Лора Джо Роуланд
Мейреки (31)

Период Мерейки,

година III, 1657

През целия ден бяха търсили Тадатоши.

През целия ден пожарът бушуваше и се разпространяваше, пламъците прескачаха покриви и канали и обхванаха целия град. Ецуко и Еген бяха навлезли дълбоко навътре в търговския район Нихонбаши. Когато наближи нощта, огньовете озариха небето в по-яркочервено от всеки слънчев залез. Ецуко и Еген спряха да починат пред входната врата на изоставен квартал.

— Никога няма да го намерим. Дали да не се откажем? — каза Еген, избърсвайки потта от лицето си. Пожарът беше нагорещил зимната нощ, въздухът бе топъл като през лятото.

— Баща му каза да не се връщаме без него — Ецуко разгърна наметката си и започна да си вее с кожения си шлем.

Те се взираха в страховитото червено зарево. Чуваха как огънят пращи в далечината, подушваха мириса на черния дим, който се стелеше по небосвода като гигантски, непрекъснато променящ формата си демон.

— Твърде опасно е да стоим тук — каза Еген. — Направихме всичко, което бе по силите ни. Да си вървим у дома.

Уморена, гладна, отчаяна, Ецуко се предаде. Двамата затичаха ръка за ръка покрай горящите сгради, през бягащата тълпа. Тя се стараеше да върви в крак с него, а димът ставаше все по-гъст. Стигнаха до канала, където стотици хора бяха блокирали подстъпа към моста. Те попаднаха в капана на тълпата. Ръката й се изплъзна от ръката на Еген. Той изчезна в навалицата. Тя остана сама.

После изведнъж Дои се появи като по някакво чудо до нея. Той започна да я измъква от тълпата. Ецуко се разрида от благодарност, че той продължава да проявява загриженост към нея и й се притича на помощ, дори и след като го бе предала. Тя чуваше, че Еген вика името й, видя обезумялото му лице в тълпата; махаше им с ръка.

— Ето го там Еген! — извика тя.

Дои започна да пробива път през множеството, което ги отделяше от Еген. Хората се блъскаха и бутаха, всеки в някаква своя посока. Когато се измъкнаха от навалицата, Дои каза:

— Не можем да се върнем у дома. Пожарът вече бушува в имението. Видях с очите си. Ецуко бе ужасена.

— Какво се случи с всички там?

— Не знам — каза Дои.

— Отънят идва насам. Накъде да вървим? — припряно запита Еген.

Дои ги поведе в лудешки бяг през огнения пъкъл. Тичаха, държейки се за ръце, забравили скарването си, обединени от стремежа да се спасят. Всеки квартал, през който преминаваха, бе обхванат от пожара. Езиците на пламъците настъпваха срещу тълпите от хора, които тикаха сандъци на колела, натъпкани с вещите им. Ецуко, Еген и Дои прескачаха изоставени сандъци, които блокираха вратите и вътрешните пресечки. До сутринта все още не бяха намерили убежище.

Накрая, напълно изтощени, се свлякоха на колене. Намираха се в района Коишикава. Замъкът Едо се извисяваше над квартала с оградените имения на самураите. Засега огънят бе пощадил този район, но мъже на коне и жени в паланкини, придружени от слуги, натоварени с багаж, се придвижваха в редици нагоре към хълмовете. Пожарникарите размахваха търнокопи и рушаха до основи къщите по периферията на района, за да разчистят празно пространство, през което огънят да не може да премине. Вече бяха изравнили една доста голяма полоса, пълна с руини.

— Тук ще бъдем в безопасност — каза Еген.

Лицето му, както и лицето на Дои, бе почерняло от саждите, а дрехите им бяха овъглени. Ецуко се закашля, задавена от дима. Чувстваше се замаяна и й прилошаваше от това, че го бе вдишвала цяла нощ.

— Ще се покача на онази пожарникарска кула и ще видя какво става.

Не след дълго се върна при тях.

— Половината град е изгорял. Юшима, Хонго, Хачобори, Ишикаваджима, Киобаши, Рейганджима… — нареждаше той, а гласът му пресекваше, докато изброяваше имената на разрушените райони. — И пожарът все още бушува.

Тримата заплакаха за Едо и за всички хора, които сигурно бяха загинали. Но Ецуко все още не бе забравила мисията, която ги бе изпратила в този ад.

— А Тадатоши?

— Няма значение — каза Дои, като изтри ядосано сълзите си с длан. — Сигурно е мъртъв.

Някаква интуиция накара Ецуко да се взре в тълпата. И видя, че на не повече от тридесетина крачки, притиснат до стената, е застанал Тадатоши. На кръста си бе запасал мечовете си. Очите му се взираха втренчено нагоре, към пламъците, които се вдигаха над горящия град. На лицето му се бе изписала същата потайна, лукава и странна усмивка, както през онази нощ в градината. Първоначално Ецуко беше изненадана, че са го открили, но после осъзна, че твърде много от оцелелите се бяха стекли тук, в този малък, незасегнат от огъня оазис.

— Ето го! — извика тя, сочейки към него.

Погледът на Тадатоши срещна нейния. Внезапният гняв в очите му проблесна като светкавица през пространството между тях, горещ като пламъците, после той се обърна и затича. Ецуко подскочи:

— Да го хванем! Бързо!

Еген и Дои я последваха. Може би просто не можеха да измислят нищо по-добро, което да направят. Тадатоши тичаше насам-натам из тълпата и се криеше по ъглите. Районът Коишикава беше дом на държавните служители, които се грижеха за соколите на шогуна. Във върволиците от хора имаше волски каруци, натоварени с клетки, пълни с орли и ястреби. Някои от птиците бяха избягали. Те размахваха криле над Ецуко, устремени към хълмовете. Тя изгуби Тадатоши от поглед, но Еген извика: „Влезе ето там!“.

Тримата се втурнаха през вратата в двора на някакво имение. Ненадейната тишина прозвънтя в ушите на Ецуко. Дои доближи пръст до устните си. Тримата тръгнаха на пръсти около къщата. Зад нея имаше допълнителни пристройки. Ецуко чу някакво прашене в една от тях. Тримата надникнаха през отворената врата — беше кухненско помещение. Тадатоши се бе навел и духаше върху един мангал. Пламъци лизнаха въглищата.

Бе в състояние да запали огън, след като толкова голяма част от Едо бе изгоряла!

Дои извика името му. Тадатоши скочи и заотстъпва, докато Дои и Еген настъпваха към него. Очите му танцуваха с маниашка светлина. Той се ухили и Ецуко видя, че в ръцете му има глинено гърне.

— Не! — извика тя. — Внимавай!

Тадатоши изля керосина от гърнето върху мангала. Пламъците избухнаха в огромен, червен взрив. Ецуко, Дои и Еген изпищяха и отскочиха от огъня. Тадатоши се закиска диво, безумно. Той ритна мангала, разсипа горящите въглища и заръси керосин из помещението. Лумнаха още огньове.

— Помощ! — извика Дои.

Той бе паднал на пода, а плащът му гореше. Ецуко започна да удря пламъците с облечените си в ръкавици ръце. Еген изправи Дои на крака, крещейки: „Трябва да се измъкнем оттук!“.

Тримата избягаха от кухнята. Тя лумна цялата в пламъците, които вятърът раздуха и понесе нависоко и надалеч. Още преди да успеят да излязат от вратата, огънят бе обхванал цялото имение. Искрите прескочиха и към другите къщи. Само за миг целият район запламтя.

— Отиваме в замъка — каза Дои. — Той е най-защитеното място в града.

Но докато те и тълпите бързаха нагоре по хълма, огънят ги изпревари. Улиците се превърнаха в тунели със стени от пламъци, които изригваха във всички посоки. Жени с подпалени дрехи и коси пищяха неистово. Те махаха с ръце, въртяха се и падаха на земята. Огънят оголваше телата и главите им, после овъгляваше кожата им. На Ецуко й се догади от гледката и миризмата на горяща плът и вряща кръв.

— Назад! — извика Дои.

Той и Еген задърпаха Ецуко в обратната посока. Кашляйки, едва поемайки дъх, те газеха през хора, които бяха умрели, задушени от пушека, стъпваха върху тела, изгорени до кокал. Тичаха през вътрешните пресечки, където стотици мъже се бяха струпали накуп, извадили оръжието си, оформили жива човешка стена срещу огъня в отчаян опит да го задържат и да дадат на семействата си възможност да избягат и да се спасят. Огънят мина през тях и ги помете като лъщяща оранжева приливна вълна.

Дои видя няколко изоставени ведра с вода. Той ги грабна и изля водата върху Ецуко, Еген и себе си. Докато тичаха нататък, водата се изпаряваше от тях, но ги пазеше от огъня, докато други хора горяха и умираха.

— Трябва да стигнем реката — задъхано каза Еген. — Тя е единствената ни надежда. Когато накрая стигнаха до водата, единственият мост през река Сумида беше претъпкан с народ, а складовете горяха. Хората се тълпяха по кейовете и доковете. Мъже и деца, майки с бебета на ръце, са​мураи и прости селяни скачаха в реката. Тълпата помете Ецуко, Еген и Дои от дока. Ецуко изкрещя при скока в ледената вода, където вече се виждаха главите на хиляди плуващи хора. Реката беше толкова препълнена с народ, че тя почти не можеше да помръдне. Удряха я ръце, ритаха я крака, хора потъваха и се давеха. По някакъв начин тя, Еген и Дои разкъсаха тълпата и попаднаха в средата на реката, където водата ​беше​ дълбока, а ​течението​ много бързо.

— Не мога да плувам — изкрещя Дои​ и главата му ​потъна под водата.

Ецуко също не можеше да плува. Еген прихвана и двамата за вратовете. Задържайки главите им над водата, той легна по гръб и зарита с крака. Ецуко и Дои се носеха по водата с него. Докато течението ги отнасяше, Дои посочи към града и извика: „Замъкът Едо гори!“.

Ужасена, Ецуко видя, че покривите му са целите в пламъци, а високата квадратна кула на стражата пламти като гигантска факла.

— Това е от пожара, запален от Тадатоши. Ех, само да можем да го намерим по-бързо!

 

 

След цяла вечност Ецуко и двамата й придружители, полумъртви от студ и изтощение, се довлякоха по речния бряг до едно рибарско селище. Обитателите му им дадоха храна, подслон и топли дрехи. Два дни по-късно тръгнаха обратно към Едо.

Градът бе целият в руини. По-голямата част от него бе изгоряла до основи. Ецуко, Еген и Дои вървяха, притихнали в страхопочитание пред трагедията, и си проправяха път през улиците, пълни с димящи отломки и развалини. Овъглени скелети лежаха сред разрухата на бедствието. Оцелелите бродеха, търсейки останки от своите домове, оплаквайки мъртвите. Осиротели деца плачеха и викаха майките си.

Въздухът беше леден. Из целия град хората се сбираха в злочести, треперещи групички.

Ецуко чувстваше смазваща скръб, безпомощност и гняв.

— Колко ли от цялата тази смърт е по вина на Тадатоши?

— Твърде много — мрачно каза Еген.

— Ако малкият демон е още жив, кълна се, че ще му дам подобаващ урок — добави Дои. — Ако, разбира, се изобщо го намеря.

Започна да вали сняг, бял като пепел. Ецуко жадуваше за действие — и за отмъщение.

— Знам къде да търсим — каза тя.

Градът беше неузнаваем, но Ецуко имаше добро чувство за ориентация. Тя поведе мъжете към мястото, което доскоро беше Коишикава. Войници бяха разтоварили вързопи от ръчни колички и раздаваха храна на гладуващите тълпи. Сред тях тя видя Тадатоши. Той се взираше в почернелите греди и разрушените покриви на къщата, в която бе запалил пожара. Беше се измъкнал от катастрофата без нито една драскотина.

Истинско чудо беше, че го намериха отново. Подозрението на Ецуко, че Тадатоши ще се върне на местопрестъплението се бе оправдало.

— Ей! — нахвърли се Дои върху Тадатоши. — Я ела да видиш какво си направил!

Тадатоши се усмихна със странната си усмивка.

— Не е ли огънят най-вълнуващото нещо, което някога си виждал? Особено когато гореше замъкът?

Не само че не се разкайваше и нямаше никакви угризения; той искаше похвала и признание!

— Вълнуващо?! — Еген се втренчи в Тадатоши, не вярвайки на ушите си. — Та ти уби хиляди хора! И това ти е харесало. Ти си луд!

Тадатоши сви рамене:

— И какво възнамеряваш да направиш по този въпрос?

— Ще докладваме за теб на властите — каза Еген.

— Тръгвай! — подигравателно се ухили Тадатоши — Аз съм Токугава. А вие, хорица, сте никои. Те никога няма да повярват на вас.

Беше прав, осъзна Ецуко.

— Тогава ще те накараме да си платиш! — заяви Дои.

— Първо трябва да ме хванете — каза Тадатоши, обърна се и побягна.

— Да не го оставяме и този път да ни се измъкне! — извика Ецуко.

Докато тичаше подире му заедно с Дои и Еген, тя викаше с всички сили:

— Това момче запали пожара, който изгори до основи замъка! Спрете го!

Войниците и тълпата само ги гледаха, твърде вцепенени, за да реагират. Или може би си мислеха, че е луда? Тадатоши водеше преследвачите си през вътрешни кварталчета, в които хората разбиваха магазините и се боричкаха за плячка. Ецуко се повдигаше на пръсти, за да не го изпусне от поглед сред хилядите хора, които с мъка си тръгваха от това, което бяха загубили. Започна да мръква. Ецуко, Еген и Дои бяха изтощени. Тадатоши погледна през рамо, после се измъкна от тълпата.

— Отива в гората — запъхтяно каза Еген.

— Бързо! — извика Ецуко.

Втурнаха се в посоката, в която бе поел той, и навлязоха между кедровите дървета. Беше вече толкова тъмно, че едва виждаха подскачащия му силует. Високо на хълма те спряха близо до някаква врата тори. Тук, над димната мараня, която обгръщаше в савана си града, въздухът беше студен и чист, а луната ярка. Ецуко видя Тадатоши, залегнал на земята. Тя и другарите й се затичаха към него.

Гръдният му кош се повдигаше, докато се взираше в тях. В очите му едновременно блестяха страх и предизвикателство.

— Сега вече те пипнахме каза Дои.

— Какво трябва да направим правим с него? — попита Еген.

Отговорът дойде от някаква дълбока, непоклатима и незнаеща прошка сърцевина в Ецуко.

— Ще го убием — каза тя.

— Не мога — възкликна Дои. — Той е мой господар.

— Той е подпалвач и убиец — каза Ецуко. — Заслужава да умре.

— Каквото и да е направил, убийството му ще опозори честта ми — възрази Дои.

— Трябва да го убием — продължаваше Ецуко. — Или той ще продължи да пали пожари, където и да отиде.

— Аз също не мога да го направя — каза Еген. — Когато давах религиозния си обет, се заклех никога да не отнемам живот.

— Още колко живота ще отнеме той, когато запали следващия пожар? Кой, освен нас, може да предпази невинните хора от това? — Вбесена от другарите си, тя каза: — Ако вие не можете, аз ще го направя.

Тя се протегна към Дои, измъкна дългия меч, който висеше в ножницата на кръста му, и замахна към Тадатоши. Момчето запищя. Страхливец по природа, той се сви и започна да раболепничи, вместо да извади своето собствено оръжие и да се отбранява.

— Не! — извика Дои и сграбчи китката й.

Тадатоши се възползва от момента, скочи и избяга.

Ецуко се изви, за да се освободи от Дои. Мечът все още бе в нейно владение и тя хукна след Тадатоши. Дои и Еген затичаха след тях в гората. Ецуко се удряше в дърветата и се препъваше в повалени клони. Тя следваше звука от стъпките на Тадатоши и хлипането му. На лунната светлина, която се процеждаше през листака на дърветата, тя го виждаше как ту се появява, ту изчезва от полезрението й.

— Не го изпускайте! — извика Дои.

— Къде отиде? — чу се и гласът на Еген.

Мъжете с грохот тичаха през гората и проклинаха, когато се спъваха и падаха. Тадатоши профуча край Ецуко. Тя посегна да го хване, но го изпусна.

След миг Дои се провикна от тъмнината:

— Хванах го!

Той падна заедно с Тадатоши и земята под тях се разтресе. Момчето запищя и се заборичка. Започна да удря Дои, но и той го удари и нареди:

— Дръжте го неподвижен.

Еген стоеше до Ецуко.

— Какво ще направим сега? — попита той, все още запъхтян.

— Трябва да го убием — с печална неохота и отвращение каза Дои. — Какъв друг избор имаме?

Тадатоши се бореше и хлипаше. Дои изсумтя, изруга и се прекатури от момчето, после се загърчи, държейки се за слабините.

— Ах, ти, дявол такъв! Върни се тук!

Ецуко и Еген се втурнаха след Тадатоши. Тя го чу, че падна, но не можа да го види, докато двамата с Еген не се спънаха в тялото му. Убийствен гняв обхвана Ецуко. Тя замушка Тадатоши с меча. Искаше да му нанесе толкова удари, колкото хора беше убил. Пищеше, докато пищеше и той. Еген се присъедини, подтикван от същите подбуди. Той го удряше и риташе, без да спира. Дои грабна меча от Ецуко и започна да сече с него, докато писъците на Тадатоши не замлъкнаха.

Тримата застанаха неподвижно над трупа му. Нищо не нарушаваше тишината на гората, освен тяхното учестено, трескаво дишане. Когато яростта й стихна.

Ецуко осъзна какво са направили. Започна да плаче.

Мъжете я прегърнаха.

— Не се разстройвай — каза й Дои. — Всичко свърши.

Бузата му, допряна до нейната, бе влажна от сълзите му.

— Направихме, каквото трябваше — каза Еген. — Всичко е наред, Ецуко.

Звук на нечии стъпки изхрущя върху сухите листа и пресече риданията й.

— Идва някой. Трябва да се измъкваме оттук. Бързо!

Те избягаха от сцената на местопрестъплението и спряха чак когато стигнаха до едно отдалечено сечище.

— Закълнете се никога на никого да не казваме това, което направихме — каза Дои, протягайки двете си ръце с дланите надолу към Еген и Ецуко.

Ецуко положи длан върху ръката му. Еген притисна своята върху нейната.

— Заклевам се! — казаха и тримата.

 

 

Върнаха се в града и се присъединиха към хилядите бездомни, които се скитаха наоколо, търсеха семействата си, приятелите си и местата, които познаваха. Хранеха се с каша заедно с всички в импровизираните лагери, организирани от правителството, но така и не можеха да се успокоят. Всеки ден виждаха още и още трупове на хора, които бяха умрели от глад или от измръзване. През нощта спяха плътно сгушени един в друг, в одеяла, които бяха откраднали от изоставени къщи. Почти не разговаряха; не можеха да се погледнат един друг. Чувството за общата им вина не спираше да ги измъчва.

Ден по-късно Ецуко научи от някакъв непознат, че Хана я издирва. Затича заедно с приятелите си към палатковия град. Когато тя намери Хана, Еген и Дои се измъкнаха. Бяха твърде засрамени, за да погледнат в лицето всеки, когото познаваха. Ецуко избухна в разтърсващи, неконтролируеми ридания.

— Цялата си в кръв! — възкликна Хана.

Ецуко и приятелите й не бяха отмили кръвта на Тадатоши от дрехите си; нямаше къде да ги изперат.

Когато Хана я попита какво се е случило, Ецуко не й даде никакво обяснение, но силно й прилоша. Четири дни лежа в палатката и толкова много повръщаше, че не можеше да задържи никаква храна. Бе убедена, че болестта й е пратена като наказание от боговете.

Чак след месец разбра истинската причина за това.

Тогава двете с Хана вече се бяха събрали отново с нейните родители и живееха в къщата им, която бе оцеляла от пожара. Ецуко не бе виждала повече Еген.

Може би той не знаеше къде се намира тя, а тя пък не можеше да тръгне да го търси. Родителите й не биха я пуснали навън, защото Едо тънеше в хаос и се беше превърнал в твърде опасно място. Тя стоеше в стаята си и се молеше на боговете: Моля ви, нека дойде!

Един ден майка й я повика.

— Ецуко! Имаме посетители!

Сърцето и затрептя от радост; сигурно бяха Еген и Дои. Когато отиде в приемната, завари там Дои — седеше заедно със своите и с нейните родители.

— Сега, когато пожарът приключи, бихме искали да определим датата за сватбата на нашите деца — каза бащата на Дои.

— Това ще бъде чудесно и за нас — учтиво му отговори бащата на Ецуко.

Тя изпадна в ужас. В очите на Дои прочете, че той все още я иска и е готов да забрави миналото. Да можеше Еген да се появи отнякъде и да я спаси от този лишен от любов съюз.

Майката на Дои изгледа Ецуко с подозрителен и проницателен поглед.

— Я ела насам. Дай да те погледна — каза тя.

Ецуко се подчини. Жената проучващо огледа подутата й фигура, после обяви това, което Ецуко криеше.

— Ти си бременна.

Родителите й възкликнаха ужасени и потресени.

Дои гледаше като втрещен.

— Ако Ецуко вече не е девствена, трябва да разтрогнем годежа — каза баща му.

Ецуко бе толкова засрамена, че избяга, хлипайки, от къщата. Дои я последва на пътечката отвън.

— От Еген ли е? — попита той.

Тя не можеше да отговори; не беше и необходимо.

Дои изглеждаше така, сякаш всеки миг щеше да заплаче и самият той.

— Той знае ли?

— Не. Нямах възможност да му кажа.

— Е, никога няма и да имаш — ядът помрачаваше лицето на Дои. — Той напусна града. Каза, че никога няма да се върне. Защото не може да понесе да види отново нито мен, нито теб.

Ецуко заплака, съкрушена, защото Еген я бе изоставил и нямаше никога да се ожени за нея, а тя така​ горещо се бе молила на боговете това да се случи!

— Така ти се пада! Не си нищо повече от една курва! — извика й Дои.

Удари я през лицето така силно, че тя падна. След това излезе от живота й.

Същата нощ Ецуко пометна детето. Страда много, защото то беше от нейния любим. Родителите й бяха много отчаяни, защото дори без детето тя си оставаше развалена стока. Кой мъж щеше да се ожени за нея сега?

Шест месеца по-късно издириха един, който склони. Заведоха я да се срещне с него и сърцето на Ецуко угасна. Беше прост, суров и недодялан човек и поне десет години по-стар от нея. А от гледна точка на нейните родители имаше нещо дори още по-лошо — той беше ронин, притежател на училище за бойни изкуства. Какво печално падение — от брака, който те бяха планирали за нея с Дои! Но той направи предложение за женитба, те приеха, нямайки търпение да се отърват от своята безпътна дъщеря.

Ецуко нямаше друг избор, освен да се омъжи за ронина. Родителите й се отказаха от нея и тя загуби връзка с тях. Преглътна мъката и гордостта си, приучи се да живее в почти пълна бедност, да работи усилно по поддръжката на новия си дом и да се грижи за съпруга си. Никога не му каза за убийството. Роди му син, който накрая стана заместник-главнокомандващ на шогуна.