които нещата можеха да се развият различно — и много по-лошо.

Ами ако не бе успяла да прободе убиеца? Ами ако не бе успяла да измъкне меча си от него и да го улучи в гърлото? Всички варианти, които въображението на Рейко рисуваше, представляваха сценарии, завършващи с убийството на децата й.

Слугите донесоха храна за гостите и домакините. Когато Рейко се присъедини към другите, за да хапнат, Акико запищя. Тя не спираше, независимо колко упорито Мидори и Хирата се опитваха да я успокоят. Рейко примигна и стана.

— По-добре да изляза — каза тя.

— Не, недей — каза Хирата и Рейко съзря съжаление в очите му. — Имам идея. — Той стана и разгъна един параван до тях. — Може би ако приседнеш зад него… поне за малко, докато тя превъзмогне това, което се случи…

Рейко се настани зад паравана и изяде храната си там. Така остана скрита за Акико, която се успокои веднага, щом не я виждаше, но Рейко за сметка на това наблюдаваше и чуваше всичко през леката преграда.

Гледаше как Акико се храни и Мидори бърше личицето й; слушаше как Масахиро и Хирата си говорят за стрелба с лък. Забеляза напрежението между Хирата и Мидори. Нейните деца и приятелите й изглеждаха толкова далече от нея. Почувства се като самотен див звяр в клетка.

И единственото, което можеше да направи, беше да седи и да чака новини, че планът на Сано е успял — или че се е провалил.