Лора Джо Роуланд
Мейреки (16)

14. глава

Рейко с изненада установи, че свекърва й се е съвзела изумително бързо.

Ецуко се бе почувствала достатъчно добре, за да стане от леглото сутринта, да се измие, облече и да закуси. Сега се разхождаше с Акико и Рейко из градината. Въздухът бе студен и влажен. Облаци се спускаха по хълмовете и вещаеха дъжд. Акико припкаше до Ецуко, обгърнала ръката й. Рейко вървеше от другата страна на свекърва си. Беше обидена, защото Акико бе отказала да хване и нейната ръка и да върви между нея и баба си. Това в никакъв случай не бе подобрило чувствата й към Ецуко — не само натрапница, а и заподозряна в убийство, факт, застрашаващ цялото им семейство.

Акико спря да разгледа един камък. Ецуко се усмихваше, докато разговаряше с малкото момиченце. Рейко можеше да отгатне причината за бързото й оздравяване.

— Предполагам, съпругът ми ви е казал какво е научил вчера? — попита я тя.

— Да — лицето на Ецуко се бе отпуснало и сега излъчваше своето обичайно ведро задоволство. — Каза ми, че госпожа Атеки и Оиджими са се изказали добре за мен. Нещата не са така лоши, както бяха.

— Но не и така добри, както бихме желали.

Рейко почувства язвителността в собствения си глас. Разбираше, че ревността й е нерационална и непристойна, но тя имаше и по-основателни причини, за да е недоволна от свекърва си. Проблемът не бе приключен, а Ецуко не бе направила почти нищо, за да облекчи разрешаването му, и на Рейко й бе много трудно да се отнася с нея почтително и деликатно, както Сано бе настоял.

— Каза ли ви съпругът ми, че Хана ви е осигурила алиби?

— Мисля, спомена нещо в този дух.

Това бе ярък пример за формалния, официален стил на говор, който понякога се изплъзваше от Ецуко при разговор, и който доскоро Рейко не можеше да си обясни с оглед на скромния й произход.

— Но когато вчера разговарях с вас, вие ми казахте, че няма човек, който да може да потвърди, че не сте била около храма, когато Тадатоши е бил убит. После Хана каза, че може да го заяви; тя е била с вас. Коя е истината? — попита я Рейко.

Акико се откъсна напред, изтича до цветните лехи и се наведе да мирише цветята. Сянка на безпокойство помрачи изражението на Ецуко.

— Вчера не бях съвсем с ума си. Бях объркана. Щом Хана казва, че сме били заедно, значи сме били.

Как хладнокръвно обясни противоречието между двете им версии, помисли си Рейко, и колко хитро от страна на Ецуко да избере тази версия, която й е по-удобна. Сано най-вероятно щеше да оправдае майка си и да повярва на алибито й. Той не можеше да прозре съобразителността под скромната й маска.

— Много добре — каза Рейко. — Но има един проблем в това алиби, макар да е истинско.

— О?

— Преданият слуга винаги би излъгал заради своя работодател — каза Рейко. — Владетелят Мацудайра е наясно с това и със сигурност ще го изтъкне пред шогуна.

— Трябва просто да се молим да повярват на Хана — каза Ецуко, очевидно немного убедена в собствените си думи.

— Необходимо е да направим нещо повече от молитви — каза Рейко. — Това, което действително би помогнало, е да се намери някой друг, който да свидетелства за местонахождението ви по време на убийството. Можете ли да се сетите за някого?

— Няма такъв. Казах ви вече!

В гласа на Ецуко прозвуча леко хаплива нотка.

— А роднините ви? — каза Рейко, зачеквайки темата, която свекърва й явно нямаше особено желание да обсъжда.

Ецуко сви рамене. Напрегнатото й изражение ясно показваше, че е поставена в затруднено положение. Погледна през градината към Акико, която продължаваше да мирише цветята — сякаш искаше да избяга от Рейко и да се скрие при детето.

— Те не бяха с мен по време на Големия пожар.

— Може би все пак биха могли да помогнат — каза Рейко. — Кумазава е високопоставен васалски клан на Токугава. Възможно е да имат известно влияние върху шогуна. — Ецуко и Сано се нуждаеха от всеки един съюзник, когото можеха да намерят. — Да помоля ли съпруга си да се свърже с тях?

Рейко изгаряше от любопитство за Кумазава, новооткритата роднинска кръв на съпруга и децата й. Искаше й се да се срещне с тях. Но Ецуко панически изкрещя:

— Не! Умолявам ви!

— Защо?

— Аз… аз не искам да ги виждам. И те… те няма да искат да имат нищо общо с мен.

— Кога последно сте виждала роднините си? — попита Рейко.

Ецуко поклати глава и леко се отдалечи от Рейко, но тя я последва.

— Няколко месеца след Големия пожар.

Тадатоши бе умрял по време на пожара или съвсем скоро след него. Ецуко и семейството й се бяха отчуждили долу-горе по същото време. Дали това охлаждане на отношенията имаше нещо общо с убийството? Рейко започваше да вярва, че е така. Нещо лошо се бе случило тогава и това не бе само Големият пожар.

— Защо сте загубила връзка със семейството си?

— Не помня… беше толкова отдавна… Всичките ми най-близки хора сега са мъртви… това е без значение — увъртанията на Ецуко се увенчаха със съмнителна въздишка.

Рейко чувстваше, че търпението й се изчерпва.

— Струва ми се, че всъщност има значение — каза тя, осенена от нова идея. — Мисля, че те знаят нещо за вас и вие не искате друг да го научи. Права ли съм?

— Не. С цялото ми уважение, почитаема дъще, вие говорите глупости — каза Ецуко, но страхът, който прозираше в очите й, опровергаваше думите й.

— Нещо свързано с убийството да е? — настоя Рейко. Ецуко се обърна с гръб към нея.

— Не съм длъжна да понасям това! — каза тя с твърд глас.

— Ще трябва да понесете нещо много по-лошо, ако съпругът ми не успее да изчисти името ви! — Рейко се стараеше да говори тихо, за да не я чува Акико, но едва запазваше самообладание. — Ще ви екзекутират. Или не ви е грижа? Ами синът ви? А внуците ви?

Тя ядосано посочи към Акико, която береше цветя, без да забелязва възрастните. Рейко си даваше сметка, че това е първата й кавга с Ецуко и че Сано няма да е я одобри, но десетте години на мирни, макар и напрегнати, отношения със свекърва й просто бяха приключили.

— Искате те да умрат? Не им ли дължите честност, не им ли дължите съдействие при разследването?

Ецуко рязко се обърна. Тя се изправи пред Рейко, ръцете й се извиха и заприличаха на грабливите крака на хищна птица, обикновено кроткото й лице бе почервеняло от гняв.

— Разбира се, че ме е грижа! Защитавала съм сина си още преди да сте била родена. И сега ще направя всичко по силите си, за да запазя и него и децата му. И съдействам, с каквото мога. Какво искате да направя? Да призная, че съм извършила убийството?

Тя се изсмя — пронизителен, печален звук.

— Бих си признала, ако това би ги спасило. Но това само би ги осъдило да погинат заедно с мен. Ако сте убедена в друго, значи не сте толкова умна, за колкото се мислите, почитаема снахо.

Докато Ецуко втренчено я гледаше, Рейко стоеше, изумена и потресена. Сякаш домашна котка току-що се бе превърнала в разярен, ръмжащ лъв. Рейко виждаше различна, по-силна, и безжалостна личност в Ецуко, личност, която тя бе сигурна в това — Сано никога не бе виждал.

Пред нея стоеше жена, способна на убийство.

Цялата й интуиция говореше, че свекърва й е виновна.

Влажен вятър се завихри около тях. В градината закапаха първите дъждовни капки. Черни облаци нахлуваха по синьото небе над тях. В този момент Рейко дочу гласа на Сано в далечината:

— Майко! Рейко сан. Имам добри новини!

 

 

Сано бързаше по моравата през градината към майка си, съпругата си и дъщеря си. Той бе препуснал напред към замъка Едо заедно с Маруме, Фукида и част от свитата си, а Хирата и другите ги следваха заедно с учителя. Беше уредил аудиенция с шогуна, след това се бе отбил вкъщи. Зарадва се, като видя, че майка му се е оправила от неразположението и се надяваше да се почувства още по-добре от това, което щеше да й каже.

Тя стоеше с гръб към него, така че той не можеше да види веднага лицето й. Виждаше само лицето на Рейко. По изражението й разбра, че между нея и майка му е имало някакво пререкание. После Ецуко се обърна, Акико изтича до него и той забрави да се попита за причината.

— Какви са те? — обнадеждено попита майка му, макар да не смееше да повярва в добрите вести.

— Открих Еген, учителя — каза Сано.

— Това е чудесно! — възкликна Рейко.

Гневът по лицето й се смени с усмивка и нетърпение да научи по-бързо подробностите. Очите на майка му се разшириха толкова много, че Сано видя как изпъкнаха пожълтелите й очни ябълки, обграждащи тъмнокафявите й ириси. Зениците й се разшириха, кръвта се дръпна от лицето й. Тя се олюля.

— Майко! — извика Сано и я хвана, преди да се строполи. — Но какво има?

Тя с мъка си поемаше дъх.

— Нищо, просто леко замайване.

Акико уплашено захленчи.

— Всичко е наред, Акико — успокои я Сано. На баба просто й прилоша. Сега върви да си играеш.

Малкото момиченце изтича в градината, хвърляйки притеснени и неразбиращи погледи към тях. Сано забеляза, че страните на майка му възвърнаха цвета си. Тя отбягваше погледа му, а очите й блестяха с такъв плам, какъвто никога досега не бе виждал в тях. Тя стисна треперещите си ръце.

— Къде е Еген? — извика тя.

Реакцията й бе много крайна предвид твърдението й, че почти не помни учителя. Сано забеляза, че Рейко я гледа с учудване.

— Открихме го в Кодемачо. Сега е на път към замъка.

— Искам да го видя!

— Защо си толкова нетърпелива да подновиш познанството си с този мъж след цели четиридесет и три години?

Погледът й се отклони.

— Просто любопитство.

Отговорът й не задоволи Сано, но нямаше време да притиска майка си за обяснение. Рейко също не попита нищо.

— Ще заведа Еген при шогуна — каза той. — Той се съгласи да свидетелства, че двамата не сте отвлекли и убили Тадатоши. Ще те оневини.

— Идва, за да ме спаси! — прошепна майка му, притиснала ръце към гърдите си.

Сияйна руменина се разля по лицето й. Годините сякаш се смъкнаха от нея като свалена стара дреха. Сано се смути и като видя преобразяването й, си даде сметка, че някога тя е била красива и пламенна млада жена, жена, която той не познаваше.

— След като свидетелства, ще го доведа тук — каза той.

— Не! Не мога да чакам. Вземи ме с теб в двореца!

— Това не е особено добра идея — каза й Сано. — Владетелят Мацудайра и полковник Дои със сигурност ще дойдат, за да изслушат показанията му. Ще се наложи да се изправиш срещу тях.

— Не ме е грижа! — Тя стисна ръкава на Сано. — Трябва да отида! Моля те!

Сано никога не я беше виждал толкова развълнувана — за каквото и да било — и му бе неприятно да й отказва нещо, което явно желаеше толкова силно. Би могла да дойде да изслуша свидетелските показания на Еген в нейна защита и шогунът да я обяви за невинна.

— Добре — съгласи се той с нея. — Да вървим тогава.

Докато бързаха заедно през градината, тя оправяше и приглаждаше косите и дрехите си с ръце. Едно ново подозрение прободе Сано, но той не можеше или не искаше да го определи.

Погледна през рамо и видя как Рейко гледа майка му. Погледът й бе огледално отражение на собствените му подозрения.

 

 

В двореца Сано и майка му коленичиха на по-ниското ниво на пода пред подиума, а детективите Маруме и Фукида застанаха зад тях. Шогунът се настани на подиума, Йоритомо седна от лявата му страна, а владетелят Мацудайра — от дясната. Полковник Дои коленичи на по-високото ниво на пода, близо до господаря си. Покрай стената се бяха наредили войниците на Мацудайра и Сано, а гвардията на шогуна бе в изнервяща близост до тях.

— И тъй, ъъъ, управителю Сано, кой е свидетелят, когото сте ни събрали да изслушаме?

— Еген — отговори Сано, — бившият учител на братовчед ви Тадатоши.

Йоритомо не изглеждаше много щастлив. Нито пък владетелят Мацудайра и полковник Дои.

— Значи го открихте? — с безизразен тон каза Мацудайра.

— Предполагам, не мислехте, че ще успея — обърна се Сано към полковник Дои. — Сигурно сте разчитали, че Еген никога няма да се появи, за да обори вашите лъжи.

Шогунът се намръщи, сякаш забелязваше враждебността между тримата мъже и се опитваше да я проумее.

— Не ни дръжте повече в напрежение, управителю Сано — каза той. — Къде е свидетелят?

Вратата в дъното на стаята се отвори. Хирата влезе, придружен от Еген. Той бе загърнал кимоното си, завързал пояс около кръста си и нахлузил чифт галоши, но дрехите му си бяха все така опърпани и лекьосани, а къдравата му, сивкава коса беше в пълен безпорядък. Сипаничавото му лице предизвика възбуда сред присъстващите.

— Едра шарка! — извика шогунът и зави устата и носа си с ръкавите си, за да се предпази от злия дух на болестта. — Заразен ли е?

— Съмнявам се, Ваше Превъзходителство — каза Сано, поглеждайки към майка си.

Нетърпеливата й усмивка се стопи и отстъпи място на объркано изумление. Еген зяпаше из стаята, ​без да му мигне окото от отвращението, което предизвиква. Докато коленичеше и се покланяше на всички, той се ухили.

— Еген? — колебливо промърмори Ецуко. Възрастният мъж погледна към нея.

— Това ли е майка ви? — попита той Сано.

— Да — отговори му той.

Тя и Еген се загледаха един друг. Изражението й показваше силно разочарование.

— Толкова си променен — прошепна тя.

— Четиридесет и три години това ще направят от човека. — Изражението му показваше само леко любопитство. — Добре ли те познавах, когато живеехме в къщата на Тадатоши?

Сано долови скръб и неверие в очите на майка си.

— Не помниш ли? — попита тя.

Сано се почуди защо е толкова разочарована, но сега не беше времето да пита. Еген погледна полковник Дои, който не сваляше втренчен поглед от него.

— Това ти ли си, Дои сан? Безспорно доста добре си се запазил!

— Да спрем с приказките и да се залавяме за работа — прекъсна го владетелят Мацудайра.

Шогунът се поколеба, сякаш търсеше повод да се противопостави на братовчед си, но след като не намери такъв, кимна. Йоритомо изглеждаше разтревожен.

— Еген, кажи им, че полковник Дои е излъгал за теб и за майка ми — взе думата Сано.

Учителят седна по-изправено, без да се притеснява от факта, че вниманието на всички е приковано в него. Той пое дъх, после проговори с плътен, звучен глас.

— Не е излъгал. Не съвсем.