Лора Джо Роуланд
Мейреки (15)

13. глава

На следващата сутрин, докато Хирата закусваше, Мидори влезе в стаята му, хванала децата за ръце.

— Добро утро, почитаеми съпруже.

Тонът й бе резервиран и вежлив. Децата любопитно гледаха купичката му с риба, поръсена с парченца от женшенов корен за стимулиране на умствената и физическата енергия, с цветчета от японски бамбук^[1] за усилване на кръвта и с вълчи боровинки^[2] за подобряване на зрението. Те бяха изключително сериозни и меланхолични в присъствието на този странен баща, който ядеше странна храна, правеше странни неща и говореше съвсем малко.

— Добро утро — отвърна той.

Хирата не беше виждал Мидори от предния ден. Тя не прекара нощта при него в общата им спалня. Откакто се бе завърнал, те споделяха едно легло, но не се докосваха, освен случайно. Сега тя бе прекъснала и този последен физически контакт. Разстоянието помежду им се беше превърнало в непреодолима пропаст.

— Извинявай, че те прекъсвам — каза Мидори.

За една нощ нещо се бе променило в нея. Тя се държеше както традиционните съпруги се държаха със съпрузите си, със сдържана вежливост. Смиреността й обезпокои Хирата много повече от предишните й гневни изблици. Дали това не бе нова тактика в тяхната война? Той изучаваше Мидори досущ като някой противник на бойното поле. Тренираните му сетива не доловиха агресия в нея, нито някакъв трик, с който да го вкара в нов спор или кавга. По-скоро емоционалната й енергия се бе свила вътре в нея и не му подаваше никакви сигнали, които да може да разчете. Объркан и смутен, той реши да заложи на предпазливостта като най-добра линия на поведение.

— Всичко е наред, нищо не прекъсваш — каза й той. — Влез. Постой с мен.

— Бих поседнала, щом настояваш, съпруже — Мидори бе нетипично смирена и раболепна. — Но трябва да нахраня децата.

Момченцето и момиченцето се вкопчиха в ръцете й, гледайки родителите си с неприкрит страх от нова кавга.

Хирата се изкуси да я попита какво замисля, но инстинктът му нашепна да не избързва. Разкриването на смущението пред противника винаги поставя война в неизгодно положение. Хвана го яд, защото можеше да предвиди и прецени всеки боец при бой с мечове, но не и жена си в собствения им дом.

— Много добре — каза той, възприемайки нейния официален маниер. Ако това бе игра, то тя бе за двама. — Има ли нещо, което искаш да ми кажеш?

— Да — каза Мидори. — Детектив Араи те очаква в приемната стая. Дойдох да те извикам.

Хирата се зарадва на възможността да се впусне в ежедневната си работа, да се захване с нещо, с което можеше да се справя. Той почувства спазъм от страх, много по-силен от този, който изпитваше при битка. Сетивата сякаш му казваха, че Мидори може да го нарани по-лошо от всеки негов враг.

— Какво иска Араи? — попита той.

— Открил е някого, когото издирваш. Учителя.

 

 

— Една от групите ми, натоварени с издирването, попаднала случайно на следа преди няколко часа — каза Хирата на Сано, докато яздеха с конете си по булеварда извън замъка Едо. Свитата им ги бе заобиколила отпред, по фланговете и в тила, и беше както винаги нащрек. — Някой им казал, че познава човек на име Еген, който е бил монах.

— Възможно ли е наистина да е учителят? — попита Сано с надежда, макар да не му се вярваше много.

— На около шестдесет години е, сиреч, възрастта му отговаря — каза Хирата. — И в миналото е принадлежал именно на ордена на Еген.

— И се намира точно тук, в Едо? — учуди се Сано. Това, че бяха открили учителя само след ден издирване, изглеждаше твърде хубаво, за да е вярно. — Може би това е пробивът, който ни е необходим, за да оневиним майка ми, ако не и да разрешим казуса — заключи той. — Къде е Еген?

— Живее в квартала Кодемачо.

Това бе същият район, през който Сано бе минал два дни по-рано по пътя си към затвора. Сега обаче нямаше нужда да се дегизират. Докато яздеха по главната улица, местните жители извиваха глави подире им. Жени, понесли на гръб бебета, с ведра вода в ръце, спираха и се зазяпваха в тях. По тези места не минаваха много самураи, на това отгоре и висши държавни служители. Работници, тръгнали на работа, се покланяха на Сано. Деца и просяци следваха свитата му, с надеждата да получат някаква милостиня.

Днес Сано виждаше отвъд беднотията и мръсотията. Разследването бе натрапило Големия пожар в ума му. Той гледаше дима на множеството мангали, огнища и печки, толкова гъст, че въздухът бе посивял дори в ясно и слънчево утро като днешното. Вятърът гонеше пушеците покрай порутените къщи, издигащи се твърде близо една до друга. Пламнеше ли пожар в една от тях, бързо щеше да обхване и останалите, преди да могат да го потушат. Водоизточниците бяха малко, водата — оскъдна. Тесните улици щяха да затруднят бягството. При всяко природно бедствие бедните винаги страдат най-много.

— Според човека, който ни подшушна това сведение, ето тук живее Еген — каза Хирата, водейки ги по един сокак, през който групата им едва смогваше да се провира.

Прането, простряно по опънати през улицата въжета, докосваше главите им. Зловонието на човешката тълпа, струпана в тези нехигиенични условия, беше съкрушително. Хирата спря коня си пред една врата от опушени, мръсни дъски.

— Тук е!

Той, Сано, Маруме и Фукида слязоха от конете. Хирата бутна вратата и я отвори. Сано остави войниците на уличката и го последва през калния пасаж, между калканните стени на две къщи, покрай смърдящи кофи със смет. Влязоха в неголямо вътрешно дворче. Вратите на долните етажи излизаха директно в него. Балкони, отрупани с боклуци, опасваха жилищата на втория етаж. Сано чуваше гласове на каращи се хора и на пищящи деца, но дворчето беше празно, ако се изключеха двама небръснати, грубовати мъже.

Единият стоеше гол на земята и се поливаше с вода, правейки си баня на открито. Той не спираше да си говори с другия мъж, който бе приклекнал във външния дървен нужник, чиято врата бе оставена отворена. И двамата изгледаха Сано и придружителите му, но не спряха да си върши работата.

— Търсим Еген — каза Хирата. — Къде е той?

Мъжете посочиха към една врата на долния етаж. Хирата отиде до нея и почука.

— Кой е там? — извика груб и сърдит мъжки глас отвътре.

— Следователят на шогуна — каза Хирата. — Отворете!

Сано чу тътрене на крака. Вратата едва-едва се открехна. Едно воднисто, зачервено по краищата око надникна навън.

— Какво искате?

— Вие ли сте Еген? — попита Сано.

— Да. А вие кои сте?

Сано се представи и добави:

— Искам да разговарям с вас.

— За какво?

— Пуснете ни да влезем и ще ви обясня — предложи Сано.

Еген изсумтя с досада, отвори вратата и отстъпи. Като влезе с групата си, Сано се озова пред тантурест стар човек, с много къдрава, посивяла коса. Късото му кафеникаво кимоно зееше отпред и откриваше провисналото му тяло, голите му крака и препаската около слабините. Той се прозяваше, явно току-що се бе събудил. Стаята му беше малка, истинска сумрачна пещера, пълна с купища неопределени предмети. Миришеше силно на пиене, на мръсно спално бельо и спарена плът.

— Пфу! — каза Маруме.

Той отвори широко прозореца. Свежият въздух нахлу в стаята заедно с дневната светлина, която им даде възможност да видят Еген по-добре. Кожата на лицето и на цялото му тяло бе пъпчива, грапава и обезцветена.

— Брей! — възкликна Фукида.

— Какво има? — каза Еген, застанал невъзмутимо под пълните с отвращение погледи, които Сано и останалите не можеха да откъснат от него. — Никога ли не сте виждали някой, който е прекарал едра шарка?

— Съжалявам, извинявайте — учтиво каза Сано.

— Няма нужда — отговори Еген. — Само ми кажете какво искате?

— Трябва да ви задам няколко въпроса.

— Какви въпроси по-конкретно?

— Били ли сте някога монах в храма Байрин? — попита Сано.

— Да — троснато каза Еген. — Кой ви каза?

— Няма значение — намеси се Хирата. — Просто отговаряйте на въпросите.

— Преди четиридесет и три години били ли сте учител на Токугава Тадатоши? — попита Сано.

— Да. В един друг живот — каза Еген и сякаш спомнил си добрите маниери, додаде: — Мога ли да ви предложа малко чай?

Той посочи към ъгъла, който служеше за кухня. Около керамична печка бяха подредени чайник, подноси и купички, всичките покрити с котлен камък.

— Не, благодаря — каза Сано.

Фукида изучаваше купчините, които съдържаха всякакви дрехи и обувки, счупени мебели, нащърбена посуда и потрошени статуетки, скъсани хартиени фенери и какви ли не още повредени вещи.

— Какво правите с цялата тази сбирщина?

— Събирам ги — каза Еген, — за да ги продавам. Аз съм вехтошар.

Маруме вдигна малка, безглава статуетка на Буда.

Еген я дръпна от ръцете му и възкликна:

— Ей, това е ценна стока! Не ти ли е ясно?

— Изминали сте дълъг път от положението на учител в дома на човек от клана Токугава до това на търговец на стари вещи — каза Сано. — Каква бе причината?

— Лош късмет. Това ли е всичко, което искате да знаете?

— Не съвсем.

Сано не можеше да не хареса Еген, който явно приемаше жребия си, без да се оплаква, и имаше куража да отстоява себе си пред представители на властта. Въпреки грозотата си той притежаваше чар.

— Тадатоши е изчезнал по време на Големия пожар. Спомняте ли си?

Еген кимна:

— О, да. Аз бях изпратен да обикалям и да търся това келешче. Всички в къщата бяхме изпратени да го търсим. — Той се почеса по гърдите и се прозя отново. — Ще взема да пийна нещо — каза, като извади мръсна дамаджана с вино и я размаха наоколо. — Ще се присъдените ли към мен за по едно питие?

Сано и хората му учтиво отклониха поканата. Еген пи направо от дамаджаната, прокашля се, облиза устни и заяви:

— Докато търсех Тадатоши, за малко не загинах в пожара като него.

— Той не е загинал в пожара — каза Сано.

— Какво?! Не, той със сигурност трябва да е загинал в пожара, защото така и никога не се върна.

— Тадатоши е бил убит наскоро след пожара. Тялото му бе открито преди два дни — каза Сано и му обясни за необозначения гроб близо до храма.

— Хм, никога не бих предположил — поклати глава Еген. — Какво му се е случило? Кой го е направил?

— Именно това се опитвам да открия — каза Сано.

— Простете, но защо е това главоболие? Било е толкова отдавна.

— Майка ми беше обвинена в убийството му.

— О? — изненадано възкликна Еген. — И коя е вашата майка?

— Името й е Ецуко, от клана Кумазава — каза Сано.

Все още му бе непривично, че този клан е част от неговото собствено семейство и че той е роден като васал на Токугава, а не е просто някой, който си е проправил сам пътя до властта.

— Била е придворна дама на майката на Тадатоши. Помните ли я?

— Ецуко, Ецуко — замисли се учителят — О, да. Хубаво момиче! — Той дръпна още няколко глътки вино. — Тя ли е убила Тадатоши?

— Не — отговори Сано. — Опитвам се да докажа, че е невинна.

— Е, в такъв случай, пожелавам ви късмет — каза Еген, — но какво общо има това с мен?

— Майка ми не е единствената, която е обвинена — каза Сано. — Вие също сте обвинен.

— Аз? — Еген посочи към гърдите си, отстъпвайки. Той стовари дамаджаната с вино върху мръсната маса. — Не съм убивал никого. Кой твърди това?

— Човекът, който е бил телохранител на Тадатоши по времето, когато момчето е изчезнало. Името му е Дои.

— Дои… — По сипаничавото лице на Еген пробягна някакъв спомен. — Значи все още е жив. С какво се занимава сега?

— Полковник е в армията на владетеля Мацудайра — каза Сано.

— Добре, добре. — Еген явно знаеше кой е владетелят Мацудайра. — Но не съм изненадан. Дои се бе устремил към големи неща. Значи сега ви атакува чрез вашата майка? — Той, освен това явно знаеше за междуособицата между Сано и Мацудайра, и подозираше, че този конфликт стои зад обвинението. — Какво каза Дои, че съм направил?

— Каза, че вие и моята майка сте заговорничили да отвлечете Тадатоши за откуп, но после нещо се е объркало и сте го убили.

— Това са конски фашкии — подигравателно каза Еген.

— Имате пълната възможност да опровергаете Дои — каза Сано. — Кога за последен път видяхте Тадатоши?

— Сутринта, през която започна Големият пожар. В къщата. След закуска. Предавах му урок по история — веднага отговори Еген.

— Било е преди цял един живот и помните такива дребни детайли? — намеси се Хирата.

— Заради пожара — каза Еген. — Когато се случва нещо толкова голямо, някак си ставаш способен да запомняш неща, които в друг случай би забравил.

— Добре — каза Сано, засега склонен да приеме версията на Еген. Човекът говореше уверено и спокойно и вдъхваше доверие. — Какво правихте, след като се видяхте с Тадатоши?

— Помагах по обезопасяването на къщата срещу пожара. Но какво от това? Независимо от всичко, което се направи, тя все пак изгоря до основи. После отидох да търся Тадатоши. Девет дни след като пожарът бе свършил, се срещнах с онези, които бяха останали от цялото домочадие, и разбрах, че все още не се е появил.

— Не се натъкнахте на него?

— Не. Казах ви вече. Не и след урока му.

— Има ли кой да гарантира за вас и да потвърди какво сте правили по време на пожара? — попита Сано.

— Васалите и слугите — за времето, през което действах из къщата. А после, когато всички бяхме изпратени да го търсим, бях разделен от останалите. Така че, не, струва ми се, че няма такъв човек — лицето на Еген изведнъж доби загрижен израз. — Ей, какво се опитвате да направите? Да спасите майка си, като лепнете убийството на мен?

— Не — побърза да го увери Сано. — Просто се нуждая от свидетел, че Дои лъже.

Еген се захили.

— Намерихте един. Аз не съм отвличал или убивал Тадатоши и с майка ви не сме заговорничили да правим каквото и да било.

— Добре — каза Сано, успокоен, че разследването е близо до удовлетворителен завършек. — Необходимо е да дойдете и да заявите това пред шогуна и пред владетеля Мацудайра.

— Хайде, да вървим — намеси се Хирата.

— Владетелят Мацудайра и шогунът? — Еген вдигна ръце и ги заразмахва. — Ей, я чакайте! Не мога да направя това.

— Защо не? — нетърпеливо попита Сано.

— Не ми се иска да ме накиснат в някаква каша!

Ужас помрачи лицето на Еген и той се отдръпна от Сано.

— Няма да ви накиснат.

— Със сигурност ще го направят, ако Мацудайра не хареса това, което ще кажа.

— Ако свидетелствате, аз ще ви закрилям — каза Сано.

— Ха!

В този момент Фукида пристъпи.

— Искате ли да го вържа? — попита той Сано.

— Все още не. — Сано не би се спрял, но Еген щеше да даде по-правдоподобни показания, ако свидетелстваше доброволно, затова продължи да го убеждава: — Ако обаче не свидетелствате, ще се накиснете до уши в кашата.

— А! — каза подозрително Еген. — Как така?

— Полковник Дои обвини и вас заедно с майка ми — каза Сано. — Ако шогунът реши, че тя е виновна в отвличането и убийството на братовчед му, нищо няма да го спре да я накаже. След това ще се заеме с вас.

— Ще бъдеш екзекутиран — добави Фукида.

— Грозната ти глава ще бъде набучена на кол на моста Нихонбаши — каза Маруме.

Еген затрепери от страх.

— Но какво да направя? — умолително попита той Сано.

— Ако искате да останете жив, трябва да свидетелствате отговори му той. — Вашата версия и тази на моята майка ще опровергаят версията на Дои. Ще бъдете двама срещу един.

— Не знам — започна да шикалкави Еген.

— Това е най-добрата ви възможност — каза Сано.

Еген дълго мисли, а Маруме и Фукида стояха до него, готови да го сграбчат и арестуват. След това неохотно въздъхна.

— Уф, добре.