Лора Джо Роуланд
Мейреки (11)

8. глава

Майка ти каза ли ти нещо? — попита Хирата.

— Недостатъчно, но много повече, отколкото очаквах — отговори му Сано.

Той бе седнал в кабинета си с Хирата на късна закуска от оризова каша, риба и туршия. Сано неохотно му предаде разказа на майка си, засрамен, че се излага с неведението си за своето семейство, макар и пред най-близкия си приятел.

Хирата, както винаги деликатен и разбиращ, реагираше само с кимване.

— Все пак тя ни дава някакви насоки — каза той, когато Сано свърши разказа си.

— Разваленият годеж с полковник Дои е възможен мотив за обвинението му. Той е първият ни заподозрян. Ще задействам моите информатори и ще видя какво могат да ми кажат за неговите деяния по времето, по което Тадатоши е изчезнал. Но има още един възможен свидетел, и може би заподозрян.

— Учителят? — сети се Хирата.

Сано кимна, изгреба остатъка от кашата си и я прокара с чай.

— Еген не само е бил част от персонала, той сигурно е бил доста близък с Тадатоши. Може да е видял нещо или да знае нещо за изчезването му — добави той.

— А може той да е виновен — предположи Хирата.

— И това е възможно — каза Сано. — Тадатоши сигурно е вярвал на Еген. За него е било лесно да отвлече момчето.

— По-лесно, отколкото за придворна дама — допълни Хирата.

Сано си припомни колко разпалено майка му отрече, че учителят е убиецът, а после заяви, че почти не го е познавала. Въпросите се преплитаха с подозренията в ума на Сано. Трябваше да проведе още един разговор с нея, независимо дали това щеше да й хареса или не. В същото време учителят им даваше някакъв шанс за спасение, дори и да не бе виновен.

— Може би Еген ще опровергае историята на Дои — каза Сано.

— Ще го стори, дори само за да защити себе си — съгласи се Хирата. — Освен майка ти, Дои обвини и него.

— Да предположим, че го стори, тогава ще имаме неговата дума и думата на майка ми срещу думата на Дои — каза Сано, като се чудеше дали това ще има достатъчна тежест. Дои беше офицер с висок чин, подкрепян от владетеля Мацудайра. Майката на Сано беше една обикновена жена, уязвима за атаките на враговете му. А учителят бе просто никой. — Но ние трябва да се движим напред. Най-напред трябва да намерим Еген. Искам да започнеш издирването му.

— Ако все още е жив — каза Хирата, — ще го намеря.

Двамата станаха. Сано забелязваше озадаченото изражение на Хирата. Нито веднъж той не бе попитал дали майка му е виновна — беше твърде лоялен, за да го стори. Но очевидно се чудеше дали е така. А също и Сано.

— Междувременно аз ще се видя с майката и сестрата на Тадатоши — каза Сано. — Може би те ще могат да хвърлят известна светлина върху престъплението.

Колкото и да се надяваше това, което ще кажат, да оневини майка му, той едновременно се страхуваше, че всъщност може да изкопае по-дълбоко гроба й.

 

 

Рейко говореше с лейтенант Асукай в градината, където наблюдаваше как Акико играе със старата си​ бавачка.

— Съпругът ми има прекалено много работа и без издирването на шпионина — каза тя и му обясни, че майката на Сано е била обвинена в убийство. — Мисля, че ще трябва да се справим с проблема сами. — Тя много искаше да помогне на Сано, а нямаше кой знае с какво друго да допринесе в работата му.

— Аз съм готов — каза Асукай. — Но как ще действаме? Някога случвало ли ви се е да разкривате шпионин?

— Не — призна Рейко, — но нека се опитаме да използваме здравия разум. Не можем да наблюдаваме всички хора в имението. Твърде много са. — Васалите, служителите, чиновниците и слугите на Сано бяха стотици. — Пък и този шпионин ще внимава много да не привлече вниманието.

— Може никога да не го хванем в нещо, с което да се издаде — съгласи се Асукай.

— Затова трябва да го провокираме — каза Рейко.

— Добра идея! — Асукай я погледна с възхищение, а после с учудване. — Но как?

— Ще му заложим капан, нещо, което ще бъде като стръв за владетеля Мацудайра. — Рейко бе осенена от вдъхновение. — Сетих се! Какво ще кажеш за таен дневник на съпруга ми, в който той си е записал имената и местонахождението на всички свои шпиони?

Асукай я погледна изненадано.

— Има ли такъв дневник? — попита той.

— Ще има!

Рейко се втурна в къщата и влезе в своята стая.

Асукай я последва. Тя коленичи пред писалището си, вдигна капака и извади един тефтер, подвързан с черна коприна. Страниците бяха празни. Тя приготви туш, натопи четката си в него и започна да пише дълъг списък с мъжки имена. Бързината, с която пишеше, бе равна на тази, с която ги измисляше. След всяко име добавяше „шпионин“, както и някакво място, където въпросният човек служеше, избирайки случайни позиции из замъка Едо, в околностите му, в именията на даймио и в многобройните имоти на владетеля Мацудайра; разпростря се из всички градове на Япония.

— Готово! — каза накрая тя и затвори книгата.

Асукай се засмя.

— Това би подвело и мен. Ще пусна слуха за съществуването му. Къде ще скрием дневника?

— Имаме достатъчно голям избор — каза Рейко. — Това имение е пълно със скривалища. — Те бяха направени от предишния наемател, бившия дворцов управител Янагисава. Както и някои други, необичайни архитектурни особености. Повечето от тях бяха разкрити от Масахиро. — Знам кое е идеалното място. — Рейко му описа точно къде възнамерява да скрие „дневника“ и добави: — И направи така, че и този слух да плъзне наоколо.

— И след това ще наблюдаваме кой ще захапе стръвта?

— Това няма да е необходимо — каза Рейко.

Асукай кимна, схванал какво има предвид.

— Е, аз тръгвам да хвърля примамките за нашия шпионин — каза той.

В момента, в който Асукай излизаше, в стаята влезе Масахиро.

— Чух, че баба е тук — каза той. — Къде е?

— В стаята за гости — отговори Рейко.

— Може ли да отида да я видя?

Рейко знаеше, че и двете й деца обичат баба си. Когато Сано ги взимаше със себе си и ги водеше да я посетят, тя им даваше малки подаръци, глезеше ги, разказваше им приказки и никога не ги гълчеше за нищо.

— Можеш да я видиш, но по-късно — каза тя. — В момента си почива.

— Защо е дошла? — попита Масахиро. — Толкова рядко го прави.

— Баба ти и баща ти имат малко обща работа, за която трябва да се погрижат — каза Рейко, защото не искаше да го плаши с подробности.

— Извършила ли го е наистина? — попита Масахиро.

— Какво да е извършила?

— Убийството.

— Как си научил за това? — смаяно попита Рейко.

— Чух слугите да говорят.

Рейко въздъхна. Нищо не можеше да се скрие от Масахиро. Дори да наредеше на слугите да не клюкарстват пред него — което тя непрекъснато правеше, той абсорбираше информацията буквално от въздуха.

— Наистина ли е тя убила братовчеда на шогуна? — настоя Масахиро.

Говореше за убийството по такъв безгрижен и равнодушен начин! Рейко се тревожеше, че той твърде млад закоравя към смъртта и насилието. Тя съжаляваше, че вече бе убивал, макар и за да защити нея и цялото им семейство, когато бяха в Езогашима. Но не можеше да го порицава заради обстоятелства, за които не беше виновен.

— Баба не е убила никого — каза тя. — Всичко това е грешка.

Но за пръв път сама се запита дали това наистина е грешка.

Разбира се, тя винаги бе смятала свекърва си за добра и безобидна жена. И, разбира се, трябваше да споделя убедеността на Сано, че майка му е невинна. При това Рейко знаеше твърде малко за престъплението, за да може да отсъди въз основа на фактите. Не можеше обаче да се отрече, че Ецуко бе излъгала, поне за миналото си. Защо?

Рейко се замисли за обтегнатостта, която винаги бе съществувала между нея и свекърва й. Досега я бе отдавала на различния им социален произход. Но сега знаеше, че това не е цялата история. Може би нещо в нея напомняше на възрастната жена за младата дама, която някога е била, и за привилегирования живот, който е загубила? Но също толкова вероятно беше и да се е страхувала, че Рейко може да забележи несъответствията между поведението й, издаващо реалната й същност и мнимия й социален произход, и да обърне вниманието на Сано върху тях.

Защо да лъже за корените си, освен ако няма нещо, което да иска да скрие?

— Какво ще се случи с баба? — попита Масахиро.

— Нищо — каза Рейко. Тя се засрами от това, което мислеше за свекърва си. — Баща ти ще докаже, че е невинна. Всичко ще бъде наред.

Рейко реши да се въздържа от оценки, поне докато лично не разговаря с Ецуко.

 

 

Издирването на учителя отведе Хирата до храмовия квартал Уено. Сградите на малкия манастирски орден, към който Еген бе принадлежал, бяха изгорели до основи по време на Големия пожар. Правителството го бе преместило заедно с още много други ордени в квартала Уено, в покрайнините на града, откъдето огънят на храмовите крематориуми нямаше да застрашава града и димът им нямаше да притеснява жителите.

Хирата яздеше с още няколко детективи по главната улица на Уено, една от многото полоси, разчистени след Големия пожар за предпазване от нови катастрофи. Той си спомни, че първоначалното им предназначение бе да подсигурят празно пространство, което да облекчава струпването на много хора и да спира разпространението на пожари, за да се ограничат материалните и човешки щети. Но земята в такъв​ привлекателен район като храмовия квартал беше скъпа и днес от тези полоси бе останало твърде малко свободно пространство.

Поклонници и туристи се тълпяха по сергиите и дюкяните на пазара, разположен от двете страни на улицата. Амбулантни търговци въртяха процъфтяваща търговийка с будистки броеници и молитвени ръкописи; зеленчуци и риба, печени на скара; китайски кукли и сламени шапки; саке и стафидено вино. Странстващи свещеници обикаляха, думкаха тъпани и правеха фокуси. Акробати подскачаха по опънати въжета. Клиенти влизаха и излизаха от чайни и бордеи из задните улички.

Хирата намери храма на Еген в малък двор с бамбукова ограда. Няколко богомолци със запалени тамянови пръчици бяха коленичили пред олтар, декориран със златни лотосови цветове и запалени свещници в главната зала. Хирата видя един възрастен свещеник и приближи до него.

— Търся монах на име Еген, който е принадлежал към вашия орден преди Големия пожар — каза той. — Работил е като учител на Токугава Тадатоши, братовчед на шогуна.

— Не съм тук от толкова отдавна — каза свещеникът — и за жалост огънят е унищожил всичките ни архиви.

— Има ли тук някой, който може да си спомня Еген?

Свещеникът заведе Хирата при възрастен монах, който медитираше в слънчевата градина пред спалното помещение. Беше тънък и жилав като въже. Нямаше зъби, а ноздрите и ушите му бяха обрасли с посивели косми, но изражението му бе спокойно, ведро и доволно. Когато Хирата го попита дали е познавал Еген, монахът се усмихна.

— О, да — каза той, — бяхме приятели. По едно и също време постъпихме в манастира и едновременно положихме обетите си.

Хирата си помисли, че това е прекалено хубаво, за да е вярно — възможно ли бе старият човек да си спомни веднага за Еген?

— Сигурен ли сте? — попита го той.

Монахът се усмихна отново:

— Аз съм на възраст, в която е по-лесно да си спомня какво се е случило преди петдесет години, отколкото какво съм закусвал тази сутрин. Като остарееш, ще видиш.

— Извинете, че се усъмних във вас — каза Хирата.

— Можете ли да ми кажете къде е Еген сега?

— Страхувам се, че не. Той напусна ордена.

— О! Кога се случи това?

— В годината на Големия пожар.

Хирата почувства как надеждите му се стопяват, но въпреки това продължи:

— Кога го видяхте последно?

— Около двадесет дни след пожара. — Очите на монаха хукнаха по дирите на спомените назад в годините. — Храмът беше изгорял. Аз и другите братя трябваше да бягаме, за да си спасим живота. Опитахме се да останем заедно, но в крайна сметка се разделихме. Когато пожарът най-сетне приключи, обиколих развалините, за да търся другите. Това беше единственият начин да откриеш някого.

Хирата си спомни разказите на своите родители за последиците от Големия пожар и за хилядите хора, които бродели из града да търсят загубените си близки. Много от роднините му бяха загинали.

— Успях да намеря осем от моите другари. Това бяхме всички, които останахме от петдесетимата монаси в нашия храм — тъжно каза свещеникът. — По това време бакуфу^[1] бе започнало да издига палатки за хората, загубили домовете си.

Цял град от палатки бе изникнал от пепелищата на огромната столица. Бяха ги стъкмявали набързо от всякакви налични платове, кимона, одеяла, тенти, балдахини. Въображението на Хирата рисуваше море от пъстра парцалена шарения.

— Хората издигаха пилони покрай палатките си и окачваха флаговете си с фамилните си имена и гербове на тях — продължи монахът. — Ние поставихме знаме с името на храма, с надеждата нашите братя да ни намерят. Единственият, който дойде, бе Еген. Искахме да остане с нас и да ни помогне да възстановим храма. Но той не пожела. Каза, че напуска и ордена, и Едо.

— А каза ли по каква причина? — попита Хирата.

— Каза само, че му се е случило нещо — вдигна рамене монахът.

Хирата се запита дали причината му има нещо общо с изчезването и убийството на Тадатоши.

— А къде отиде?

— Не знам. И не мисля, че имаше някое конкретно място наум.

Хирата си представи широките друмища, градовете покрай тях и малките селца покрай по-малките странични пътища, лъкатушещи през гори и планини. Дори в една толкова сурово и здраво управлявана страна човек можеше да потъне.

— Виждал ли си Еген след това? — попита Хирата.

— Не.

— А чувал ли си нещо за него оттогава?

— Нито дума.

Хирата се почувства обезсърчен, но не искаше да се предава.

— Познаваш ли някой, който може да има някаква информация за Еген? — попита той.

— Съжалявам, но не.

— На каква възраст може да е сега?

— Колкото мен — аз съм на шестдесет и четири.

Хирата благодари на монаха, който му пожела късмет в диренето и го изпрати. Когато се присъедини към хората си пред храма, той им каза:

— Предстои ни голямо издирване. Араи сан, организирай отряди, които да обиколят главните пътища и да разлепят обяви, че търсим информация за Еген.

Араи го погледна неуверено:

— Пространството, което трябва да се покрие, е много голямо.

— Ще го покрием колкото може по-плътно — каза Хирата. — Ако имаме късмет, Еген все още ще е жив и ще изскочи отнякъде. Ако не, Сано и майка му може би щяха да загинат.

— Пък и винаги можем да се надяваме, че Еген се е върнал в Едо — добави Хирата.

Градът беше като магнит за всякакви хора, дори и за онези, които имаха основателни причини да стоят далече от него. Може би Еген бе решил, че след толкова много години е безопасно да се върне, дори и да е виновен за убийството на Тадатоши.

— Иноуи сан, ти ще ми помогнеш да организирам претърсването на града. Ще започнем с проверка на храмовете, в случай че Еген се е присъединил към друг орден.

Докато яздеше обратно към града, Хирата си припомни разговора с Мидори. Денонощната работа, която се очертаваше в обозримото бъдеще, не беше най-добрият начин да оправят брака си. При това имаше голяма вероятност издирването на Еген да се провали. Все едно че търсеха игла в купа сено.