Лора Джо Роуланд
Мейреки (12)

9. глава

Докато яздеше през града със свитата си, Сано имаше чувството, че пътува в миналото. Скоро щеше да се срещне с хора, които майка му бе познавала преди раждането му и които знаеха за нея неизвестни за него неща. Имаше нелепото чувство, че проучва своята собствена история и същевременно разследва престъпление. Вече не беше човекът, който до вчера дори не подозираше за заплахата, спяща под земята, заедно със скелета на Тадатоши. И градът около него не бе същият, както преди Големия пожар.

Сиви и кафяви керемиди покриваха сградите в търговския квартал Нихонбаши. Тръстиковите и сламени покриви бяха забранени след пожара, тъй като бяха леснозапалими. Но тези промени бяха нищожни в сравнение с широкомащабната, коренна трансформация на града.

След Големия пожар стотици топографи, инженери и строители бяха плъпнали на рояци из руините и от тях въздигнаха един нов, подобрен Едо. Новите, преструктурирани градоустройствени планове облекчаваха пренаселването, намаляваха стълпотворенията и не допускаха разпространението на пожари. Фамилиите от клана Токугава преместиха именията си извън замъка Едо; клановете на даймио се преселиха по-далеч и от тях. По-нисшата военна каста се бе ориентирала към западните и южните предградия. Селяните отидоха по-далече на запад и си създадоха нови селца; търговците и занаятчиите се пръснаха из кварталите Шиба и Асакуса. Метрополисът се разрасна двойно в сравнение с предишните си размери. Много от новите квартали бяха мочурливи, неудобно отдалечени от центъра и непопулярни; хората не ги харесваха, но преместването бе задължително. Алтернативата за онези, които упорстваха и отказваха да го направят, беше осъждане за палеж и изгаряне на клада — наказание за пожарите, които би могло да възникнат, в случай че не се преместят.

Сано и свитата му минаха по моста Риогоку, построен, за да улесни и насърчи заселването на източния бряг на река Сумида. Майката и сестрата на Тадатоши живееха във Фукагава в една от многото вили, построени след големия пожар. Благородническите фамилии обикновено вече имаха по три резиденции: „горна къща“, до замъка Едо, предназначена за господаря, семейството и васалите му; „средна къща“, по-далече от замъка — за наследника или за господаря след оттеглянето му, и „долна къща“ — вила в предградията, за евакуиране при аварийни ситуации или за членове на клана, от които няма нужда в града. Вилата, пред която спряха Сано и свитата му, се намираше в тих квартал на самурайски резиденции, обособен сред къщите на градското население и пазарите. Войниците от охраната поздравиха Сано и хората му и поеха грижата за конете им. Въведоха го в приемната, старомодно декорирана със стенописи на летящи дракони и жаби в лотосово езеро. Слугите се разбързаха да доведат жените.

След малко се върнаха, водейки госпожа Атеки, дребна женица над осемдесетте, чието телце, загърнато в диплите на кимоното й, бе крехко като на птица. Носът й имаше формата на човка, рядката й сива косица бе завита на рехаво кокче. Слугите внимателно я настаниха върху възглавниците и тя заприлича на гугутка, насадена в гнездо. Дъщеря й седна предохранително близо до нея. Оиджими носеше тъмнокафяво кимоно, а около главата й бе увит черен шарф.

Държеше лицето си обърнато наляво към майка си, извърнато настрани от Сано.

Предложиха чай, който първо бе любезно отказан, после приет и сервиран. Госпожа Атеки се обърна към Сано:

— Негово превъзходителство шогунът Токугава Иецуна ли ви праща? — тихичкият й глас звучеше като шумолене от мачкане на хартия. Бръчките по лицето й се спускаха надолу и й придаваха перманентно траурно изражение.

— Не — каза Сано. — За жалост той е мъртъв от двадесет години. Сега шогун е Токугава Цунайоши.

— Господи, как лети времето! — въздъхна госпожа Атеки. — А кой казаха, че сте вие, млади човече? Дворцовият управител Янагисава?

— Не, майко — гласът на Оиджими издаваше раздразнението й. Тя беше на около петдесет години. Плътен слой бяла оризова пудра покриваше измършавялото й лице с обикновени, прости черти — поне такива се струваха на Сано, като гледаше профила, който тя бе обърнала към него. — Името му е Сано. Ти го вземаш за неговия предшественик.

Янагисава се бе задържал на поста си доста след последния шогун, помисли си Сано. Но ако госпожа Атеки бе толкова объркана, разговорът с нея едва ли щеше да е много полезен.

— О! Много добре — каза Атеки. — Какво ви води насам, дворцови управителю Сано?

Ето че се изправи пред основната си задача, която бе доста по-трудна от справянето със замъглената памет на възрастната жена. Трябваше да й предаде лошата новина.

— Свързано е с вашия син Тадатоши — каза той.

Цялата разтреперана, тя пъргаво се наклони към Сано, сложила едната си ръка на сърцето, протегнала другата към него.

— Да не би да са го намерили?

Явно надеждата, че Тадатоши все още е жив, никога не я бе напускала. На Сано му беше безкрайно неприятно да я разочарова. Той погледна към дъщеря й, за да види как реагира тя на споменаването на Тадатоши, и потръпна от изненада. Оиджими се бе обърнала леко към него. Лявата страна на лицето й бе изкривена, парализирана и цялата набраздена от дълбоки белези, които дори дебелият слой пудра не можеше да скрие. Устните й бяха извити в някаква странна, застинала гримаса. Лявото й око представляваше мъртвешки изцъклена сивкава сфера. Сано осъзна, че тя бе живо въплъщение на Големия пожар.

На незасегнатата дясна страна на лицето й се четяха ужас и смайване. Дали беше реакция на новината за изчезналия й брат, или защото усети инстинктивното отвращение на Сано от обезобразеното й от Големия пожар лице, той не можеше да определи. Тя бързо се извърна настрани и загърна шарфа си по-плътно върху белезите от катастрофата.

— Неприятно ми е да ви го съобщя, но бяха намерени тленните останки на Тадатоши — каза той. — Умрял е скоро след като е изчезнал.

— О! — Оживлението на госпожа Атеки помръкна. — Вероятно е било глупаво да вярвам, че Тадатоши може все още да е жив. Вероятно през цялото време съм знаела, че е бил мъртъв.

— Разбира се, че е бил мъртъв, майко! — Гласът на Оиджими звучеше ненужно грубо. — Ако не беше, досега щеше да се е върнал у дома.

— Да, права си — каза Атеки. Сано не пропусна да забележи студенината в тона й. Оиджими може и да беше нейна лоялна пазителка, но отношенията им явно съвсем не бяха мирни и хармонични. — Как е бил открит Тадатоши?

Сано им разказа за бурята до храма, за падналото дърво и за зейналия гроб.

— Но как, за бога, е попаднал там? — озадачено ​попита тя.

— Явно не сам — каза Оиджими. — Това, което дворцовият управител Сано се опитва да ни каже, е, че Тадатоши е бил убит.

— Убит! — Атеки втренчи смаян поглед в Сано, после скри лице в ръцете си. Пръстите й се вкопчиха в бузите и отчаяно ги задърпаха надолу. — Но кой би могъл да убие сина ми?

— Надявах се, че вие ще можете да ми кажете. Аз разследвам убийството му от името на шогуна.

— Простете ми за дързостта — намеси се Оиджими, — но предполагам, че шогунът има да върши много по-важни неща, вместо да се главоболи с Тадатоши. — Тя притежаваше традиционната прямота на по-възрастна жена, независимо от обезобразената си външност. — Каквото и да се е случило с него, станало е много отдавна — добави тя и погледна подозрително Сано. — А вие самият имате ли някакъв личен интерес в това, ако мога да запитам?

Сано почувства, че дължи искреност на тази жена.

— Да. Моята майка бе обвинена в отвличането и убийството на Тадатоши.

Госпожа Атеки изглеждаше твърде зашеметена, за да проговори. Оиджими хвърли на Сано кос, озадачен поглед и го попита:

— Коя е майка ви?

— Името й е Ецуко — отговори Сано. — Била е придворна дама на вашата майка. Помните ли я?

Лек проблясък озари лицето на госпожа Атеки.

— О! Онова красиво младо момиче! — усмихна се тя. — Толкова много я обичах.

— Вие сте син на Ецуко? — изненадано попита Оиджими.

— Винаги съм се чудила какво ли е станало с нея — каза госпожа Атеки. — Тя ни напусна така внезапно.

Сано съзря шанса да попълни някои от празнотите в историята на майка си.

— Кога точно напусна? — попита той.

— Скоро след Големия пожар — каза госпожа Атеки.

— По каква причина?

Госпожа Атеки присви очи в усилие да си припомни по-ясно миналото.

— Всичко, което си спомням, е, че отиде да живее с родителите си в техния дом. Родителите й — бабата и дядото, които Сано никога не бе срещал. Тя му бе казала, че са загинали в Големия пожар.

— Беше ми тъжно, но на драго сърце я пуснах да си върви — каза госпожа Атеки. — Съпругът ми бе починал, имението му бе изгоряло до основи. Приютиха ме едни роднини. Живеехме в тяхната лятна вила на хълмовете, беше много пренаселено. Нямаше да има място за Ецуко.

— Никога не разбрах защо си замина — намеси се Оиджими. — Но по онова време си имах други грижи.

Сано си обясни горчивината в гласа й с това, че е страдала от изгарянията си, които сигурно са били извънредно болезнени. Беше изникнала още една мистерия, която той трябваше да разгадава.

— След това чували ли сте нещо за Ецуко? — попита той госпожа Атеки.

— Не, никога.

— Все едно бе изчезнала от лицето на земята — допълни Оиджими.

Съвпадение ли беше, че тя бе изскочила от техния живот скоро след като бе изчезнал и самият Тадатоши? Сано почувства как в него се прокрадват сериозни опасения. Как бе прекарала майка му месеците, след​ като ги бе напуснала и преди да се омъжи за баща му? Почуди се дали ще му каже, ако я попита.

— Имахте ли някакви подозрения, че тя може да има пръст в изчезването на Тадатоши?

— Абсолютно никакви — отговори му Оиджими с глас, изпълнен със скептичност към подобна възможност. — Ние мислехме, че той е загинал в пожара.

— Боже мой, разбира се, че не — намеси се и госпожа Атеки. — Ецуко беше добро момиче. Тя никога не би наранила някого.

— Съгласна съм — каза Оиджими, замисли се за миг, после продължи: — Може ли да ви попитам кой обвини Ецуко?

— Дои Наокацу — отговори Сано.

— Това със сигурност е ден за припомняне на имена от миналото — каза госпожа Атеки. — Помня Дои.

Той беше телохранител на сина ми.

— Освен това беше и годеник на Ецуко — добави Оиджими. — Винаги съм се чудила защо така и не се ожениха.

Пренебрегвайки намека й за липсата си на информация, Сано продължи:

— Имате ли представа защо би могъл да я обвинява?

— Никаква.

— Помня колко разстроен беше Дои след изчезването на Тадатоши — каза госпожа Атеки. — Дойде при мен, падна на колене и започна да се извинява, че не е могъл да го намери. Плачеше и ме умоляваше да му простя. Беше готов да извърши сепуко.

Жалко, че не го е направил, помисли си Сано. Едно ритуално самоубийство от страна на Дои щеше да им спести много неприятности.

— Но аз бях сигурна, че Тадатоши е жив — каза госпожа Атеки. — Казах на Дои, че трябва да е готов да му служи, когато се завърне.

Сано се замисли дали тогавашното поведение на Дои не означава, че той е чувствал вина за нещо повече от проваления си дълг.

— Мислите ли, че е възможно Дои да е убил Тадатоши?

— О, не! — възкликна госпожа Атеки. — Той беше абсолютно предан на сина ми.

— Идеята, че той може да е отвлякъл брат ми, е смешна — каза Оиджими. — Но същото се отнася и за предположението, че може да го е сторила Ецуко. И не просто защото тя беше много добра. Тадатоши не беше бебе, което можеш просто ей така да отнесеш и да убиеш. Той беше достатъчно силен, за да се бори и отбранява. Как може Дои да каже, че Ецуко е успяла да го отвлече?

— Той твърди, че е имала помощ — обясни Сано — от учителя на Тадатоши.

Жените застинаха, зашеметени от тази новина, която бе като капак на всичко.

— Мисля, че синът ми действително имаше учител. Но кой беше той? — промълви накрая госпожа Атеки.

— Онзи монах — припряно каза Оиджими. — Еген, казваше се Еген.

— О! О, да, сега си спомних — възкликна майка й.

— Аз изобщо не го познавах, но би трябвало да е свестен човек, иначе баща ми не би го наел — обясни Оиджими на Сано. — Попитахте ли го вече дали той е извършителят?

— Все още не — каза Сано. — Издирвам го. Да знаете къде е?

Госпожа Атеки поклати глава.

— През всичките тези години не сме го виждали нито веднъж — каза Оиджими. — Той напусна след пожара.

Може би не просто защото е загубил ученика си, помисли си Сано. Може би Еген имаше пръст в злополучния завършек на отвличането? Надяваше се Хирата да е осъществил някакъв напредък в издирването му. Засега Сано се нуждаеше от някой заподозрян, който да е на разположение.

— Сещате ли се за някого, който би могъл да желае смъртта на Тадатоши? — попита той.

Майката се обърна към дъщерята. Сано видя удивлението им.

— Би ли могъл да е той? — попита госпожа Атеки.

— Разбира се — отговори й Оиджими. — Трябваше да го заподозрем още преди много години.

— Кого? — каза Сано.

— Токугава Нобунага — обясни му госпожа Атеки.

— Братът на моя съпруг.

— Защо би могъл да убие Тадатоши? — попита Сано.

— Искаше неговият син да стане шогун — каза Оиджими. — Тадатоши се нареждаше по-напред от него в опашката на наследниците. С изчезването на Тадатоши синът му мина една крачка напред.

Политическите амбиции бяха причина за много убийства, но в конкретния случай Сано не виждаше сериозни основания за подобна теза.

— Тадатоши е бил много ниско в наследствената линия. Премахването му не е могло да придвижи братовчед му кой знае колко напред — каза той.

— Съпругът ми и брат му бяха съперници още от детството — обясни госпожа Атеки. — Брат му беше много завистлив. Не можеше да понесе съпругът ми да го изпревари в каквото и да било.

— И веднъж го видяхме как за малко не уби Тадатоши — добави Оиджими.

— Кога беше това? — заинтригувано попита Сано.

— Тадатоши трябва да беше на около дванадесет години — каза госпожа Атеки. — Случи се на полигона ни за стрелба с лък. Девер ми изстреля една стрела. Тя уцели стената съвсем близо до Тадатоши. А той съвсем не бе застанал някъде наблизо до мишената.

— Чичо ми каза, че това било случаен инцидент — саркастично вметна Оиджими.

— След това съпругът ми пазеше сина ни далече от своя брат — добави госпожа Атеки. — Но не можеше през цялото време да наблюдава Тадатоши.

Особено когато Тадатоши е имал навика да се губи и изчезва нанякъде, помисли си Сано. Може би в онзи фатален ден е имал лошия късмет да срещне своя зъл и завистлив чичо и е намерил смъртта си от неговите ръце?

— Къде беше вашият девер, когато Тадатоши изчезна? — попита той.

— Не знам — каза госпожа Атеки. — Предполагам, че съм била твърде разстроена, за да се интересувам за това. Синът ми бе изчезнал, а аз трябваше да се грижа и за дъщеря си.

— По-късно чух чичо ми да разправя какво е правил по време на пожара — каза Оиджими. — Заедно с васалите си слагали мокри одеяла по покривите на имението му, за да го предпазят от пожара. Но при все това то бе изгоряло до основи. Те едва успели да се доберат до хълмовете, преди огънят да блокира окончателно всички пътища.

Можеше да е налетял на Тадатоши близо до храма и да е видял в това възможност, изпратена му от небесата.

— Къде е той сега? — попита Сано. Мъртъв е повече от десет години — каза Оиджими.

— А синът му?

— Умря миналата година.

— Можете ли да се сетите за някой друг, който би могъл да е убиецът на Тадатоши? — попита ги Сано.

Нито една от двете не можа да се сети за някого.

Сано им благодари за отзивчивостта и се надигна.

— Много благодарности за това, че ми казахте за сина ми, почитаеми управителю. Поне ще мога да спра да се питам какво ли се е случило с него. Надявам се, че ще откриете убиеца му.

— Ще сторя всичко по силите си — обеща й Сано. Той се върна при Маруме, Фукида и другите от свитата му, които го чакаха пред къщата.

— Нещо обнадеждаващо? — попита го Маруме.

Докато яздеха обратно, Сано им предаде какво му бяха разказали двете жени.

— Две свидетелки за това колко добър характер има майка ми и един нов заподозрян. Не е зле за един разговор — заключи той.

— Щеше да е по-добре, ако чичото на Тадатоши бе все още жив каза Фукида. — Макар смъртта да не може да свали подозрението от него.

— Не можем да имаме всичко — каза Сано.

Настроението му се бе пооправило — за пръв път, откакто майка му бе арестувана, нещата изглеждаха малко по-окуражително.

— Пък и фаворитът ми сред заподозрените все още е жив и здрав.

— Ще направим ли посещение на полковник Дои? — попита Фукида.

— Няма кой знае какъв смисъл — каза Сано. — Какво би могъл да каже, освен да отрича, че е виновен, и да трупа още повече кал върху майка ми? Имам по-добър източник на информация за него. И току-що ми дойде една идея, която искам да развия, но ще го направя вкъщи.