Лора Джо Роуланд
Мейреки (36)

33. глава

— Не! — изпищя шогунът.

— Спри! — нахвърли се Янагисава върху палача.

Палачът се дръпна. Войниците на Янагисава подкараха конете си в галоп около ямата и разпръснаха помощниците му. Сано, детективите и войниците му връхлетяха срещу Янагисава с извадени мечове. Свиването се завихри около главата на Йоритомо като циклон. Сано и хората му избутаха Янагисава встрани от Йоритомо, но той нададе неистов вик и подкара коня си сред тълпата. Скочи от седлото и грабна едно малко момиченце. Измъкна меча си, допря го в гърлото на детето и закрещя:

— Освободи Йоритомо, или тя е мъртва!

Сано го гледаше ужасен. Момиченцето бе може би на около шест години, с кръгли бузки, с косичка, вързана на две опашки, топчесто и пухкаво, облечено в меко, ватирано синьо кимоно. Почувствало се напълно безпомощно в хватката на Янагисава, то закрещя: „Мамо, мамо!“.

Родителите замолиха Янагисава да я пусне. Тълпата около тях се развълнува, защото драмата изведнъж бе станала прекалено реалистична. Сано не можеше да пожертва невинно дете и Янагисава много добре знаеше това, също тъй както Сано знаеше, че той ще дойде да спаси сина си. Те взаимно познаваха слабостите си след толкова години, които бяха прекарали заедно — понякога като врагове, понякога като приятели.

Янагисава оголи зъби в свирепа усмивка:

— Нейният живот в замяна на живота на Йоритомо!

— Добре! — Сано слезе от коня, застана до главата на Йоритомо и махна на Янагисава с ръка:

— Остави я и аз ще отзова палачите.

Стискайки невръстната си, ужасена заложница, Янагисава тръгна към Сано. Войниците и зрителите се върнаха обратно и направиха широк кръг около тях.

— Това не е всичко, което искам — каза Янагисава. — Искам безопасен изход оттук за Йоритомо и за мен. Искам обещанието ти, че няма да ни докоснеш.

— Обещавам — потвърди Сано.

Мърморенето, което се понесе откъм самураите в публиката, подсказваше, че те не одобряват огъването на Сано. Той кимна на помощниците на палача. Те вдигнаха лопатите си.

Устните на Янагисава се извиха с презрение:

— Ако беше, който и да е друг, нямаше да му повярвам на обещанието, Сано сан. Но твоята чест винаги е била твоят провал — и моя благословия.

Той захвърли момиченцето на земята. Родителите й се спуснаха към нея и я отнесоха на безопасно място.

Янагисава забърза към Йоритомо.

— Не и този път — каза Сано.

Той сграбчи здраво меча си с две ръце, вдигна го, замахна и го стовари надолу в страховита дъга. Острието удари врата на Йоритомо и изхрущя, прерязвайки плът и кости. Главата му падна на земята с глухо тупване, което потъна сред морето от виковете на смаяната тълпа.

— Неее! — изкрещя Янагисава.

Лицето му толкова силно се изкриви от ярост и печал, че почти загуби човешкия си вид. Той падна на колене до главата на Йоритомо.

Сано видя как всички, включително и неговите войници, гледат като изпаднали в шок към него, а не към Янагисава: никой не го мислеше за способен на това, което току-що бе направил. Изпълни го отмъстително задоволство. Нека Янагисава да страда — да преживее най-ужасната мъка, която може да сполети един баща, обичащ сина си толкова много, колкото него. Нека плати цената за всички проблеми, които бе причинил на Сано, и за политическата борба, която бе разпалвал, и за насилието, което неговите действия бяха провокирали.

Янагисава взе главата на Йоритомо в скута си и ридаейки, махна качулката. Изражението на зрителите премина от потрес в озадаченост.

— Ами то няма кръв — каза някой.

От врата на Йоритомо не струеше кръв, а би трябвало; нямаше и никакви петна по земята. Мечът на Сано бе чист, с изключение на едно тъмно петно по острието. Втори вик се изтръгна от Янагисава, докато гледаше главата на сина си, от която току-що бе махнал качулката.

— Това не е моят син!

Главата принадлежеше на мъж с къса, гъста коса и липсващи зъби. Очните му ябълки бяха възморави и смалени, като изгнили ягоди, нападнати от личинки. Вратът на тялото, заровено в земята, приличаше на парче старо месо, сбръчкано и съсухрено. Вятърът понесе силната смрад на изгнила плът. Шогунът се обърна, преви се надве и повърна.

Маруме и Фукида се ухилиха на Сано. Единствено те от цялата публика знаеха целия му план. Той беше решил да не води Йоритомо на плаца за екзекуции. Искаше да го държи в резерва, в случай че се нуждаеше от по-нататъшни средства за давление върху Янагисава. Заедно с Маруме и Фукида бяха взели трупа от моргата на Едо. Облякоха го в дрехите на Йоритомо и сложиха качулката на главата му. Сано беше обезглавил труп.

Множеството ахкаше, мърмореше и възклицаваше, омаяно от някой магьосник. Янагисава запрати главата по Сано и скочи на крака, а скръбта му незабавно се превърна в ярост.

— Проклет да си за този номер!

Той се хвърли срещу Сано, изваждайки меча си. Войниците на Сано приближиха конете, в опит да го спрат, но Янагисава ги изпревари. Сано вдигна своя меч и отклони удара му. В миг на плаца настана пълен безпорядък. Хорицата тичаха да си спасяват кожата, докато войниците на Янагисава се нахвърляха върху тези на Сано. Шогунът се клатушкаше насам-натам и викаше:

— Помооощ! Няма ли кой да ме спаси?!

Докато замахваха един срещу друг, Сано чувстваше такава гореща и силна кръвожадност, каквато никога досега не бе изпитвал. Тя произтичаше от тяхната обща бурна история. И той долавяше същата разгорещеност, същите убийствени намерения, изригващи като пламък от Янагисава.

— Къде е синът ми? — изкрещя Янагисава, докато избягваше удара на Сано. Завъртя се, после удари отново, и отново, изтласквайки Сано назад към битката, която се вихреше между техните армии. — Какво си направил с него?

— Йоритомо е жив — каза Сано, като парира и замахна, после принуди Янагисава да отстъпи назад през плаца. Беше скрил младежа в своя склад за ориз. — Предай се и ще ти дам да го видиш!

Но Сано се надяваше, че Янагисава няма да се предаде. Той искаше да се бие с него докрай, макар да бе възнамерявал да го остави жив. Самурайската му кръв го тласкаше да завладява, да се бие и да убива.

Янагисава се разсмя с горчив сарказъм:

— Няма! Не и след като ми показа колко струват твоите обещания.

Докато се сражаваха, Сано изпита странното чувство, че границата между него и Янагисава се е размила. Усещаше всяко движение, което той възнамеряваше да направи. Парираше по инстинкт, без усилие избягваше ударите. Майсторите по бойни изкуства наричаха това състояние „единение с противника“, което идваше от концепцията, че самураят и неговият съперник са партньори в битката. Сано винаги бе проявявал скептицизъм към тази концепция, защото как би могъл да бъдеш партньор с някой, който се опитва да те убие? Но сега той и Янагисава действително се сляха в една личност. Цялата им обща история се сля с мистичната енергия на войната.

Той беше своят враг; врагът му бе той самият!

Макар това единение да подобряваше тяхната отбрана, то влошаваше офанзивата им. Янагисава избягваше всеки удар, който Сано нанасяше. Сано имаше основателното самочувствие, че го превъзхожда като боец, но не можеше да му нанесе дори драскотина. Те се задъхваха все повече и повече от взаимните си атаки и пропуски. С ъгълчето на окото си Сано видя, че много от даймио, придворните и техните войници се бяха включили в битката. Повечето се биеха с войниците на Янагисава, но някои се биеха с войската на Сано. Янагисава си бе спечелил много съюзници. Преброяването им би дало на Сано ясна представа за политическото положение, но беше твърде зает с битката си с Янагисава.

Те обикаляха около една от гредите с набучените глави, остриетата им свистяха около нея. И двамата дишаха тежко и плуваха в пот. Ако един от тях не победеше скоро, и двамата щяха да умрат от изтощение. Сано въртеше все по-бързо и все по-бързо меча си. Все по-бързо и все по-бързо Янагисава го парираше. Остриетата им бяха като металическа вихрушка помежду им. Напрегнатото лице на Янагисава се озъби — огледало на лицето на самия Сано. Той чувстваше как ударите отекват в костите им. Китките, лактите, раменете — всичко го болеше от извиване и усукване. Той усещаше същата болка, идваща като ехо от ставите на Янагисава. Усещането му за самия себе си като за отделно същество се бе размило.

Сано мобилизира цялата си отслабваща енергия. Влагаше всичките си сили във всеки свой удар. Усещаше спазмите в напрегнатите до скъсване сухожилия на мишците на Янагисава, усещаше и собствените си спазми, чуваше болезнените викове, които и двамата издаваха. Янагисава изпусна меча си и той се завъртя през въздуха. Кракът на Сано попадна върху локва кал. Преди да успее да възстанови равновесието си, Янагисава се хвърли върху него. Двамата политнаха към земята.

Паднаха. Янагисава се озова върху Сано и сграбчи меча му; той пък забиваше ръце и нокти в неговите, опитвайки се да ги разтвори, за да изпуснат дръжката. Докато Сано се бореше с него за оръжието си, те се търкаляха по мръсната, воняща земя; конете набиваха копита, бойците им се сражаваха около тях. Лицата им бяха толкова близо едно до друго, че Сано можеше да види отражението си в очите на Янагисава. Вдишваха взаимно дъха си. Бяха се вкопчили в прегръдка, по-близка, по-силна и по-интимна, отколкото при любовна игра, и Сано чувстваше напрежението на мускулите им, чувстваше пулса им, който туптеше с еднакъв бърз, яростен ритъм, чувстваше как кръвта им завира.

Вече нямаше значение кой кого ще убие. Сано изостави идеята, че заслужава да победи, защото той е добрият, а Янагисава е лошият.

Те бяха две превъплъщения на едно и също същество.

Все още вкопчени, боричкащи се, те се биеха с цялата си дивашка мощ. Лишени от индивидуалност, редуцирани до най-основния принцип на битката, те трябваше или да убият, или да бъдат убити.

В този момент един глас се извиси и надвиха шума:

— Нареждам на всички ви да прекратите битката. Сано едва позна гласа на шогуна. Той се хвърли върху Янагисава, който се затърчи и заборичка под тежестта му. Една малка част от съзнанието на Сано отбеляза, че шогунът стои върху паланкина си, маха с ръце и вика: „Аз не обичам битките! Спрете веднага!“.

Бойците по полето отстъпиха. Думата на шогуна беше закон. Само Сано и Янагисава пренебрегнаха заповедта му. Мечът беше помежду им, ръцете им се вкопчиха около дръжката му, която се намираше току под брадичките им. Острието бе между лицата им. Сано го натисна надолу, към Янагисава, но той го изтласка обратно. Те стискаха здраво зъби, пръхтяха и се напрягаха. Знаеха, че краят е близо за единия от двамата.

Мъжете се струпаха около тях. Хванаха Сано и го издърпаха от Янагисава. Мечът се отскубна от ръцете на Янагисава и остана в ръцете на Сано. Мистичното единение се скъса като въже, което е било опънато прекалено силно. Детективите Маруме и Фукида изтръгнаха меча от Сано. Други войници държаха Янагисава, който се дърпаше и бореше, за да нападне отново противника си. Останали без дъх, двамата се гледаха кръвнишки през завесата от пот, паднала върху очите им. Шогунът със ситни крачки пристъпи в пространството между тях. Той постави ръце на гърдите им — едната си ръка на задъханата гръд на Янагисава, а другата — на гръдта на Сано, и каза:

— За каквото и да е вашата, ъъъ, разправия, можете да я уредите по-късно.

Той се засмя радостно и възвести на тълпата:

— Обичният ми Йоритомо сан е жив. Дворцовият управител Сано е невинен, а моят скъп, стар приятел Янагисава си е у дома. Да се върнем всички в замъка и да празнуваме!