Лора Джо Роуланд
Мейреки (35)

32. глава

Дълга процесия се виеше по Ошу Кайдо, главния път, който водеше на север от Едо. Начело яздеше Сано заедно с детективите Маруме и Фукида, и водеше шогуна, настанен в паланкина си, и неговите лични охранители, които яздеха около него. Зад тях в каруца, теглена от волове и карана от някакъв селянин, беше Йоритомо. Движението друсаше и клатеше коленичилата му фигура, завързана за пилон, издигнат в каруцата. Ръцете и китките му също бяха вързани, а на главата му бе надяната черна качулка, която скриваше цялото му лице и имаше една-единствена дупка за дишане, изрязана на мястото на ноздрите. След тях вървяха пехотинците и кавалерията на Сано. В ариергарда даймио и придворните на Токугава, на коне или в паланкини, придружени от прислугата им, оформяха опашката, която се проточваше чак до града.

При наближаването на обедния час слънцето увисна над кедрите, които растяха покрай пътя. Лъчите му проблясваха през носещите се облаци и през траурния балдахин на листата и се отразяваха в металните шлемове. Никой не продумваше. Чуваха се единствено вятърът, чаткането на конските копита, стъпките на пешаците и трополенето от колелата на каруците.

Челото на процесията стигна до Коцукапара Кейджо, единия от двата плаца за екзекуции на Едо. Той се намираше в огромно, открито поле с утъпкана земя, оградено от полоса, обрасла с преплетени храсти и подобни на човешки скелети борове. Хиляди граждани се бяха струпали в очакване на екзекуцията.

— Обявите ти са събрали доста народ — отбеляза Фукида.

Докато яздеше напред, Сано оглеждаше зрителите. Мъже, жени и деца, насядали на рогозки, похапваха и пийваха от това, което бяха донесли в кошниците си. Заприличаха му на публика в театрална зала. Имаха същото весело, нетърпеливо и възбудено изражение на зрители, очакващи началото на представлението. Когато видяха началото на процесията, забръмчаха и зашепнаха развълнувано, както при излизането на актьорите на сцената. Покрай плаца имаше обяви за това какво предстои да се види днес.

На четири греди имаше набучени глави на наскоро екзекутирани престъпници, заковани с пирони и подпрени с наслоена глина, за да не се търкулнат. Рояци мухи кръжаха около главите и капещата под тях кръв. Гарвани бяха изкълвали очите им. На един скован от груби дъски кръст висеше тяло на гол мъж. От отворените червени рани по торса му шуртеше кръв и се стичаше по краката му — беше прободен до смърт при разпъването. Тълпата очевидно нямаше нищо против страховитите тленни останки или смрадта на мъртвата, гниеща плът.

— Не виждам почетния гост — каза Сано.

— Все още има време — усмихна се Маруме.

Сано насочи каруцаря на волската кола към центъра на плаца. Войниците отвързаха Йоритомо от пилона и го стовариха на земята; той остана да лежи неподвижно и безучастно. Процесията се събра в широк кръг около Йоритомо. Самураите от кавалерията останаха на конете си. Сано и детективите се групираха около паланкина на шогуна. Той слезе от него, а телохранителите му го вдигнаха и го настаниха покрива, за да има по-добър поглед към екзекуцията на своя любовник. Публиката стана; всички проточиха вратове. Палачът и помощниците му приближиха до Йоритомо. Дрехите им бяха лекьосани от засъхнала кръв. Фукида си поговори с палача, който кимна, после поведе помощниците си към бараката в края на плаца. Върнаха се, нарамили лопати, белове и триони.

Възклицания изригнаха от тълпата. Даймио, придворните и войниците зашушукаха помежду си, когато помощниците на палача започнаха да копаят дупка. Никой не беше очаквал, че ще станат свидетели на най-крайната и най-тежка форма на смъртното наказание — нокогири-бики, при което осъденият се заравя в яма, а главата му се отрязва с трион, докато е още жив.

— Това е добър удар — възхити се Маруме на изобретателността на Сано.

— Исках максимална драма — каза Сано.

Помощниците на палача приключиха с копаенето на ямата и спуснаха Йоритомо вътре. Той нито се съпротивяваше, нито им съдействаше. Беше отпуснат, мъртвешки тежък. Множеството гледаше, застинало в мълчание. Йоритомо коленичи на дъното на ямата, опрян на стените й, а главата му остана да се подава над повърхността. Помощниците на палача започнаха да нариват пръст в дупката, докато го заровиха плътно до врата. Екзекуторът взе триона си.

Сано погледна към небето. Слънцето застана в апогея на траекторията си. Камбаните на храмовете в далечината удариха обедния час. Сано вдигна ръка, за да даде сигнал на палача да почака, независимо от дюдюкането на тълпата и нетърпеливите погледи на неговите другари самураи. Погледна покрай дърветата, в които лешоядите чакаха за прясна плячка. Наострил уши, той се ослушваше.

 

 

Затворен в имението си, владетелят Мацудайра крачеше напред-назад из стаята. Не бе спрял да се налива, откакто шогунът го постави под домашен арест, и стаята му смърдеше на алкохол и пот. Капаците на прозорците бяха затворени, за да предпазват възпалените му, помътени очи от дневната светлина.

Телохранителите му стояха покрай вратата. Те го наблюдаваха притеснено, като че ли беше мечка, която току-що се е събудила от зимен сън, тромава и непохватна, но зверски изгладняла.

Той вдигна каната от масата. Ръката му трепереше, докато си наливаше саке. Беше облечен само с халат. Косата му висеше на мръсни и рошави кичури около обръснатото му теме. Лицето му бе подпухнало и той силно заваляше, докато си говореше самичък.

— Това не може да се случи на мен. Какво да направя?

В началото се беше ядосвал заради несправедливостта, която му бе причинена. Беше наричал шогуна посредствен, долен и тъп глупак. Проклинаше Сано, задето го бе нагласил в това отвратително положение, и изпрати убийци да се погрижат за него и семейството му. Даде обет, че накрая той ще е този, който ще възтържествува. Но часовете минаваха, празнословието не водеше до нищо и гневът на Мацудайра отстъпи през безпомощността.

Той гаврътна сакето си.

— Аз да изпадна в такова окаяно положение! Да бъда затворник в моя собствен дом, със смъртна заплаха, надвиснала над главата ми! — каза той с пресекващ глас. — След като през целия си живот вярвах, че съм предопределен за велики дела!

Хората му го поглеждаха с удивление и страх: той не беше човекът, когото познаваха, а неговата съсухрена сянка. Беше им изключително неприятно да стават свидетели на неговото падение.

— През целия си живот се опитвах да живея така, че да съм достоен за своята съдба — каза Мацудайра. — Бях превъзходен във всичко, което правех, и винаги изпъквах. — Бледа гордост леко повдигна духа му. Той дочу в собствения си глас ехо от своя презрян братовчед, шогуна. — Дори когато бях млад, другите мъже се нареждаха зад мен и ме следваха, накъдето и да ги поведях. Аз управлявах провинцията си с мъдрост и великодушие. Всички ми се възхищаваха и всички ми се подчиняваха. Научих се да бъда добър самурай, достоен мъж. Но някъде стъпих накриво. Започнах да мисля, че аз трябва да управлявам Япония. И защо не? Имах много повече ум и кураж от моя братовчед. — Той усети вкуса на своето презрение — горчив и безчестен. — Братовчед ми трябва да си измете задника от Япония и да го разкара някъде надалече. Аз о​просто исках да го спася от собствената му глупост!

Той не беше признавал тези предателски мисли пред никого, но алкохолът и нуждата му да оправдае себе си бяха развързали езика му.

— Но аз бях принуден да се кланям доземи на братовчед ми, когато ми натякваше в лицето, че той е шогунът, и че аз никога не бих могъл да застана на негово място. Дойде време, когато повече не можех да търпя това. Събрах съюзници, които също изгаряха от желание да се измъкнат от неговата немощна власт. Започнах кампанията си по завземането на властта.

Мацудайра се преизпълни с гордост при спомена за онези славни дни.

— Елиминирах първата си пречка. Изпратих онзи негодник Янагисава в изгнание. — Изведнъж раменете му увиснаха. — Откъде можех да знам, че партизаните му продължават да воюват срещу мен? — Гласът му се извиси в отчаян вой. — Откъде можех да знам, че Сано Ичиро ще тръгне да се бори с мен за управлението на Япония? Сега всичко, за което работих така здравата, се превърна в пепел. Съюзниците ми ме изоставят и минават на страната на братовчед ми. — Той заклати глава в безсилен гняв, олюлявайки се от пиянство. — Какво ще стане с мен?

Телохранителите се спогледаха — на никой не му се щеше да отговори. Само един предпазливичко се обади:

— Дръжте се, господарю, бедата ще отмине. Нещата ще се наредят.

— Да, да, разбира се! — Макар и задавян от ридания, Мацудайра се опита да възвърне увереността си. — Ще преодолея това, кълна се.

Той чу стъпки по коридора и видя главния си васал​ да влиза в стаята. Видът му не вещаеше нищо добро.

— Какво има? — запита го Мацудайра.

— Съжалявам да го кажа, но вашите атентатори, които се опитаха да убият съпругата на дворцовия и управител Сано и децата му, са се провалили. Един от тях е мъртъв.

— Е, другите ще продължат да опитват — припряно каза Мацудайра.

— Опасявам се, че това не е всичко — рече васалът. — Дворцовият управител Сано заведе Йоритомо на плаца за екзекуции.

— Значи той действително възнамерява да докара докрай този негов фарс с осъждането на хлапето на смърт за държавна измяна? Прав му път! И какво от това? — язвително запита Мацудайра.

— Може би няма да го направи. Мислили ли сте какво друго би могъл да има предвид Сано?

Мацудайра не беше се замислял над това, но сега го направи. Изведнъж, в един от онези мигове на чиста, удивителна яснота, която понякога осенява пияните хора, той разбра какво всъщност се случва, какво има намерение да направи Сано. Дъхът му секна, когато проумя какви ще бъдат последствията от това за него.

Най-тежкият удар бе дошъл в най-лошия момент. Той падна на колене и започна да вие.

— Мога да се справя с единия или с другия — каза ​той, — но не и с двамата едновременно.

Телохранителите му зяпнаха; те не схванаха, че той току-що проумя кой всъщност стои зад всичките му беди и проблеми, и разбра, че е направил фатална грешка, като е концентрирал цялата си враждебност върху Сано. Но и видя, че те чувстваха поражението, което сякаш свистеше под кожата му.

— Няма връщане назад, всичко свърши за мен — захленчи той. — Всичко е наистина загубено.

Мъжете в стаята го гледаха уплашени за своята собствена съдба, както и за него самия.

— Какво смяташ да предприемеш? — попита го главният му васал.

Мацудайра бе обърнал поглед навътре в себе си, към сцените от своя живот, които се нижеха една след друга през съзнанието му. Той си спомняше предизвикателствата, удоволствията и неволите. После дойде ред и на последната сцена — на черната безизходица, в която бе изпаднал в момента. Разсмя се; безрадостен, печален кикот.

— Има само едно нещо, което мога да направя. Ако изляза от играта, ще го направя по моите правила.

 

 

Сано усети бърз ритъм на конски копита още преди да чуе звука им. Шумът постепенно се усилваше.

В плаца в галоп нахлуха конници — над стотина души. Някои носеха ризници, други бяха в окъсани памучни дрехи; някои бяха въоръжени с копия, други с лъкове и стрели; всички носеха мечове. Публиката задюдюка при пристигането на тази сбрана от кол и въже армия. Конникът, който я предвождаше, извика на Сано:

— Освободи затворника си!

Високата му фигура беше царствена въпреки жалката му ризница. Визьорът на очукания му метален шлем скриваше лицето му, но Сано го позна моментално. Той въздъхна удовлетворено.

Новодошлите се подредиха срещу него и войниците му, зад гърба на Йоритомо.

— Поздрави, Янагисава сан. Ето че пак се срещнахме.

Даймио и придворните ахнаха от изненада. Никой не очакваше Янагисава да се появи отново точно сега или когато и да било. Шогунът примигна и присви очи.

— Янагисава сан? Това наистина ли си ти?

Янагисава свали шлема си. Всеки, който го познаваше, включително и Сано, зяпна от удивление: главата му бе обръсната до голо. Но лицето му бе все така хубаво, а изражението — все така злостно и лукаво.

— Как се озова тук? — извика шогунът, който толкова се развълнува, че скочи от покрива на паланкина.

Сано разбра, че той е извън себе си от радост, защото вижда своя стар приятел. Сигурно през цялото време се бе надявал, че един ден Янагисава ще се върне при него.

— С кораб, пеша и на кон — отговори Янагисава на шогуна, но без да откъсва поглед от Сано. — Това е дълга история. Може би ще си поговорим за нея по-късно. — Той погледна към Йоритомо и изражението му се напрегна. — Сине? Добре ли си?

Йоритомо не отговори.

Какво му е? — настоя Янагисава.

— Дрогиран е, за да не усеща никаква болка — каза Сано. — Трябва да ми благодариш за тази милост.

Кръвнишкият поглед на Янагисава ясно показваше, че би предпочел да го убие, вместо да му благодари.

— Защо не се върна по-рано при мен? — жално каза шогунът. — Защо се появяваш като, ъъъ, такава изненада сега?

— Дойдох да спася сина си.

— Това не е изненада — каза Сано, — но вече започвах да се чудя дали ще се появиш навреме.

Янагисава се усмихна с отвращение.

— Значи, това е капан. Точно така и подозирах.

Процесът срещу Йоритомо беше фарс, както и тази екзекуция. Не си мисли, че си ме изиграл.

Сано беше доволен, че преценката му за силната връзка между бащата и сина се е оказала правилна. Опасността за Йоритомо беше единствената стръв, която можеше да примами Янагисава да излезе от о​укритието си.

— Не си мисли, че нямаше да убия Йоритомо, ако не се беше появил. Не си мисли, че сега вече съм се с отказал да го направя.

— Защо да го правиш? — попита Янагисава. — Това, което искаш, съм аз. Пусни сина ми.

— Той е предател — каза Сано, — и заслужава да умре, макар да е бил просто изпълнител на твоите конспирации да си върнеш отново властта.

Хората край Сано изглеждаха потресени, защото си дадоха сметка за истинската природа на престъпленията, извършени от Йоритомо, и за факта, че Янагисава е организирал твърде активно своето завръщане.

— Няма да го убиеш. — Хладнокръвното поведение на Янагисава не можеше да прикрие тревогата му. — Разкопайте го! — обърна се той към палачите.

— Продължете с изпълнението на нокогири-бики — на свой ред им нареди Сано.

Палачът пристъпи. Докато помощниците му държаха главата на Йоритомо, а той размахваше триона, народът развълнувано забръмча. Сано видя как гърбовете на неговите самураи се сковават и как мускулите на гърлата им се свиват, видя и неприкрития ужас на лицето на Янагисава.

— Спрете!

Янагисава пришпори коня си между Йоритомо и палача. Хората му го последваха. Сано, Маруме и Фукида също пристъпиха с техните войници.

— Назад! — извика Сано. — Вие сте по-малобройни. Ако се опиташ да измъкнеш Йоритомо, и двамата ще бъдете убити в битката.

Янагисава бе приковал в Сано поглед, преливащ от ярост и омраза.

— Не ти трябва синът. Вече ме разкри! Това не ти ли е достатъчно?

— Съвсем не! — каза Сано.

— Тогава какво, по дяволите, искаш?

— Искам да ми отговориш на няколко въпроса. Янагисава присви подозрително очи.

— За какво?

— Аз съм този, който ще реши. Съгласи се веднага, или продължавам екзекуцията.

Придворните на Токугава и даймио си зашепнаха разни хипотези, размишлявайки какво ли ще стане. Янагисава се колебаеше, предчувствайки капан в капана.

— За бога, Сано сан, нали не възнамеряваш наистина да го убиеш? — изписка плачливо шогунът. — Когато се съгласих да сътруднича във всичко, което правиш, не се давах сметка, че, ъъъ, ще отидеш толкова далече.

— Добре! — каза Янагисава с тон, обещаващ отплата. — Какво искаш да знаеш?

— Ти ли поръча да се бомбардира имението на владетеля Мацудайра? — попита Сано.

Янагисава засия от саркастично задоволство:

— О, най-сетне си го проумял? Поздравления!

— Значи, имаш агенти, които в изпълнение на твоите заповеди хвърлят бомби?

Сано наблегна на този момент, в случай че някой го е пропуснал.

— Ами да — каза Янагисава. — Не можех току-тъй да се разходя до вратата на замъка, да си кажа името и да заявя: „Дошъл съм да бомбардирам имението на владетеля Мацудайра. Пуснете ме да вляза“.

Двама самураи от конниците, застанали в периферията на плаца, подкараха конете си към пътя.

— Ако възнамерявате да изтичате до Мацудайра и да му докладвате новините, не бързайте толкова. Той би искал да чуе и останалото.

Конниците спряха. Сано отново се обърна към Янагисава:

— Ти ли поръча засадата на съпругата ми?

— Виновен по всички обвинения — Янагисава хвърли поглед към Йоритомо. Насмешливият му тон не можеше да скрие нарастващата паника.

— Ами предишните нападения срещу войниците на Мацудайра и срещу моите? — попита Сано. — И те ли бяха твое дело?

— Би трябвало да ми благодарите — иронично отговори Янагисава. — Направих заради теб и Мацудайра това, което и двамата искахте да си сторите, но бяхте прекалено страхливи, за да рискувате.

— Значи ти изпращаше дегизирани нелегални бунтовници да ни нападат, за да ни подтикнат към война? Никой от двама ни не беше виновен?

— Време ти беше да отдадеш заслуженото признание, на когото се полага.

Сано се обърна към конниците:

— Вече можете да вървите.

Докато се отдалечаваха в галоп, той си пожела да стигнат при Мацудайра, преди убийците му да нанесат нов удар.

— Приключихме ли вече с тези въпроси? — попита Янагисава.

Дали владетелят Мацудайра щеше да повярва на изповедта на Янагисава, дали щеше да се откаже от враждата със Сано и дали щеше да прибере кучетата си, беше извън неговия контрол. Затова той се съсредоточи в изстискването на максимална информация от Янагисава.

— Съвсем не. Да поговорим за актьора на име Араши Коденджи. Познаваш ли го?

Изражението на Янагисава стана по-предпазливо: даваше си сметка, че разговорът навлиза в опасна територия. Погледна към Йоритомо, заровен до шията в пръстта, с покрита от качулката глава, безпомощен и уязвим като кърмаче.

— Да — отговори той.

— За сведение на всички — Араши беше мъжът, когото познавахме като Еген, учителя на убития братовчед на шогуна — обяви Сано. — Но той само играеше тази роля.

Объркване премина през публиката. Колегите на Сано още не бяха чули новината, а хората от народа не бяха запознати с историята, която стоеше зад тази драма.

— Ти ли нае Араши да се представи за учителя и да оклевети майка ми?

— Да, и ти налапа въдицата. — Янагисава не можеше да устои на удоволствието от собствената си съобразителност и наивността на Сано. — Какво не бих дал да съм бил там!

— Не беше нужно да си там. Ти си имаш очи и уши в замъка — каза Сано, сочейки Йоритомо. — Ти ли уби Араши, след като му плати за услугата?

Сред публиката се надигна вълнение. Колегите на Сано сега разбраха, че Янагисава се е месил и в дела извън сферата на конфликта между Сано и Мацудайра. Дори и хората от народа разбраха, че Сано притиска Янагисава да се изложи на риск.

— Араши трябваше да напусне града веднага след като свидетелства срещу майка ти. — Треперенето на гласа му издаваше колко неистово иска да спаси Йоритомо. — Вместо това той се мотаеше наоколо и не можеше да си държи голямата уста затворена. Рано или късно щеше да издрънка на някого, че аз съм го наел. Щеше да пусне мълвата, че съм се върнал от заточение. Трябваше да изчезне.

— Приемам това за „да“. Ти си поръчал смъртта му! — каза Сано.

— Той беше селянин, просто никой — прибързано отговори Янагисава.

— Това означава, че ти си манипулирал разследването за убийството, възложено от негово превъзходителство, защото този конкретен селянин беше ключов свидетел. — Сано се обърна към шогуна. — Янагисава е казал на владетеля Арима да организира убийството. Той, от своя страна, е подкупил двама от моите войници и ги е изпратил да свършат мръсната работа на Янагисава. Те убиха Араши, но по негова заповед, не по моя. Неговото признание е доказателство за моята невинност.

— Да, разбирам — каза шогунът, опитвайки се думите му да прозвучат така, сякаш наистина разбира. — Управителю Сано, моите извинения, че те подозирах. Считай обвинението срещу теб за, ъъъ, оттеглено.

— Колко добре за теб! — злобно каза Янагисава на Сано. — Хайде вече, достатъчно! Освободи сина ми!

— Още един въпрос — каза Сано. — Твоите войници ли нападнаха вчера негово превъзходителство? Твоите, а не тези на Мацудайра, нали?

Лицето на Янагисава потъмня от ярост — и от страх, защото Сано бе назовал окончателната цена за освобождаването на сина му: той трябваше да си признае за атаката, която представляваше държавна измяна!

— С абсолютна сигурност не съм го направил аз! — заяви той.

— Кажи истината, или синът ти умира! — застрашително каза Сано. — Ти си наредил на владетеля Арима да каже на негово превъзходителство, че братовчед му иска да го свали от власт. Ти си дегизирал свои войници срещу неговите, облечени в дрехи с герба на Мацудайра! Ти си искал негово превъзходителство да му обяви война и да го унищожи. Всичко това е било част от твоя план.

— О, налучкваш — презрително каза Янагисава.

— Както искаш — сви рамене Сано и кимна на палача. Той допря триона до врата на Йоритомо. — Да започваме!