Лора Джо Роуланд
Мейреки (23)

20. глава

Над храма Шинагава слънцето обагряше небето в розово, а дърветата оживяваха от птичите песни. Петдесетината свещеници в шафранови роби, които се бяха отправили в редица към молитвената зала за сутрешната си молитва, спряха, сепнати от шума на чаткащи копита. Отряд конници галопираше през двора на храма. Ездачите носеха герба на Мацудайра върху броните си. С тропот и дрънчене те спряха пред свещениците. Възрастният игумен се отдели от паството си и пристъпи към натрапниците.

— По̀здрави! — каза той, като се поклони. — С какво мога да ви бъда полезен?

Капитанът скочи от коня си.

— Получихме донесение, че бунтовниците действат от този храм. Тук сме, за да разследваме тази информация.

Янагисава замръзна на мястото си в края на редицата. Той знаеше, че владетелят Мацудайра е разпратил войскови отряди, които да претърсват страната за бунтовници от нелегалното движение. Беше просто въпрос на време да стигнат и до тук, но се бе надявал да уреди завръщането си, преди този момент да настъпи.

— Сигурно има някаква грешка — каза игуменът. — Ние сме мирно и зачитащо законите религиозно общество.

— В такъв случай значи няма да имате нищо против да поразгледаме наоколо и да поразпитаме вашите хора — каза капитанът.

Янагисава видя лицето му и се паникьоса. Капитанът беше Нагасака, един от командирите в неговата собствена армия, който бе преминал на страната на владетеля Мацудайра. Това, от което Янагисава се бе страхувал, накрая се бе случило: някой, който можеше да го разпознае, бе дошъл да лови бунтовници тук. Той се сви зад едно дърво, избягвайки на косъм погледа на Нагасака.

— Това е изключително незаконно. — Игуменът оставаше спокоен и невъзмутим, но Янагисава знаеше, че той е ужасно уплашен, защото е дал убежище на беглец. Сега се опитваше да печели време и да му даде възможност да избяга. — Негово превъзходителство шогунът няма да одобри това.

— Имам заповед от владетеля Мацудайра — каза Нагасака. — Ако нямате нищо, което да криете, значи няма и нищо да загубите, ако ни сътрудничите.

Той махна с ръка към свещениците.

— Подредете се тук! — нареди им, после се обърна към войниците си: — Претърсете цялото място. Особено много внимавайте за вратите. Никой да не напуска, преди да свършим.

Докато свещениците изпълняваха заповедта му, Янагисава се промъкна през градината. Войниците обикаляха, за да осигурят сградите. Трябваше да стигне до хижата си преди тях.

Затича се към горичката зад храма, в която бе хижата. Докато завиваше край пагодата, чу, че войниците приближават. Започна да тича на зигзаг, прикривайки се зад гигантската храмова камбана и сутра-залата^[1]. За малко да се блъсне в един от войниците, после в още един, и още един! Слънцето просветляваше небето и стопяваше сенките, които до този момент го предпазваха. Най-сетне успя да се шмугне сред дърветата и хукна по чакълестата пътечка. Чувство на облекчение го изпълни, когато малката къщурка се появи пред очите му.

Но вратата й зееше отворена. Гласовете, идващи отвътре, го накараха да забави крачка. Той се шмугна в храстите отстрани и се заслуша, останал без дъх от напрежение. Облекчението му бързо се смени с ужас.

— Някой живее тук — каза нечий мъжки глас.

— Може би гост — предположи друг. — Но къде е?

Янагисава чу думкане, тропот на крака и шум от влачене на нещо.

— Ей, я вижте тази голяма дупка в пода — каза трети глас.

Бяха открили капака на спасителния му изход, който отвеждаше в тунел, минаващ под манастирските стени. Сърцето на Янагисава се сви.

— Сигурно е някой бунтовник. На кого другиго би му дотрябвал таен изход?

— Ако е слязъл надолу, може би все още има възможност да го настигнем и хванем.

— Трябва незабавно да завардим другия край на тунела, за да не се измъкне. Ние слизаме долу. Ти върви да кажеш на капитан Нагасака.

Янагисава изруга под носа си, като чу двамата войници да скачат в дупката. Третият войник излезе от хижата и го подмина. Сред дърветата с шум и трясък нахлуха още войници. Янагисава затича в отчаяна паника.

Войниците около него станаха цяла орда. Те изпълниха двора на храма и окупираха сградите. Докато криволичеше, за да ги избягва, Янагисава зърна капитан Нагасака и няколко войници, застанали заедно със свещениците пред молитвената зала. Войникът от хижата дотича до него и заговори. Нагасака даде отсечена команда. Войниците хукнаха да се включат в издирването на бунтовника, който им се бе изплъзнал.

Силите на Янагисава бяха на изчерпване. Краката му трепереха и се огъваха; вече не можеше да си поема достатъчно дъх. Свлече се на земята зад кухненското помещение. Сърцето му всеки момент щеше да се пръсне. Не можеше да тича повече. В този момент видя кладенеца. Пропълзя до него, вдигна дървения му капак и се пъхна вътре, като запъна гърба и краката си на облицованите с камъни стени на шахтата. Протегна се с последни сили, докопа капака и го затвори.

Чуваше как войниците търчат из района на кухнята, чуваше ги как викат.

Изтощените му мускули се тресяха. Плъзна се надолу в шахтата. Камъните одраха до кръв гърба му. Не успя да се закрепи и цопна във водата. Потънал до шия в нея, затаи дъх и се ослуша.

Войниците обикаляха около кладенеца. Стъпките им отекваха вътре. Водата беше леденостудена. Янагисава започна да трепери от студ. Зъбите му тракаха; той стисна челюстите си. Мина цяла вечност, преди да чуе някой да казва:

— Няма никой вътре!

— Сигурно се е измъкнал — каза капитан Нагасака. — Игуменът твърди, че той е просто някакъв странстващ свещеник, но аз не мисля така. Продължаваме да търсим.

Ордата отново се размърда и се махна. Измръзнал до кости, Янагисава почувства само мимолетно облекчение. Войниците на владетеля Мацудайра щяха да дойдат отново, за да проверят дали набелязаната жертва не се е върнала. Храмът вече не бе безопасен за него. За следващото му подобно чудотворно избавление щеше да е необходимо нещо повече от чудо.

 

 

Сано стана много преди зазоряване. Разстроен от скарването си с Рейко, той бе останал да лежи буден до нея с часове, знаейки много добре, че тя също е будна. Никой от двамата не проговори, за да не да не се скарат отново и да не си кажат непростими неща, но и никой от двамата не бе готов за мир. Сано продължаваше да си преповтаря спора им, мислеше за нещата, които трябваше да каже, и бе сигурен, че същото прави и Рейко. Накрая се отказа да се преструва, че спи, стана и отиде в кабинета си, където потъна в работа върху огромната купчина кореспонденция и доклади, чакащи върху бюрото му, и се опита да въведе ред и контрол в управлението на страната.

Когато персоналът му пристигна, той проведе кратко съвещание с тях, стараейки се да отхвърли колкото е възможно повече задачи. След това двамата с Хирата, придружени от отряд войници, се отправиха към Кодемачо.

Вятърът беше утихнал и утрото бе мъгливо, наситено с градските пушеци, прах и миризми. Гетото се събуждаше и от колибите започваха да излизат хора, да се редят на опашка пред кладенеца и да стъкват огньове от въглищни отпадъци и боклуци. Сано и хората му яздеха под въжетата с простряно пране по вонящия сокак. Скоро стигнаха и всички слязоха от седлата пред вратите на сградата, в която живееше Еген.

Сано и Хирата влязоха пеша във вътрешното дворче и установиха, че и то, и балкончетата, които го опасваха, са безлюдни, макар от помещенията да се носеха миризми на готвено и да долиташе човешка глъч. Хирата потропа на вратата на учителя.

— Еген! Отвори! — извика той.

Тъй като не последва никакъв отговор, потропа по-силно. Някаква жена с плачещо дете, запасано на гърба й, се появи на един от балконите.

— Няма го — каза тя.

— А къде е?

Сано не би се изненадал, ако Еген бе офейкал. Той сигурно беше наясно с последствията, които трябваше да очаква след обвиненията си срещу майката на Сано.

— Премести се — обясни жената.

Хирата отвори вратата и огледа стаята. Беше все така пълна с боклуците на Еген, но самият той действително бе изчезнал.

— Оставил е всичките си вехтории.

— Каза, че не му трябват повече. Стягаше се за по-големи и по-хубави работи.

Жената саркастично се подсмихна, но в подигравката й прозираше завист. Сано не възнамеряваше да ​остави Еген да се измъкне, без да понесе отговорността за това, което бе направил.

— Къде се премести?

— Това е доста сериозно стъпало нагоре в сравнение с последната квартира на Еген — заяви Сано час по-късно, когато заедно с Хирата и свитата си пристигна в новото жилище на учителя.

Бившата съседка на Еген ги бе упътила към този скъп хотел, разположен близо до главния булевард, който прекосяваше целия Едо.

— Фукаше се, че отива да живее там, където живеят богаташите — беше им казала тя.

Бамбуковата ограда покрай градината, в която се виждаха вишни и върби, отделяше хотела от другите, по-скромни жилища, магазини и сергии и от уличната тълпа. Сано и Хирата влязоха заедно с няколко от войниците. Следваха пътечката, извиваща между каменните фенери. Съдържателят ги посрещна и поздрави пред входа на сградата:

— Желаете ли стая, моля? — намусеното му лице просветна при перспективата да хване за клиенти богати самураи.

— Не, благодаря — отговори Сано. — Търсим един от гостите ви. Името му е Еген.

Изражението на съдържателя се озари от надежда и стана още по-угодническо.

— Да го вземете ли сте дошли?

— Може би — каза Сано. Зависеше от това какво щеше да им каже в своя защита. Може би просто трябваше да го убие. — Защо? Искате да го направим, така ли?

Докато ги водеше по пътеката към вътрешната градина, заобиколена от стаите на гостите, съдържателят промърмори: „Този тип не е от гостите, които ми се нравят“.

В градината имаше остатъци от пищна, дивашка веселба. Келнери вдигаха нанизи с червени фенери, които бяха увиснали от дърветата към земята, метяха остатъци от храна и събираха бутилки от вино и счупени чаши. Сано подуши миризмата на алкохол, урина и повръщано. Вратите към стаите, които извеждаха на верандата, бяха затворени, а обитателите им най-вероятно лекуваха със сън махмурлука от пируването си.

— Ето тук — каза съдържателят и посочи една врата.

Сано и Хирата отидоха до нея. Хирата я бутна и я отвори. Задушаваща смрад на изпражнения блъсна Сано в лицето. И той, и Хирата отскочиха назад, стиснали с пръсти носовете си. Зад тях съдържателят нададе вик на отвращение.

— Каква мръсна гадина!

Сано влезе в стаята, а Хирата го последва. Беше сумрачно, бамбуковите транспаранти бяха спуснати. Купчини предмети, които Сано не можа веднага да идентифицира, й придаваха вид, подобен на стаята, която Еген бе освободил наскоро. Самият той лежеше по гръб на леглото. Сано го извика по име, но той нито отговори, нито помръдна. Сано пристъпи по-близо до него. Сърцето му заби ускорено в ритъма на злокобни предчувствия.

Краката му бяха разкрачени, увити в крещящо ярка памучна роба и леко одеяло. Той вонеше на алкохол и изпражнения, които се бяха просмукали и в дюшека под него. Очите му бяха широко отворени, устата му зееше, сякаш не му достигаше въздух. Но нито поемаше, нито изпускаше дъх.

— Мъртъв ли е? — уплашено попита съдържателят.

Сано докосна врата на Еген. Плътта бе студена и не се напипваше никакъв пулс.

— Да, мъртъв е — отговори Сано, изпълнен с тревога и смут.

— Трябва да е пил прекалено много. Сигурно е получил удар и е умрял в съня си.

Явно на съдържателя много му се искаше да повярва, че смъртта е била случаен инцидент.

Свидетелят, когото Сано искаше да разпита, бе взел това, което знаеше, със себе си в отвъдното. Там бе заминала и надеждата му да научи нещо, което да помогне на майка му.

Хирата дръпна шнура на транспарантите. Дневната светлина изпълни стаята. Той се наведе, вдигна една възглавница от пода и огледа внимателно копринената й калъфка.

— Не е било нещастен случай — каза той, подавайки възглавницата на Сано.

Сано видя влажното, кърваво петно върху коприната. Погледна отново към Еген. По устните на учителя имаше кръв, а на гърдите му — пурпурночервено петно от прясна контузия. Сано си представи стаята в мрака на нощта, фигурата, притискаща възглавницата върху лицето на Еген, коляното, затиснало гръдния му кош, за да не мърда. Сякаш чуваше приглушените му стонове и виждаше конвулсиите на крайниците му и изпразващите се черва, докато умира.

— Еген не е умрял от прекомерно пиене — каза Сано.

— Бил е удушен.