Лора Джо Роуланд
Мейреки (37)

34. глава

Празненствата продължиха пет дни. Пролетта дойде. Лек дъждец загаси пожарите, които безпокояха Едо, и изчисти въздуха от дима. Вишните из целия град разцъфнаха с прекрасни розови цветчета.

Шогунът и неговите гости се бяха отдали на буйно пиршество. Музиканти, танцьорки, акробати, жонгльори, фокусници и илюзионисти ги забавляваха. Театрални трупи им изнасяха пиеси. Пиршеството се пренесе в градината, където по цъфналите вишни бяха окачени фенери. Мъжете се измъкваха за по няколко часа да подремнат тук-там, но никой не смееше да отсъства задълго. Шогунът беше в най-шеметната си форма, той запяваше песните, започваше поетичните рецитали и състезанията по надпиване, а Йоритомо стоеше неотлъчно до него.

Не го беше грижа, че владетелят Мацудайра, предателят, бе мъртъв!

След битката на плаца за екзекуции Сано бе взел детективите си и ескадрон войници, за да нападне Мацудайра. Той възнамеряваше да принуди врага си да махне убийците от неговия дом. По-късно щеше да убеди шогуна да го екзекутира. Беше сигурен, че Янагисава ще му помогне в това, макар да си оставаха непримирими врагове. Но когато пристигна в имението на владетеля Мацудайра, откри, че всички тези усилия ще бъдат ненужни.

Вратите бяха отворени; отвсякъде се стичаха войските на Мацудайра. Сано скочи от коня си.

— Какво става тук? — попита той.

— Господарят ни извърши сепуко — каза единият от часовите. По лицето му се стичаха сълзи.

Сано беше смутен, макар и не особено изненадан.

— Защо?

— Духът му бе сломен от ареста. Трудно понасяше поражението. А новината, че Янагисава се е върнал, му дойде в повече. — Часовият изгледа Сано с печално негодувание. — Можеше да победи поотделно вас или Янагисава, но не и двама ви наведнъж. Реши да сложи край на живота си, вместо да търпи поражението и немилостта.

Сано вярваше, че часовият казва истината. Историята сигурно вече се разпространяваше из замъка и войниците на Мацудайра тичаха в дома му да отдадат последна почит на мъртвия си господар. Но Сано просто не можеше да повярва, че след толкова години на остри борби врагът му изведнъж го няма.

— Хайде — каза той на хората си. — Трябва да се уверя с очите си в това.

Присъединиха се към навалицата, която влизаше в имението, и отидоха в покоите на Мацудайра. Сано и детективите Маруме и Фукида си проправиха път през войниците, блокирали вратата. Пред сградата и вътре в нея всички говореха помежду си, ахкаха и сумтяха, потресени и печални. В личната спалня на владетеля Мацудайра беше зловещо, мрачно и тихо. Сано и детективите се промушиха през тълпата от главните васали на Мацудайра, които стояха в кръг покрай смъртната сцена.

Владетелят Мацудайра лежеше, паднал на една страна, с подвити крака. Бялата му копринена роба бе отворена, и разкриваше зигзагообразния разрез, който бе направил в корема си. Късият меч все още стърчеше от раната, от която се стичаше пурпурна кръв и обагряше кожата, дрехата му и татамите на пода. Ръцете му продължаваха да стискат оръжието.

Очите му бяха отворени, но в тях нямаше живот. Сано видя, че на лицето на владетеля Мацудайра се е изписано изражение на примирение и най-сетне — на умиротворение.

— Кой да знае — с глас, изпълнен с омраза, каза Маруме, — че ще го направи сам, преди ние да успеем?

— Управителят Сано го довърши с последния си удар — каза Фукида, — като измъкна Янагисава от скривалището му.

Янагисава се бе оказал тайното оръжие, което Сано бе използвал, за да срази владетеля Мацудайра!

Никой друг не проговори. Хората на Мацудайра явно бяха твърде вцепенени от шока, за да оспорват думите на детективите за своя господар. Гледайки надолу, към своя паднал съперник, Сано усещаше как гневът и омразата го напускат. Дори след всички злини, които Мацудайра му бе причинил, той все още можеше да му съчувства и дори да се възхищава на мъжеството му. Владетелят Мацудайра беше избрал по-трудния изход. Той бе възстановил своята чест. Сано се надяваше, ако някога и той попадне в такава беда, да има същия кураж.

 

 

Вече в двореца, Сано огледа пируващите. Шогунът пееше фалшиво, а между отделните куплети си сръбваше винце. Той не съзнаваше, че пиршеството му е отправна точка за реорганизацията на политическата арена. Дори и не забелязваше, че цялата веселба се върти около Сано и Янагисава.

Даймио и придворните се трупаха около тях като метални стружки по полюсите на магнит. Във вакуума, създаден от смъртта на владетеля Мацудайра, се​ оформяха нови съюзи. Сано и Янагисава изобщо не разговаряха помежду си, но Сано остро усещаше присъствието на Янагисава и бе сигурен, че и той​ усеща неговото по същия начин. Щом очите им се​ срещнеха, омразата им лумваше, но всеки изчакваше своя час. Разрешаването на главните проблеми тепърва предстоеше. Никой от двамата не искаше да направи погрешен ход.

Сутринта на петия ден шогунът се прозина на банкетната маса. Очите му бяха толкова кървясали, кожата под тях толкова морава, лицето толкова подпухнало, че изглеждаше като пребит от бой.

— Аз, ъъъ, май вече се напразнувах — заяви той и нестабилно се изправи. — Сано сан, Янагисава сан, придружете ме до моята стая.

Сано и Янагисава тръгнаха от двете страни на шогуна. Той се облегна тежко на двама им. Докато вървяха по коридора, те си мятаха кръвнишки погледи през него. Играта беше между тях двамата — така беше още от деня на първия им сблъсък, преди повече от десет години.

Владетелят Мацудайра се беше оказал мимолетно разсейване. И Сано знаеше, че откритата схватка и последното изпитание с Янагисава тепърва предстоят.

Шогунът не забелязваше тяхната враждебност. Макар да ги бе видял да се бият на плаца, той, изглежда, си бе останал в неведение за факта, че те са врагове. След фиаското си с владетеля Мацудайра той явно бе решил, че живот със спуснати наочници е много по-удобен, помисли си Сано.

— Сега, след като се върнах, Ваше Превъзходителство, бих бил много щастлив да поема отново задълженията си на дворцов управител — каза Янагисава.

— А аз бих бил много щастлив да продължа своите — каза Сано на свой ред.

— Трябва ли да говорим по работа сега? — уморено въздъхна шогунът. — Ъъъ, предполагам, че да. Трябва да реша кой от двама ви ще бъде мой заместник-главнокомандващ. Но това е толкова, ъъъ, трудно решение. И двамата сте ми служили толкова добре и толкова лоялно.

Той не знаеше, че и двамата са се борили с владетеля Мацудайра за властта над Япония. Конспирацията на мълчанието все още беше в сила и не бе нарушена. Само дето конспираторите се бяха сменили. Това беше първият кръг от тяхната игра: конкуренцията за най-високия пост в правителството.

Сано и Янагисава понечиха едновременно да заговорят, като всеки бързаше да изтъкне най-добрите си аргументи в своя полза, но шогунът ги прекъсна:

— Чакайте! Имам блестяща идея! — гордо се усмихна той. — Можете и двамата да бъдете дворцови управители. Можете да споделяте поста!

Сано и Янагисава го зяпнаха. После се загледаха​ ужасено един друг. Две кучета плюс един-единствен​ кокал — това беше равно на катастрофа.

 

 

В стаята си в имението Ецуко опаковаше багажа си.

— Паланкинът чака. Готова ли си? — попита я Хана.

Ецуко затегна краищата на покривката, с която бе увила нещата си.

— Почти — отговори й тя.

— Хубаво ще е да се приберем вкъщи — продължи Хана.

— Да.

Докато беше арестувана, всичко, което бе искала Ецуко, беше да се върне в своя дом и към своя мирен живот. Но сега тази перспектива не й се струваше толкова примамлива. Чувстваше се така, сякаш е придобила някаква нова форма, която не подхожда на предишното й съществуване.

— Радвам се, че цялата тази ужасна работа приключи — каза Хана.

Ецуко вдигна наметката си.

— Аз също.

Беше се освободила от нещо много повече от обвинение в убийство и заплаха за екзекуция; беше се освободила от тежкия товар на тайната, която бе носила цели четиридесет и три години. Кошмарите й бяха престанали. Но нейното пътуване в миналото, както и прекрасното пролетно време навън, съживяваха смътни, неспокойни копнения.

На вратата се появи главният васал на Сано:

— Извинете ме, Ецуко сан. Имате посетител.

— Посетител? За мен? — учуди се Ецуко. — Кой е той?

— Елате с мен и ще видите — отговори й Хирата.

Той я поведе към приемната. Вратата й бе отворена към градината с цъфтящите вишни. Вътре бе седнал сам възрастен мъж. Беше слаб, с посребрена коса, облечен в скромни памучни дрехи. Лицето му бе загоряло от слънцето, но добре запазено. Ецуко нямаше и идея кой може да е той. Но когато пристъпиха един към друг, тя видя очите му — очите, които мислеше, че никога няма да види отново, освен в съня си.

— Ецуко сан — каза той с познат, позагрубял от възрастта глас.

Сърцето й заби като лудо. Коленете й омекнаха. Прималя й.

— Еген! — прошепна тя.

Чу как докато напуска стаята, Хирата й казва:

„Видял обявите по таблата на междуградските…“.

После забрави за всичко друго на света, освен за Еген. Времето литна назад и тя виждаше пред себе си хубавия монах, когото бе обичала. Той се усмихна, защото също виждаше някогашното красиво момиче. Илюзията заблещука в радостните сълзи, бликнали от очите ми, после изчезна. Те бяха двама стари хора, тяхната младежка любов отдавна бе отминала.

— Къде беше през цялото това време? — попита го тя, без да може да се овладее от шока.

— Когато напуснах Едо, напуснах и религиозния си орден. Скитах се из Япония. Препитавах се, като копаех канали, работех по фермите, бях хамалин по корабите — всякаква работа, каквато можех да намеря. След десет години се установих в Ямато. — Това беше едно селце на няколко дни път от Едо. — Устроих живота си скромно като писар, учител и поет.

— Станал си поет! — възхитено възкликна Ецуко. — Не ти ли казвах, че ще успееш!

— О, ти си спомняш! — изненадано вдигна вежди той.

— Не съм забравила нищо — сериозно каза Ецуко.

Споменът за техния злочест роман и другите им грижи хвърли сянка върху лицето на Еген.

— Чух какво ти се е случило. Дойдох колкото можах по-бързо. Исках да поема вината за убийството на Тадатоши. Хирата сан ми каза, че всичко е завършило добре за теб, но аз все пак съжалявам, че дойдох толкова късно.

Той беше толкова загрижен за нея, че се бе втурнал да я спаси! Ецуко бе развълнувана, но и смутена.

— Колко ти разказа Хирата сан? — попита тя.

— Всичко, което си изповядала пред сина си.

Ецуко извърна лице, преживявайки отново срама, болката и унижението, които бе изпитала в отсъствието на Еген.

— Бях такъв егоистичен страхливец — да те напусна! — каза той. — Но ако знаех за нашето дете, щях веднага да се върна в Едо, вместо да чакам цели три години.

Ецуко го погледна изумено:

— Ти си научил? Ти си се върнал?

Еген кимна:

— Не можех да те забравя, колкото и да опитвах.

Отидох при Дои, защото мислех, че си се омъжила за него. Той ми каза, че си загубила детето ми и си се омъжила за някой друг. Каза ми, че имаш син и си щастлива и че не бива да те безпокоя, защото не искаш да ме виждаш отново. Затова си заминах.

Ецуко беше поразена от постъпката на Дои. Огорчен от това, че Ецуко и Еген го бяха предали и го бяха въвлекли в съзаклятието с убийството, той си бе отмъстил още преди да я обвини в престъплението. Шогунът бе помилвал Дои за съучастието му в него, но Сано не му бе простил обвинението срещу нея. Дои бе избягал от Едо. Никой не знаеше къде се намира.

— Но аз исках да те видя! — извика тя. — Та това беше единственото нещо, което исках! Щях да оставя всичко, всичко заради теб.

— Ако бе напуснала съпруга си заради мен, щеше ​да станеш жена на сиромах — тъжно каза Еген. — Щеше и да изгубиш сина си. Може би е по-добре, че нещата са се развили така.

Ецуко осъзна, че от тяхната раздяла наистина бяха произлезли хубави неща. Тя се бе приучила да обича и уважава съпруга си. Имаше Сано, син, с когото се гордееше, син, който я бе спасил от миналото й, и чието разследване я бе срещнало отново с Еген. Но тя заплака за тяхната изгубена любов. Заплака, защото се чувстваше виновна.

— Вината беше моя. Аз бях тази, която настояваше да преследваме Тадатоши. — Тя падна на колене пред Еген. — Съжалявам! Разруших живота ти. Ще ми простиш ли?

Той също коленичи и тя видя сълзи в очите му.

— Да, ако ти можеш да ми простиш, че те изоставих. Но не си разрушила живота ми. Аз нося отговорността за всичко, което съм направил. А и за мен нещата също не се развиха чак толкова зле.

Макар да й беше неудобно да попита, все пак трябваше да знае.

— Ожени ли се?

Еген поклати глава.

— Не можех. Не и след като сърцето ми принадлежеше на теб — той взе ръката й и я притисна към гърдите си. — И все още ти принадлежи.

Сега Ецуко вече плачеше от облекчение и радост. Пролетта бе време на младостта и на възстановените надежди, на новото начало. Но тя все още таеше болезнено съжаление.

— Иска ми се да те бях дочакала.

Загорилото лице на Еген се набръчка в усмивка:

— Изглежда, че си.

 

 

Вън от приемната Хирата се мотаеше под вишневите дървета, наблюдавайки Ецуко и Еген. Той се усмихваше, доволен, че ги беше събрал, трогнат от техните чувства. Децата му и тези на Сано тичаха и лудуваха под розовите цветчета, които падаха като сняг на земята.

Мидори идваше към тях. Чувствата му пламнаха. Закова се на място, сякаш тя бе див елен в гората и всяко негово движение би могло да я подплаши. Застанаха един до друг, наблюдавайки как Еген поставя ръката на Ецуко на сърцето си. Докато старата жена плачеше радостно, Мидори каза с благоговение:

— Те все още са влюбени. След толкова дълга раздяла.

Хирата се бореше с порива да й отговори инстинктивно, сякаш беше в битка, с ход, който би сразил противника. Но вместо това подбра внимателно думите си, защото залогът беше по-голям от живота му.

— Да. Разделени са, отпреди ние да се родим.

Позамълча, после каза:

— Това прави нашата раздяла да изглежда кратка. Той усети напрежението на Мидори.

— Може би — рече тя неохотно, но все пак замислено. Те гледаха как Ецуко и Еген разговарят щастливи, разказват си взаимно живота си и правят планове. — Изглеждат толкова щастливи — добави Мидори. — Но са толкова стари. Колко ли време им остава заедно?

Хирата премисли и пое дълбоко дъх:

— Не толкова много, колкото на нас.

Той се обърна към Мидори. Тя го погледна подозрително и скръсти ръце в отбранителна поза.

Хирата заговори бързо, думите извираха от сърцето, а не от ума му:

— Не искам да бъдем като тях след четиридесет и три години, гледайки назад към времето, което сме прахосали, когато е трябвало да бъдем заедно, не искам да съжаляваме за миналото. Защото аз те обичам. И се надявам, че и ти все още ме обичаш.

Гласът му стана дрезгав. Беше му по-трудно да изрази чувствата си пред съпругата си, отколкото да победи и най-могъщия враг.

— Ако тя може да му прости за това, че я е оставил, не можеш ли и ти да ми простиш? Ако те могат да започнат отначало, не можем ли и ние?

В очите на Мидори заблестяха сълзи. Хирата видя в тях болката, гнева й към него, и страха, че той може отново да я изостави. Мистичните бойни изкуства все още много силно го привличаха. Той трябваше да следва своята съдба, когато тя го призовеше, независимо къде го водеше. И Мидори знаеше, че ако продължат нататък, тя трябва да се научи да се справя с неговото отсъствие. Но освен това видя в очите й и любов. Затаи дъх. Беше ли любовта й достатъчно силна, за да мисли, че един кратък период заедно е по-добре от нищо? Беше ли той достатъчно силен и мъдър, за да заслужи нейната любов и да запази техния брак въпреки всички неразбирателства?

Най-сетне Мидори промълви:

— Предполагам, че можем да опитаме.

 

 

Рейко седеше в градинския павилион, насред розовия блясък на вишневите цветове. Беше доволна, че си е у дома. Беше доволна, че доживя да види този ден.

Владетелят Мацудайра вече го нямаше, семейството й повече не бе застрашено от него. След смъртта му васалите му се тълпяха да дадат обет за вярност на Сано. Да се присъединят към лагера на врага на своя господар, беше за предпочитане пред това да водят позорното съществуване на самураи без господар. Единият от тях бе предложил специален дар, за да убеди Сано да ги вземе, той беше посочил убийците, изпратени да убият децата му. Те бяха екзекутирани.

Рейко гледаше как Масахиро тича из градината с Акико. Децата се търкаляха по цветния розов килим на вишневите цветчета, покрили земята. Масахиро се смееше, най-сетне безгрижен, забравил временно своята обсебеност от практиките на бойните изкуства. Беше си върнал детството, поне за днес. Рейко се радваше и на толкова. Но не се чувстваше спокойна.

Скърбеше за лейтенант Асукай. Беше напуснала имението за пръв път след засадата, при която той бе спасил живота й, за да присъства на неговото погребение. Щеше да й липсва винаги. Освен това бе загрижена за Сано.

Той се бе върнал при нея преди пет дни, изморен, но ликуващ. Разказа й как е принудил Янагисава да излезе на светло, както и това, че владетелят Мацудайра е мъртъв. Разказа й и подробностите, които майка му бе изповядала за убийството, както и това, че шогунът бе подслушвал. След като обобщи последствията, й каза:

— Шогунът дава банкет, за да отпразнува завръщането на Янагисава. Очаква да бъда там. Трябва да вървя.

Оттогава Рейко не го беше виждала, освен от разстояние, когато се връщаше за малко на няколко пъти, за да дремне или да се погрижи за служебните си дела. Не бяха обсъждали майка му. Рейко беше използвала времето, през което той отсъстваше, за да спечели доверието на дъщеря си, прилагайки разни трикове, като глезотийки и нежен говор, все едно че опитомяваше диво зайче. Макар все още да бе срамежлива, Акико не пищеше, когато видеше Рейко.

Ето че момиченцето дотича в павилиона. Държеше цъфнала вишнева клонка. Спря и погледна Рейко със сериозните си черни очи.

— Ела тук, Акико. Покажи ми цветята си — каза й тя.

Акико застина неподвижно за миг. После бавно, колебливо, пристъпи в павилиона. Протегна цветчетата към Рейко и тя ги взе от ръцете й. После детето хукна да си играе. Очите на Рейко запариха. Тя чувстваше една нова надежда за помиряване.

После видя, че Сано върви през градината към нея. Лицето му беше сериозно, затворено, стоическо. Сърцето й заби от тревога за него. Той влезе в павилиона и приседна до нея. Не я погледна и тя отклони очи от него, защото предусещаше, че той се опитва да сдържи емоциите си и не би се зарадвал на изпитателния й поглед. Рейко продължи​да чака, докато ​тишината стана непоносима.

— Случило ли се е нещо? — каза тя, колебаейки се дали да заговори, но и жадна за новини — политически лични.

— Шогунът даде поста дворцов управител на двама ни — на мен и на Янагисава. — Гласът му беше спокоен, овладян. — Изглежда, ще се борим, докато накрая вземем и управлението на държавата заедно.

Рейко бе изумена.

— Това е поредният от последната серия удари.

— Но не и най-големият. — Сано се обърна към нея и Рейко видя по лицето му гняв, учудване, нараненост и нежелание да повярва в това, което се бе случило. — Ти беше права за майка ми.

Рейко не почувства триумф. Тя не можеше да хвърли в лицето му факта, че той е сгрешил.

— Съжалявам — каза тя, чувствайки болката му като своя собствена.

— Макар че я спасих, макар че съм доволен, не мога да приема това, което е направила — каза Сано. — Ръцете й са изцапани с кръв от роднината на моя господар.

Това беше престъпление, което всеки достоен самурай щеше да превъзмогне трудно, независимо от обстоятелствата, и Рейко много добре го осъзнаваше. Тя самата не знаеше как да се отнася към свекърва си. Когато се беше върнала у дома, тя нямаше идея какво да й каже.

Ецуко заговори първа:

— Почитаема дъще, аз убих братовчеда на шогуна — точно както ти мислеше. Ще ти обясня защо, ако искаш. — В спокойното й поведение имаше някакво ново достойнство и самоувереност. — Но аз съм убийца и ако искаш да се махна от дома ти, ще напусна веднага.

Рейко беше прекалено изненадана, за да каже нещо друго, освен „не“. Тя трябваше да остане, поне докато Сано се върнеше; той щеше да иска да я види. Оттогава Рейко беше много предпазлива с Ецуко, чувствайки, че са поставени на равна нога. Виждаше, че повече няма място за снизходително отношение към свекърва й. Истината бе превърнала Ецуко в сила, достойна за уважение. Рейко осъзна, че двете в крайна сметка не са чак толкова различни. И двете бяха жени със строги принципи, които биха рискували живота си и биха погазили условностите в името на една добра кауза. Рейко започваше да харесва свекърва си повече, отколкото предполагаше, че е възможно. Може би един ден щяха да станат приятелки. Сега тя застана в защита на Ецуко.

— Тадатоши е заслужавал да го убият — каза Рейко.

— Майка ти е направила услуга на света.

— Знам. Вероятно е спасила хиляди човешки животи — поклати глава Сано, искайки да си повярва, макар и да не можеше да се примири с фактите.

— Била е младо момиче, което е преживяло ада на земята по време на Големия пожар — каза Рейко. — Когато се е натъкнала на Тадатоши непосредствено след това, за нея е щяло да бъде по-добре и по-лесно да го пусне да си върви. Но тя е била достатъчно самоотвержена, за да помисли за хората, които той е убил, и за хората, които е щял да убие в бъдеще. И затова е въздала правосъдие със своите собствени ръце. Тя е проявила кураж.

Макар че кимна, нещастният израз на Сано се задълбочи.

— И имаше нахалството да лъже за това, което е направила, и то не само шогуна, а мен!

Това го тормозеше почти толкова, колкото самият факт, че майка му е убийца, разбра Рейко.

— Но накрая ти каза истината. Ако го беше направила по-рано, ти нямаше да имаш същия дух да работиш толкова здраво, както го направи, за да спасиш всички ни. Нещата можеха да се обърнат към по-лошо.

Сано стоеше мълчалив, мрачен — нещо в него все още се съпротивляваше. Рейко можеше да отгатне част от това, което го терзаеше, макар той самият да не го осъзнаваше. По време на брака им тя постоянно се осмеляваше да минава отвъд границите на това, което обществото считаше за приемливо поведение на една съпруга, на една жена. Сано непрекъснато разширяваше своите собствени граници, защото я обичаше, искаше да бъде щастлива и често имаше полза от нейните действия. Но за него беше трудно да живее с факта, че майка му — жената, която бе свещена за него, защото го бе родила и отгледала, — също е престъпвала условностите и е нарушавала закона.

— Помоли ме да й простя — каза Сано накрая. — Искам да го направя, но как?

— Ще намериш начин — увери го Рейко. — Защото я обичаш. Тя също те обича и ще направи всичко по силите си, за да се съобрази с теб и да ти помогне.

Рейко се замисли за себе си и за Акико, и за миналите си караници със Сано. Тя вярваше, че прошката винаги е възможна там, където има любов. Сано я погледна.

— Прощавам ти, задето си права — каза той с крива усмивка.

Рейко му се усмихна в отговор, доволна, че вижда чувството му за хумор да се завръща.

— Това е добро начало.

Той стана и се загледа в пространството и Рейко разбра, че мислите му литнаха в друга посока.

— Не е възможно всички от семейството на майка ми да са мъртви. Смътно си спомням, че съм чувал за клана Кумазава. Някъде тук имам цял куп роднини, които не познавам.

— Те обаче те познават. Всички те познават — каза Рейко. — И аз съм сигурна — те знаят, че си от техния клан. Интуицията ми подсказва, че някой сред тях не е изпускал от очи майка ти през всички тези години.

И когато си станал следовател на шогуна, а после и дворцов управител, те са те наблюдавали с интерес.

Весел смях сбръчка очите на Сано и той се обърна към нея:

— Щом твоята интуиция го казва, по-добре да повярвам, че е така.

— Защо не ги потърсиш и не се свържеш с тях? — попита го Рейко.

Тя мислеше за кръвта, която свързваше децата и съпруга й с тяхното непознато семейство, за връзките, погребани преди четиридесет и три години и излезли наяве от разследването на убийството. За нея това бе непроучена територия, която нямаше търпение да изследва.

Изражението на Сано показваше неохота и може би опасение за начина, по който ще бъде приет от хората, които са се отказали от майка му.

— Не сега. Има твърде много други неща, които трябва да направя — каза той, с доволство, че може да се отърве от личните проблеми и да премине към служебните. — Янагисава няма да си сътрудничи с мен за доброто на страната. Ще се противопоставя на всяко нещо, което правя. И политическата сцена все още е много неспокойна. Кой знае колко нови съюзници ще отидат на негова страна и колко — на моя? Хората вече правят облози кой от двама ни ще победи.

Рейко почувства вълнението и нетърпението му да се изправи пред това предизвикателство.

— Неизбежно ще има повече кризи, повече вероломство — предрече Рейко.

Тя стана и пристъпи до Сано. Двамата се загледаха в цъфтящите вишни, под които тичаха Масахиро и Акико, обгърнати във вихрушката на розовите цветчета. Погледите им се устремиха в бъдещето.

Сано каза с наслада:

— Това ще бъде най-мръсната борба от всички досега.