Лора Джо Роуланд
Мейреки (29)

26. глава

Река Сумида се плъзгаше през спящия град. Заревото на небето обагряше леко развълнуваната вода в оранжево, сякаш огньове горяха под повърхността й. Ритмичният шум от потракването на кречеталата на караула отекваше над баржите, корабчетата и лодките, привързани към доковете. Складовете от двете страни на реката извисяваха солидни стени и здраво заключени врати срещу неканените гости. Оживяван през деня от хорска глъч и от нестихваща търговия, през нощта речният бряг бе безлюден; уединено място за бизнес, който най-добре се вършеше под прикритието на мрака.

Сано притежаваше склад, в който съхраняваше огромни количества ориз. С него плащаше на васалите си. В склада той и войниците му бяха наобиколили коленичилия на пода Инаба. Подобното на пещера помещение бе осветено от един-единствен фенер. Балите от оризова слама, натрупани покрай стените чак до стрехите на покрива, даваха сигурност, че нито звук от това, което се случва вътре, няма да бъде дочут от някой случаен минувач отвън. Сано би могъл да разпита пленника си и в по-удобна обстановка в имението си, но нямаше да има същия сплашваш психологически ефект.

— Ще те попитам още само веднъж — каза Сано. — Къде е владетелят Арима?

Смачканото лице на Инаба лъщеше от пот, а очите му — от страх, но той нагло заяви:

— Вече ви казах, не знам. Пилеете си времето.

Но Сано бе твърдо решен да открие нещо повече от настоящото местонахождение на Арима. Вярваше, че той е ключът към разкриването не само на двете убийства, а и на още много други неща.

— Обзалагам се, че мога да те накарам да промениш мнението си.

— Как? Като ме изтезаваш? — Инаба се засмя пресилено. — Няма да го направиш. Много си претенциозен. Всеки познава репутацията ти.

Наистина всеки знаеше, че Сано е против мъченията, макар те да бяха законно средство да се накарат хората да проговорят. Мнозина го мислеха за страхливец, защото не искаше да причинява болка. Но макар да бе способен да го направи, той винаги бе намирал други средства, които си струваше да опита.

— Мога да направя изключение за теб — каза Сано. — Но вместо това смятам да ти предложа сделка. Можеш да избираш между две неща: или ще говориш пред мен, или ще говориш пред владетеля Мацудайра.

— Какво имаш предвид? — стресна се Инаба.

— Отговори на въпросите ми, или ще те изхвърля в имението на владетеля Мацудайра. На него ще му е много интересно да разбере, че господарят ти се е измъкнал и ще иска да научи къде се намира.

Паника скова Инаба. Всички знаеха, че владетелят Мацудайра не споделя скрупулите на Сано по отношение на мъченията. Инаба втренчи поглед в тавана — в безплодна надежда да се изкачи през таванското прозорче, или може би в молитва към боговете.

— Добре, ще ти кажа. Владетелят Арима е на път към своята провинция, преоблечен като един от войниците си.

— Не ми харесва този отговор — каза Сано. В крайна сметка той можеше да проследи Арима, но недостатъчно бързо, пък и усещаше, че Инаба крие още нещо. Отправи се към вратата, даде знак на войниците си и им подвикна: „Да вървим“.

— Не! Почакайте! — изкрещя Инаба.

— Ти беше този, който възрази срещу пилеенето на време — каза Сано. — Трябва да си доволен, защото владетелят Мацудайра ще свърши бързо с теб.

Инаба се просна по очи пред него. Започна да дращи с нокти земята, сякаш се опитваше да се закопае вътре в нея. Запъхтян и обезумял от ужас, той извика:

— Знам неща, които ще искаш да изслушаш! Пощади ме и ще ти ги кажа.

Сано знаеше, че ако прояви прекомерно нетърпение да получи информацията, този тип ще го нахрани с торба лъжи.

— Спести ми блъфирането си! — Войниците му се приближиха до Инаба. Сано продължаваше да върви. — Приключихме.

Войниците повлякоха Инаба към вратата.

— Господарят Арима е виновен за покушението над жена ти!

Изненадата разколеба Сано. Той се обърна и даде знак на войниците си да спрат.

— Вярно е! Господарят Арима имаше шпиони, които наблюдаваха къщата ти — Инаба се задърпа от войниците, които държаха ръцете и краката му. — Господарката Рейко тръгна с носилката си и те веднага го предупредиха. Той изпрати убийците след нея. Той ги накара да носят гербовете на Мацудайра. Искаше да мислиш, че са изпратени от него.

Сано си спомни колко ревностно отричаше Мацудайра участието си в нападението над Рейко.

— А не бяха ли?

— Не. Владетелят Мацудайра дори не знаеше за това. Всичко беше идея на господаря Арима.

Владетелят Мацудайра бе казал истината: той не бе давал заповед да убият Рейко; не беше изпращал свои войници! Но, разбира се, беше точно толкова виновен, както ако ги беше изпратил.

— Значи Арима върши мръсната работа на Мацудайра и Мацудайра си запазва ръцете чисти — каза Сано. Ето за какво са лакеите. И какво от това?

— Ами, мислех, че ще те заинтересува — каза Инаба, изгарящ от желание да угоди, макар да беше объркан от безразличието на Сано.

— О, да. И когато хвана Арима, той ще си плати. Но защо трябва да те пусна само заради тази информация? — Сано изгледа Инаба с презрение. — Защо просто да не те предам на Мацудайра и да го оставя да ми спести главоболието да те убивам заради всичко, което господарят ти е сторил?

Лукавство проблесна през паниката в очите на Инаба.

— Защото това далеч не е цялата история. Господарят Арима вършеше мръсната работа не само на владетеля Мацудайра. Той вършеше и твоята.

— За какво говориш?

Сано беше отегчен от опитите на Инаба да го манипулира, но най-накрая той наистина бе успял да привлече вниманието му.

— Бомбата в имението на владетеля Мацудайра. Това също беше дело на господаря Арима. Той беше там в онзи ден. А също и аз. Моята задача беше да разсея охранителите на Мацудайра, докато нашите се промъкнат до женските помещения и хвърлят бомбата.

Сано го гледаше с гняв, но и с изумление.

— Но аз никога не съм молил Арима да прави подобно нещо.

Инаба се ухили самодоволно въпреки страха си.

— Точно както и владетелят Мацудайра никога не го е молил да организира покушението срещу съпругата ти. Също както нито ти, нито Мацудайра сте го молили да напада войниците ви, да им устройва засади и да руши имуществото ви при всеки един случай.

Правеше го съвсем на своя глава. Караше ви взаимно да се обвинявате, защото такива бяха плановете му.

Сано осъзна, че подозренията му са били много основателни: серията атаки, които бяха довели до нагнетяването на конфликта между него и Мацудайра, не бяха дело на нито един от двама им. Макар да бе тотално объркан, в главата му се мярна една мисъл.

— Когато предаде владетеля Мацудайра, това не беше само защото шогунът го заплаши, нали?

— Извикай обратно кучетата си и ще ти кажа — заяви Инаба.

— Пуснете го! — нареди Сано.

Войниците пуснаха Инаба на земята. Той се строполи с глух тътен и потръпна от болка.

— Не. Господарят Арима искаше да нанесе удар по владетеля Мацудайра. Когато шогунът му постави въпроса, това беше просто идеалният шанс.

Сано поклати глава.

— Ако това, което казваш, е истина, тогава защо той наклони везните в моя полза, след като определено не е мой приятел?

Инаба се усмихна, наслаждавайки се на объркването на Сано.

— Той щеше да каже на шогуна и това, че ти си съперник на владетеля Мацудайра в борбата за властта, но не му остана време при цялата олелия, която се вдигна.

— Значи, Арима е играл срещу двете страни — заключи Сано. — Защо?

— Той запази причината за себе си — гласът на Инаба бе преизпълнен с омраза към господаря му заради неведението, в което го бе оставил, и заради това, че трябваше да изтърпи всички последствия заради него. — Казва на хората си само толкова, колкото счита, че им е нужно да знаят.

 

 

Хирата яздеше сам по високия дървен свод на моста Нихонбаши. Чувстваше се като нищожество, макар селяните да се отдръпваха, за да му сторят път, а самураите му се покланяха в почтителен поздрав. Скован от тревога, той пое дълбоко дъх. През парливия дим, който скриваше нощното небе, подушваше далечни океани, планини и гори. Копнееше за местата, по които някога бе пътувал. Как само му липсваха чергарският живот, благословената свобода от лични усложнения.

Спомни си колко амбициозен и нетърпелив бе някога, как напираше да се изкачи в йерархията на бакуфу. Сега високият пост, до който се бе издигнал, нямаше никакво значение. Без любовта на Мидори в Едо сякаш не бе останало нищо за него. Хирата погледна през перилата на моста надолу към една лодка, която плаваше към морето, и си пожела да бъде на борда й. Но той имаше задължения към Сано и трябваше да ги изпълни.

Това поне можеше да направи.

В подножието на моста беше първата станция на главния път, който водеше от Едо към западните покрайнини. От едната страна на пътя, при наредените един до друг магазини и ханове, беше пощенската станция. В бяла, варосана постройка се помещаваше контролно-пропускателният пункт, през който трябваше да премине всеки, който влиза в града. В двора й имаше конюшни за товарни коне и място за носачите на каго — плетени столове, окачени на дълги върлини, — очакващи пасажери. В този късен час малцина се мотаеха из града.

Търговец, седнал в каго, слугите му, носещи желязна каса за пари, и охраната му, състояща се ронини, стояха в редица отвън, пред прозореца на станцията. От вътрешната страна на същия прозорец двама чиновници проверяваха документите на пътниците на светлината на един фенер. Хирата слезе от коня, пристъпи до прозореца и застана пред търговеца. Той го изгледа ядосано, но забеляза герба на Токугава на дрехата на Хирата и си замълча.

Хирата каза името и титлата си на чиновниците.

Единият беше сивокос самурай, който вероятно бе работил толкова дълго като инспектор, че никой пътуващ измамник не би могъл да го заблуди.

— С какво можем да ви услужим, господарю? — попита той.

— Опитвам се да проследя един мъж, който наскоро е пристигнал в града — каза Хирата. — Можете ли да направите справка в регистъра си?

Вторият чиновник имаше яко, набито тяло и изражение, което показваше, че не си поплюва.

— Как се казва? — той вдигна наръч с дебели тефтери от ъгъла.

— Вече е мъртъв. Казваше се Еген.

Нещо около този учител от самото начало намирисваше според Хирата. Макар да не можеше да определи точно какво е, интуицията му подсказваше, че има нещо нередно в енергийното поле, което Еген излъчваше.

Набитият чиновник прелистваше страниците с регистрите на хората, които бяха влезли в Едо.

— Кога е пристигнал?

Хирата не знаеше точно.

— Върнете се три дни назад и карайте напред.

Сивокосият чиновник се притече на помощ на колегата си и започна да чете през рамото му от тефтерите за най-голямо неудоволствие на хората, които чакаха отвън. Накрая набитият каза:

— Върнахме се пет месеца назад, но въпреки това не открихме вашия човек.

Еген бе излъгал шогуна. Дали не беше излъгал и хората в хотела, че е пристигнал наскоро?

— Може би ще си го спомните — каза Хирата. — Беше около шестдесетгодишен и целият беше в белези от шарка.

— В интерес на истината, спомням си го — каза сивокосият чиновник и тесните му очи светнаха.

— Аз също. Това негово лице — не беше нещо, което лесно да забравиш — каза другият чиновник. — Мина оттук преди не повече от месец.

— Беше добър певец — продължи колегата му. — Забавляваше всички на опашката, докато си чакаше реда.

Хирата си спомни с какъв плътен, звучен и драматичен глас Еген се обръщаше към шогуна.

— Трябва да е същият човек. Защо името му го няма в регистъра?

— Защото името му не беше Еген — каза сивокосият. — Сега си спомних, казваше се Араши. — Той прелисти тефтера и после го обърна към Хирата, за да му покаже колоната със записаните имена. — Ето го, тук.

Хирата прочете цялото име — Араши Коденджи. В мястото, предвидено за записване на постоянното местожителство на пътниците, бе упоменат Шинагава — пощенски град по главния път, недалеч от Едо. Хирата се намръщи, като видя какво е записано в графата „занятие“ срещу името на Араши Коденджи. Актьор!

 

 

Сано се срещна с Хирата на главната улица, която минаваше през търговския квартал Нихонбаши. Луната се бе изкачила по димното небе над покривите, бледа​ като мъртъв шаран, плуващ в мръсно езеро. Хирата маневрираше с коня си така, че да го държи в крак с коня на Сано. Те яздеха начело на свитата, покрай затворените за през нощта магазини. Бригади от пожарникари, понесли стълби на рамене, тежко трополяха по страничните улици. Лицата им бяха черни от сажди. След тях оставаше миризма на пушек.

— Имам новини — каза Хирата.

— Аз също — каза Сано. — Давай ти пръв.

— Мъжът, когото мислехме за учителя Еген, всъщност не е бил той. — Хирата описа визитата си в пощенската станция. — Истинското му име е Араши Коденджи. Бил е актьор, от Шинагава.

— Днес наистина е ден на големи открития — каза Сано. След като се отърси от изненадата си, той осъзна важността на новината. — Значи този Араши Коденджи се е представил за учителя?

— Изиграл е ролята на Еген, все едно че е роля в пиеса кабуки^[1] — каза Хирата. — Белезите сигурно са му пречили да получава хубави роли на сцената, но в дадения случай са били предимство.

— Ако се е случило да попадне на хора, които са познавали Еген, те биха могли да помислят, че лицето му е обезобразено от шарката и че това е причината да не им прилича на човека, когото помнят. Точно така стана с майка ми.

Сано си спомни колко шокирана беше тя, като видя как се е променил някогашният й любим.

— Сериозно представление направи този тип в двореца — каза Хирата с отвращение, смесено донякъде с възхищение.

Сано се усмихна печално:

— Това сигурно е било най-голямото представление в живота му. Спомням си, че изглеждаше малко театрален.

— Но защо ще разправя лъжи за жена, която дори не познава? Със сигурност не просто за да спечели внимание.

— По-вероятно за пари — каза Сано. — Можем да приемем, че благодарение на това е забогатял.

— И можем да предположим откъде са дошли парите — заключи Хирата, но гласът му прозвуча малко несигурно. — Може би съм подценявал владетеля Мацудайра, но никога не съм предполагал, че е чак толкова непочтен и изобретателен, че да наеме актьор, който да се представи за твой ключов свидетел.

Подозренията, които бяха възникнали у Сано още когато бе започнал да разследва първото убийство, сега се върнаха, заедно с новите факти за втората жертва.

— Не мисля, че е. Цялата ситуация смърди много повече, отколкото ако си имахме работа с Мацудайра.

— Прав си. Но кой тогава?

В ума на Сано вече се оформяше конкретна идея.

— Преди да ти кажа, изслушай и моите новини.

Той му разказа как бе научил, че владетелят Арима стои зад покушението срещу Рейко и бомбардирането имението на Мацудайра, както и зад множеството други нападения, които и той, и Мацудайра си бяха приписвали един на друг.

— Арима не е бил съюзник на Мацудайра, макар да се е преструвал на такъв. Но не е бил и мой също така.

Хирата изумено поклати глава.

— Владетелят Арима ви е насъсквал един срещу друг, после издаде Мацудайра на шогуна. Дали не си е мислил, че може да докопа повечко власт за себе си по този начин?

Идеите на Сано се бяха избистрили в светлината на новите разкрития за фалшивия учител.

— Най-напред и аз си помислих същото. Главният му васал така и не можа да даде никакво обяснение.

Той беше разпитвал Инаба за мотивите на господаря му, но напразно. Дори заплахата, че ще го предаде на владетеля Мацудайра, не бе подействала. Накрая, давайки си сметка, че е изпомпал до капка информацията му, Сано го изпрати да си върви.

— Сега обаче започвам да се съмнявам, че Арима ​е искал да плете политически интриги и да се включва в боричкането за властта. Той не е толкова дързък.

— Армията му не е достатъчно голяма, пък и той не е особено популярен, за да спечели поддръжници — съгласи се Хирата. — Освен това се е измъкнал от града, вместо да остане, за да се възползва от разместването на пластовете, което сам предизвика, и да се намърда на мястото на владетеля Мацудайра.

Излязоха от търговския квартал и влязоха в района на даймио. Процесия самураи на коне яздеха насреща им.

— Тези не са ли твои приятели? — попита Хирата.

Сано забеляза знамената с гербовете на трима феодали, които му се бяха заклели във вярност. Докато минаваха край тях, дори не си направиха труда да погледнат към Сано. Той видя, че войниците им носеха и други знамена на прътове, прикрепени към гърбовете им. Те бяха окичени с трилистната ружа на герба Токугава.

— Неизбежно беше — каза Сано. — Съюзниците ми ме напускат и се обединяват около шогуна.

Явно бяха решили да присъединят силите си към шогуна, който притежаваше наследственото право да управлява, ратифицирано от императора, и имаше силни последователи в лицето на старите лоялисти, които никога не бяха одобрявали Сано. Което означаваше, че той вече има по-малко поддръжници, които биха го подкрепили в случай на война.

— Най-вероятно и съюзниците на владетеля Мацудайра правят същото — каза Хирата.

— Да, наистина, но това няма да ми помогне, ако не успея да разреша случаите с убийствата — Сано върна разговора към темата, която обсъждаха. — Ситуацията с владетеля Арима е същата като с фалшивия учител. И двамата се държаха странно, вероятно не по своя приумица.

— И двамата са работили за някой друг — заключи Хирата.

— Не се натъкнахме на никакво доказателство, че двамата са се познавали, но между тях има връзка.

— Убийството на учителя.

— Да. Ишикава и Еджима казаха, че владетелят Арима ги е изпратил да убият мъжа, когото мислехме за учителя. Първо не знаех дали изобщо да им вярвам, но сега… — Сано вече приемаше предсмъртната им изповед за истина. — И не мисля, че Арима е и поръчал убийството от името на Мацудайра.

Хирата озадачено бърчеше вежди.

— Кой тогава е този, за когото и той, и актьорът са работили?

— Само не се смей, като чуеш — предупреди го Сано. Те бяха близо до замъка Едо. Макар булевардите да бяха безлюдни, той знаеше, че из сенките се таят шпиони и затова се въздържа да спомене конкретно име. — Мисля, че това е един стар приятел, за когото бяхме сигурни, че е извън картинката.

Хирата схвана намека на Сано и лицето му се преобрази от изумление.

— Не може да бъде! — възкликна той. — Ако се е върнал, как би могъл да го запази в тайна?

— Умен е и има поддръжници, които да го крият. Освен друго, цялата тази ситуация направо смърди на него.

— Рапортите от Хачиджо не съдържат и дума за избягал затворник — изтъкна Хирата.

— И ти, и аз много добре знаем, че рапортите невинаги казват истината.

— Но откъде си толкова сигурен?

Хирата се вгледа в Сано, сякаш да провери умственото му равновесие.

— Просто съм.

Увереността на Сано беше нещо повече от предчувствие, изградено върху отделни инциденти и факти, скрепени заедно от логиката. През последните единадесет години той и този човек бяха преминали през съперничества и примирия, през насилие и кръвопролития, през смъртни заплахи, сблъсъци и съюзи. И Сано познаваше въпросния човек така добре, както самия себе си. Познаваше модела на мисленето му, ясната и специфична структура на неговата визия за нещата. И двамата бяха развили свръхестествено усещане един за друг, сякаш пространството помежду им бе заредено с енергия, както въздухът преди гръмотевична буря. Когато единият мръднеше, другият получаваше някакво особено усещане в нервните си окончания.

Сано бе усетил това вече няколко пъти. Случващите се едно след друго събития само го бяха усилили и не даваха на здравия разум да се успокои.

— Ако съм прав, това ще обясни много неща.

— Като нарасналата активност на нелегалните му партизани например — каза Хирата, макар и не съвсем убеден, но все пак склонен да изследва тази теория. — Добави към това и нападенията срещу владетеля Мацудайра — който е най-големият му враг — и срещу теб, който зае поста му.

— Тези нападения включват и онова в Езогашима през миналата зима — каза Сано.

— Така и не успяхме да разберем кой хвърли онзи нож по теб — припомни си Хирата. — Тогава подозирах, а също и сега, че нашият приятел е изпратил атентатор в Езогашима, за да ме убие.

— Ако е знаел, че ще отидеш там. А ако знае достатъчно за разследването на убийството, за да се набърка в него, то в такъв случай трябва да е някъде наблизо.

Сано можеше почти да види как сянката на познатата висока фигура пресича пътя им. Хирата вдигна глава и ноздрите му се разшириха, сякаш подушваше миризмата на техния отколешен враг.

— Сигурно има приятели в двореца, които го държат в течение на всичко.

Сано можеше да отгатне кой е сред тези приятели. Той се замисли за странното поведение на Йоритомо. Все повече мистерии полека-лека се разплитаха.

— Да предположим, че си прав — каза Хирата. — Не можем да го оставим да дърпа конците и да причинява поразии, скрит зад сцената. Но пък не можем да стреляме и по невидима мишена. Какво ще направим?

— Ще измисля нещо. Но сега нямаме време. Трябва да оправдая майка ми до края на утрешния ден. — Сред мрачната, заплетена безкрайност на своите проблеми Сано виждаше да проблясва лъч на надежда.

И знам още едно място, в което мога да потърся доказателства, че е невинна.