Лора Джо Роуланд
Мейреки (22)

19. глава

Вятърът разкъсваше облаците на дълги серпантини и ги носеше по нощното небе. Запалените из града огньове осветяваха силуетите на мъжете, които дежуряха в пожарните наблюдателни кули и оглеждаха околностите с далекогледи. В замъка Едо поривите на вятъра подхващаха пламъците на факлите, носени от патрулите, и извиваха огнените им езици във всички посоки. Слуги гасяха огъня в каменните фенери е пясък и поставяха ведра с вода пред всяка врата. Вътре, в приемната на имението на Сано, течението духаше дима на мангала, върху който Рейко грееше саке.

Сано, Хирата и детективите седяха и чакаха да получат питиета си. Масахиро си играеше с дървените си войници, докато баща му резюмираше историята, която бе чул от майка си в затвора на Едо.

— Значи, малкият Тадатоши е бил подпалвач — каза Маруме.

Значи, майка ми е имала таен любовник, помисли си Сано. Тази част от историята го бе разтърсила и разстроила не по-малко от разкритието за пироманията на Тадатоши. Никога не би повярвал, че майка му е била толкова нецеломъдрена, толкова разпусната и покварена, ако не го бе чул от собствената й уста. Но това не беше единственото тревожно нещо.

— Защо хората подпалват пожари? — попита Масахиро, строявайки в редица дървените си конници.

— Може би защото наистина са обладани от зъл дух, както е мислел и бащата на Тадатоши — каза Сано. — Може би никога няма да разберем.

Друго тревожеше Сано. То се отнасяше до инициативата на майка му да шпионират Тадатоши и включването на Дои и учителя Еген в нейния план, за да му попречат да застраши невинни хора. Нейните действия не само противоречаха на цялостната представа на Сано за неговата хрисима, кротка и покорна майка, но бяха направо подигравка с традициите и нормите на благоприличието.

— Дали и владетелят Мацудайра не е обладан от зъл дух? — попита Масахиро.

Детективите се разсмяха.

— Това би било чудесно обяснение за всичко, което прави — каза Фукида.

Сано беше впечатлен, че синът му направи паралел между подпалвача в казуса за убийството и човека, който го бе накарал за пръв път лично да усети вкуса на злото. Масахиро бе много по-проницателен и интелигентен от повечето деветгодишни деца. Но Сано съжаляваше, че цената на неговата проницателност бе загубата на невинността.

— Владетелят Мацудайра е луд за власт. Властта също е своего рода зъл дух. Така че, може и да си прав.

— Екзорсизмът може пък да излекува това, дето го мъчи — каза Маруме. — Много жалко, че не е склонен да го приложи.

Рейко наля саке в чашки и им ги сервира. Сано и приятелите му отпиха, а Масахиро подкара в марш своята армия от играчки.

— Звучи така, сякаш Тадатоши е получил своето заслужено възмездие — каза Фукида. — Който и да го е убил, е направил услуга на всички.

Сано забеляза, че Рейко е прекалено тиха и прислужва на мъжете, стараейки се да не се самоизтъква — досущ както правеха обикновените съпруги. Това му се стори много странно, като имаше предвид характера й.

— Разказът на майка ти обяснява защо е шпионирала Тадатоши — каза Хирата.

Докато им бе разказвал нейната история, Сано прекъсна, за да им предаде накратко какво му бяха казали същия ден госпожа Атеки и Оиджими за нея.

— А също така обяснява и защо Дои го е заплашвал — каза Фукида, имайки предвид онова, което бе заявила Хана и което Сано вече им бе разказал.

— Но с нищо не й помага — тъжно въздъхна Сано.

Ако историята бе вярна, майка му бе обречена на екзекуция заради момче, което е заслужавало да умре. Палежът бе углавно престъпление, наказвано със смърт чрез изгаряне на клада, но дори Тадатоши да е бил виновен, това нямаше да има значение в случая.

— Владетелят Токугава Наганори е мъртъв, а полковник Дои и Еген застанаха срещу майка ти. Макар да знаят, че Тадатоши е подпалвач, те няма да си признаят и да я спасят — съгласи се Хирата.

— Ще бъде нейната дума срещу тяхната — обади се с детското си гласче Масахиро.

— Добра забележка, млади господарю — каза Фукида.

— Управителю Сано, тук си имаме един бъдещ детектив.

Дано боговете попречат на Масахиро да тръгне по стъпките на баща си, помисли си Сано. Той потърси с поглед реакцията на Рейко. Тя очевидно слушаше внимателно, но изражението й бе разсеяно и замислено.

— Кой иска да бъде този, който ще обвини братовчед на шогуна в палеж? — каза Маруме.

Нямаше доброволци. Изтъкването на лошите страни в характера на жертвата на убийството в този случай нямаше да е от интерес на обвиняемия. Да се говори лошо за членовете на клана Токугава беше държавна измяна. Ако Сано разкажеше тази история пред шогуна, майка му щеше да бъде осъдена на смърт дори и ако не беше убила Тадатоши.

Ако не беше.

— Това е едната причина да не можем да дадем публичност на тази история — каза Сано.

— Никой няма да я чуе от мен — увери го Хирата.

— Нито от мен — в хор се обадиха Масахиро и детективите. Рейко само кимна.

— Има още една причина — каза Сано. — Да приемем, че Тадатоши действително е бил подпалвач.

Майка ми призна, че е участвала в конспирация, целяща да го възпре от подпалване на пожари. Не знаем останалата част от историята — тя заспа, преди да я довърши. Ами ако е била толкова решителна, че да е готова на всичко, за да го спре — на много повече, отколкото да го шпионира?

— Палежът не е оправдание за убийството — каза Хирата. — Но дава на майка ти мотив.

— Владетелят Мацудайра със сигурност ще използва това в своя полза — каза Маруме.

Една идея се мярна в главата на Сано.

— Тадатоши изобщо не е заминал за Мияко. Заради Големия пожар плановете на владетеля Наганори са се провалили. Все още не знаем къде е бил Тадатоши или какво той — а и моята майка, — са правили по време на пожара.

Хирата се намръщи, като долови посоката на мисълта му.

— Пожарът е започнал с инцидент в храма Хонмио, преди изчезването на Тадатоши — припомни той на Сано. — Не може да го е запалил той.

— Градът е бил в пламъци — каза Сано. — Всички са били в паника. Майка ми може да е решила, че Тадатоши е твърде опасен, за да живее. Може би, когато е отишла да го търси, го е намерила и се е възползвала от шанса да го извади завинаги от играта.

— Такава би била интерпретацията на владетеля Мацудайра — каза Фукида. — Веднага ще се втурне да я пробутва на шогуна.

— Затова ще пазим в тайна тази история — каза Маруме. — Какво друго още ще трябва да направим?

— Утре заран ще отида в затвора на Едо и ще се опитам да измъкна и остатъка от историята от майка ми. Може би това ще ни е от помощ — каза Сано, но вече се боеше, че по-скоро ще е точно обратното. — Междувременно какво успяхте да научите?

— Със съжаление трябва да кажа, че не можахме да открием никакви хора, които да са живели в имението на Тадатоши преди пожара — каза Маруме.

— Всичките са или измрели, или са се разпилели — обясни Фукида.

— Аз пък не открих нищичко против Дои — каза Хирата. — Засега има най-чистото досие, което някога изобщо съм виждал.

— Това ми се струва май нещо подозрително — намеси се Масахиро.

Сано кимна, горд, макар и не съвсем доволен, че синът му е попил част от основите на детективската професия. Този път водеше до смъртни рискове и опасности. Е, освен това и до поста заместник-главнокомандващ на шогуна.

— Никой не може да се изкачи толкова високо като него, без да си изцапа поне малко ръцете. Но това прекалено чисто досие все още не е доказателство, че в миналото на Дои има убийство.

— Значи излиза, че сме с празни ръце — със съжаление каза Фукида.

— По-зле е, отколкото, ако бяха празни — призна Сано и им припомни в подробности думите на госпожа Атеки, Оиджими и Хана за майка му.

— Майката и сестрата на Тадатоши не само се отричат от предишните си показания, но хвърлят кал по майка ви. Същото прави и личната й прислужница.

Това е по-лошото — каза Маруме. — Но ние не се предаваме, нали?

— Не и докато имаме още един свидетел, чиято версия не съм готов да приема безпрекословно — каза Сано.

— Учителят? — предположи Масахиро.

— Точно така — каза Сано.

— Внимавай, Маруме сан, умът на момчето сече по-бързо от твоя — пошегува се Фукида.

— Искам един малък разговор с Еген — каза Сано.

— Чудесна идея — обади се Маруме. — Накарай копелето да си вземе думите обратно.

— Чувствам се отговорен за това, което направи о​този тип, защото аз го намерих — каза Хирата. — Може ли да дойда с теб?

— Добре — съгласи се Сано. — Тръгваме призори. Маруме сан, Фукида сан, вие продължавате да търсите други свидетели и доказателства срещу полковник Дои.

— Ще бъде направено — каза Маруме.

Мъжете се поклониха и станаха да си вървят. Рейко събра празните чашки. Сано се замисли колко странно бе, че тя не взе никакво участие в обсъждането им.

 

 

— Не се ли интересуваш от разследването? — попита я той по-късно, когато вече се приготвяха за лягане. Седнала пред тоалетката си, Рейко разресваше косата си. Гледаше го в огледалото, вместо директно в лицето.

— Разбира се, че се интересувам — тихо каза тя.

— За малко да ти повярвам. — Сано пристегна колана на нощната си роба. — Докато разговаряхме, не изрази нито едно мнение или предположение. Това не е типично за теб. Какво има?

Навън вятърът шибаше клоните на дърветата в покрива и хвърляше сухи листа по стената на къщата. На Сано му се струваше, че зли външни сили се опитват да проникнат в тяхната уютна, безопасна стаичка.

Като видя, че Рейко не му отговаря, той коленичи зад нея. Тревожните им лица се отразиха заедно в огледалото. Очите им се срещнаха и Сано едва сега си спомни, че Рейко искаше да говори нещо с него, но той отложи разговора. Досети се за какво може да става дума.

— Какво се случи между теб и майка ми днес? — попита той.

Рейко наведе очи и се съсредоточи в четкането на оплетената си коса.

— Разговарях с нея за убийството, както ти каза да направя.

— И? — напрегна се Сано. Това бе ден за новини, които никога не би желал да чуе.

— Попитах я за алибито, което Хана й бе дала. Тя промени версията си, каза, че Хана действително е била с нея и заяви, че не е убила Тадатоши.

Сано разтри слепоочията си, чудейки се дали потокът на лошите новини изобщо някога ще секне.

— Както вече казах по-рано, Хана също промени версията си. Призна, че е загубила майка ми за цели осем дни по време на Големия пожар и след него.

И той бе много по-склонен да вярва на Хана, отколкото на новата версия на майка си. Но не му харесваше изражението на Рейко, което ясно показваше, че и според нея майка му е лъжкинята.

— Какво друго? — попита той.

— Зададох й няколко въпроса за семейството й.

Рейко говореше с бавно, колебливо напрежение, сякаш откъртваше бисери от островърхи бисерни миди. Мускулите на Сано се стегнаха. Това бе много деликатен въпрос, който той самият не бе пожелал да повдига пред майка си.

— Какви въпроси? — попита той.

— Кога се е отчуждила от тях. И защо.

— И какво ти каза тя?

— Макар да желаеше много силно да чуе отговора, Сано усещаше и страх от неизвестното.

— Прекъснали връзка няколко месеца след Големия пожар. Колкото до това защо… — Рейко дръпна силно няколко пъти косата си с четката, очевидно наясно, че обсъждането на майчината му фамилия е неприятно и тежко за Сано; тя не искаше да бъде приносителят на лошите вести от втора ръка. — Даде ми няколко отговора, от които да избирам: не е важно, не си спомня, или роднините й са умрели.

Отражението на Рейко в огледалото повдигна боядисаните си вежди, после ги спусна.

— И ти мислиш, че всичко това са лъжи? — каза Сано, автоматично взимайки страната на майка си, независимо от това, че й бе ядосан заради укриването на факти, които го засягаха толкова лично. Гневът му се прехвърли върху Рейко, която бе тук, за разлика от майка му.

Въздишка на съчувствие, смесена с безсилие, се изтръгна от Рейко.

— Не знам.

Но Сано мислеше, че тя много добре знае. Освен това мислеше, че знае дори повече от това, което му казва.

— Какво друго научи?

— Денят беше много труден. Може би трябва да завършим разговора си утре.

Искрицата на гнева, задушаващ Сано, се превърна в истински пожар.

— Писна ми от хора, които ми шикалкавят и увъртат. Първо майка ми, сега и ти. Не могат ли жените поне веднъж просто да кажат направо цялата истина?

— Добре — остро каза Рейко и си пое дълбоко дъх. — Мисля, че майка ти е участвала в нещо лошо, което се е случило по време на Големия пожар и което семейството й е научило — нещо, което тя иска да запази в тайна. И съм сигурна, че то има нещо общо с нея и убийството.

— И откъде ти дойдоха тези идеи? — вече доста разгорещен попита Сано.

Същите идеи бяха хрумнали и на него самия, но той се опитваше да ги игнорира и съвсем не му харесваше да ги чува от жена си.

— Когато й предложих да се свържем със семейството й, тя бе ужасена.

— И това ли е цялото ти основание за тази теория?

— Не — каза Рейко. — А начинът, по който тя се държа.

Сано забеляза, че аргументите на Рейко придобиваха познатата форма, която неведнъж го бе дразнила​, и в миналото, но сега направо го вбеси.

— Да не би да искаш да кажеш, че твоята теория се базира на интуицията ти?

Тя изглеждаше по-скоро тъжна, отколкото обидена от неговия пренебрежителен тон.

— Моята интуиция често се е оказвала вярна в миналото.

— Но не и този път — каза Сано, пожелавайки си да бе така сигурен, както говореше. — Ти не познаваш майка ми. Разменила си едва няколко думи с нея преди този случай. Не прави прибързани и необмислени заключения.

— Може би ти самият не я познаваш особено добре — внимателно каза Рейко.

Сано не можеше да отрече това.

— Със сигурност произходът й бе изненада и за мен. Но аз я познавам като личност.

Докато говореше, той ставаше все по-малко сигурен, че действително е така. Рейко се обърна с гръб към огледалото и го погледна право в лицето. Изражението й бе като на комарджия, който разстила картите си на показ пред противниците си.

— Майка ти се разяри и избухна срещу мен за пръв път, откакто я познавам — Рейко усети как сянка на страхопочит и боязън прекоси лицето й. — Вътре в нея има друга личност, която тя държи скрита.

Не само от теб, а и от мен, помисли си Сано. Гневът, предизвикан от измамата, го тласна да изрече онова, което и той, и Рейко до този момент бяха избягвали да споменават.

— Ти мислиш, че майка ми е виновна!

Това беше твърдение, не въпрос. Рейко поклати глава, не за да отрече, а по-скоро да се извини. Сано бе ужасен, защото нейната преценка добавяше допълнителна тежест към товара на неговите собствени подозрения. В този момент нервите му не издържаха.

— Няма и следа, дори трохичка от солидно доказателство срещу майка ми, а ти вече си решила, че тя е убийца. И ти смееш да се мислиш за детектив!

Рейко остави четката си за коса с пресилено внимание и грижливост.

— Опитах се да те предупредя. Опитах се да ти кажа, че моментът не е подходящ за разговор.

— Никога не си харесвала майка ми, нали? — попита Сано.

— Нека спрем, преди и двамата да кажем неща, за които ще съжаляваме.

Сано не можеше да спре.

— Досега я гледаше отвисоко, защото беше селянка! — Той скочи на крака. Самообладанието му се бе пропукало под натиска, на който бе подложен, откакто майка му бе арестувана. — И никак не ти хареса, че се оказа от благороден произход, също като теб.

— Харесвах я — каза Рейко, предизвикана да се защитава.

— Харесваше я, но вече не? — горчиво се засмя Сано. — Ами да, тя те направи на будала. Затова сега я мразиш.

Също както и аз.

Рейко се изправи. Косата й се спусна и обгърна раменете й като черна пелерина. В сухия въздух по нея пробягнаха искри.

— Трябва да признаеш, че лъжата й с нищо не й помага да изглежда по-добра.

Сано бе принуден да го признае пред самия себе си, но не искаше да направи на Рейко удоволствието да го чуе от него.

— Не й помага да изглежда добра, но и не означава, че е виновна. Което щеше да ти е ясно, ако беше истински детектив.

Той видя как Рейко се сви и отдръпна, забеляза как болезнен спазъм сви устата й. Беше я наранил и се чувстваше доволен — и засрамен. Сега гневът изпълни нейните очи, които преливаха от сълзи.

— Знам, че не съм истински детектив и че никога няма да бъда. Но не съм толкова глупава, че да взимам страната на заподозрян, който лъже отново и отново. Аз не допускам грешката да загубя своята обективност.

Те се гледаха гневно един друг, но яростта им бързо премина в обща болка и страдание. Сано осъзна, че към всички останали грижи сега се добави и това, че се бяха скарали. Настоящата ситуация изглеждаше по-лоша дори от онова, което бяха преживели в Езогашима.

В Езогашима те бяха заедно в бедата.

Сега всеки бе сам.

 

 

Хирата лежеше сам в леглото си, впил поглед в сърпа на луната през отворения прозорец. Чуваше как​ цялото имение утихва и полека потъва в нощен сън, как патрулите се разхождат отвън, а гласовете на​ слугите стават по-тихи с напредването на времето. Но Мидори не идваше. Хирата усещаше присъствието й, заедно с децата, в детската стая до Санона. Спеше при тях, както сигурно бе направила и предната нощ. Хирата беше объркан, ядосан и наранен от това, че го бе изоставила така.

Какви ги вършеше тя? Как смееше да се отнася към съпруга си по подобен начин? Можеше да й заповяда да спи при него, но не искаше да й прави удоволствието да разбере, че я желае. А бе прекадено горд, за да я помоли.

Колко дълго смяташе да продължава така? Чувство на самота обхвана Хирата, като си представи още и още самотни нощи. Припомни си всичките си години на скитане, през които бе отсъствал с месеци, без да се замисля за Мидори. После изведнъж така силно бе усетил липсата й, че имаше чувството, че ще умре. А ето че сега, когато се бе завърнал, бяха съвсем отчуждени. Гневът се надигна в защита на нараненото му сърце.

Ако Мидори иска да играе игрички, той също ще играе. Щеше да отговори на огъня с огън в тази битка. Хирата обгърна ръцете си. Когато победи, тя ще се върне към старата си същност и ще го обича отново. След като взе това решение, той затвори очи и скоро заспа.