Лора Джо Роуланд
Мейреки (30)

27. глава

Следващата утрин завари Сано и Хирата в гората, в която бе открит скелетът на Токугава Тадатоши. Те стояха и се взираха в най-близкото нещо до сцената на престъплението.

Гробът беше запълнен. Всичко, което Сано можеше да види, беше гола пръст с бели кристали сол, посипани най-отгоре за обредно пречистване. Събореното от вятъра дърво беше махнато. Гората беше спокойна, оживена от птичи песни. Нежен ветрец полюшваше зелените клонаци, облистени в свежа зеленина. Слънчевата светлина и сенките като кръпки оформяха подвижен гоблен върху покритата с листа земя. Сано вдъхна въздуха, свеж и чист в тези хълмове, далеч над града и пожарите.

— Тук не е останало нищо, свързано с Тадатоши, със смъртта му или с това кой го е убил — каза Хирата.

Сано знаеше, че Хирата е тренирал сетивата си да долавя енергията, която всяко живо същество излъчва, както и всяко нарушение в света на природата. Хирата бе използвал този талант, за да помогне при разрешаването на случая по убийството в Езогашима, по който двамата бяха работили, и щом той казваше, че няма доказателства, Сано му вярваше. Но това не го обезкуражи.

— За щастие, освен веществените улики, има и друг тип доказателства — Сано се обърна към мъжа, който ги чакаше на пътеката, и който им беше показал къде се намира гробът. Това беше свещеникът, открил скелета на Тадатоши.

— Бяхте ли тук по време на Големия пожар? — попита го той.

— Не — каза свещеникът.

Носеше тъмносиньо кимоно върху сиви шалвари, вместо церемониалната си бяла роба и черно наметало. Ведрото му и кротко лице, изпъстрено с лунички от възрастта, напомняше на Сано за пъдпъдъче яйце с овалната си форма.

— Дойдох тук три години по-късно.

— А има ли наоколо хора, които са били тук по онова време? — попита Сано.

— Мнозина, из целия Едо, предполагам — каза свещеникът. — Тези хълмове са били убежище на хората, избягали от пожара. Храмът е дал подслон на стотици.

— Прекалено много свидетели все пак е по-добре, отколкото прекалено малко — заяви Хирата.

— Но претърсването на целия град ще отнеме много повече време от това, което ми остава, за да разреша случая — каза Сано.

— Може би ще мога да ви спестя малко главоболия — каза свещеникът. — Ще благоволите ли да дойдете с мен?

Той поведе Сано и Хирата извън гората, към храма, който бе въплъщение на шинтоистката архитектура в най-простата й форма. Влязоха през характерната врата тори в малка, простичка дървена постройка, която чакаше да бъде изпълнена от духовете. Отвън имаше гонг за призоваването им, както и съд с вода, с която посетителите трябваше да измиват ръцете си. Отдалечен от главните пътища, храмът беше посещаван предимно през лятото от хора, които се тълпяха по вилите из хълмовете, за да се скрият от градската жега. Днес в него не се мяркаше жива душа, с изключение на възрастен мъж, който бе седнал на каменна пейка, опрял ръце на малко бастунче, със затворени очи и вдигнато към слънцето лице.

Той се обърна, когато Сано и придружителите му приближиха.

— Това е Ринтаю — каза водачът им. — Бил е свещеник тук преди мен. Сега е пилигрим, който пътува от храм на храм. Връща се тук всяка година.

Ринтаю кимна и се усмихна. Беше около осемдесетте, лицето му беше загоряло и набръчкано, устата — беззъба, ръцете — съсухрени. Изражението му беше благо и лъчезарно. Свещеникът му представи Сано и Хирата, и Ринтаю се поклони.

— Чест е за мен да ви видя — каза им той с треперлив, но ясен глас.

— Те се нуждаят от помощта ти — обясни свещеникът.

— Каквото мога да направя за вас, само го поискайте — каза Ринтаю, без да отваря очите си.

— Той е сляп — рече свещеникът.

Сано погледна със загриженост стареца.

— От колко време сте сляп? — попита го той.

— От петгодишен — отговори Ринтаю.

— Удивително е колко добре се справя — каза им свещеникът. — Може да прави почти всичко, което вършат нормалните хора.

— Но вие няма да бъдете в състояние да ми помог​нете — разочаровано каза Сано. — Издирваме свидетел на нещо, което се е случило тук, когато вие сте били свещеник в храма — добави Хирата. — Не бихте могли да го видите.

— Моля за вашите извинения, но човек може да вижда и без зрение — каза Ринтаю с деликатен укор. — Когато си сляп, другите ти сетива се изострят.

Той насочи своето внимание към Сано.

— Ти си около четиридесетгодишен и току-що идваш от града — по дрехите ти има пушек. По-висок си от васала си, който е с около десет години по-млад от теб. — Ринтаю се обърна към Хирата. — Ти накуцваш с левия крак и ядеш цветчета от японски бамбук със сутрешната си закуска.

Сано и Хирата се спогледаха. Свещеникът се усмихна на изненадата им.

— Бива си го, а?

Ринтаю вирна глава и се заслуша.

— Има катерица в дървото, което е на около двадесетина крачки зад вас — каза той.

Сано се обърна, погледна нагоре и видя рунтава опашка да потрепва сред клоните. Дочу как катерицата тихичко гълчи нещо.

— Нека да пробваме с една проверка — каза Хирата и посегна към меча си.

Ринтаю измъкна бастуна си, шибна силно Хирата по ръката и се закикоти, а той и Сано направо зяпнаха от изненада.

— Изненадвал съм много хулигани, които си мислеха, че слепият човек е лесна плячка.

— Добре! Признавам, че сгреших — каза Сано. — А как сте с паметта?

— Не ме питай какво съм правил вчера, но мога да си спомня всичко, което се е случило преди тридесет или четиридесет години. Това е благословията или проклятието на старостта, зависи как гледаш на него.

— Може би в дадения случай ще се окаже благословия — каза Сано. — Разследвам убийство, което е извършено в тази гора около времето на Големия пожар. Нужен ми е свидетел и ти си най-голямата ми надежда.

— Убийство? Кой е бил убит?

Ринтаю явно не беше чул за откриването на скелета. Изражението на лицето му внезапно се промени, сякаш облак премина по него и затъмни ведростта му.

— Братовчед на шогуна — каза Сано. — Името му е Токугава Тадатоши. Бил е на четиринадесет години.

— Значи, ето кое е било онова момче. — Гласът на Ринтаю се сподави от ненадейното откритие. — Толкова пъти съм се сещал за него. Винаги съм се питал кой ли беше.

Струя на нарастващо вълнение премина през Сано. Това изглеждаше прекалено хубаво, за да е истина.

— Искаш да кажеш, че знаеш нещо за тази смърт? — Аз бях там — кимна Ринтаю.

Сано улови погледа на Хирата. И двамата почувстваха как ги обхваща въодушевление, породено от това, че се бяха натъкнали на такова неочаквано съкровище.

— Кажи ми какво се случи? — попита Сано.

— Беше две нощи, след като пожарът бе потушен — каза Ринтаю. — Мирисът на пушека беше отслабнал и пожарните камбани бяха спрели да звънят. Хълмовете бяха препълнени с хора, избягали от града. Имаше и кучета. Стотици кучета бяха избягали. През целия ден чувах движението през гората. През нощта пък чувах как кучетата вият, а хората плачат.

Сано си представи последствията от пожара такива, каквито слепият човек ги бе почувствал. Сигурно е имал усещането, че е в безкраен черен пъкъл, кънтящ от воплите на страданието.

— Те идваха до храма за помощ — продължи Ринтаю. — Дадох им храната, която бях складирал за зимата. Подслоних толкова, колкото можах в моята колиба. Когато храната свърши, когато вече нямах нищо, което да им предложа, освен молитви, те започнаха да се отчайват. Някои се опитваха да проникнат в храма, за да си потърсят топло място за спане. Трябваше да го охранявам. Онази нощ стоях отвън, пред храма, когато чух как някой изтича покрай мен и се шмугна в гората. Едва дишаше и плачеше. Беше момче.

Ринтаю вдигна глава, сякаш от внезапна тревога, както сигурно бе направил през онази нощ. Ушите му се наостриха, изпънаха се назад като на животно, а ноздрите му се разшириха.

— Подир него се чуха още тичащи стъпки. Бяха двама млади мъже. Единият викаше: „Не го изпускай“, а другият изкрещя: „Къде отиде той?“.

Двама млади мъже. Сано почувства колебливо облекчение. Които и да бяха те, нямаше значение. Това, което имаше значение, беше, че те, а не неговата майка, са преследвали Тадатоши с намерението да го наранят, тук, в гората, където бе открит гробът му.

— Разбрах, че е в опасност — каза Ринтаю, — и исках да му помогна, затова последвах мъжете. Беше тъмно, така че те не можеха да ме видят. Чувах как се блъскат в дърветата, как се препъват, падат и крещят. Но заради дърветата се получаваше ехо и аз не можех да установя по звука точно къде са. След това чух тъп удар. Един от мъжете извика: „Хванах го!“.

Сано си представи фигура, която профучава през тъмната гора, хвърля се върху Тадатоши и го поваля на земята.

— Чуха се още писъци и звуци от боричкане и удари. Мъжът каза: „Дръж го здраво“, а другият го попита: „Но какво ще направим?“. Първият му отговори: „Трябва да го убием. Какъв друг избор имаме?“.

Момчето плачеше. Долитаха още шумове от борба. После чух силен удар и първият мъж изруга. От звука и от гласа му можех да заключа, че момчето сигурно го е изритало на лошо място. Той извика: „Върни се тук“.

И пак се чуха тичане и борба. И още удари, а момчето пищеше и плачеше по-силно. Те го убиваха.

На лицето на Ринтаю се изписа споменът за ужаса, който бе изживял.

— Забързах по посока на шумовете. — Той изобрази с пантомима как е тичал, вдигнал бастуна си и опипвайки пътя със свободната си ръка. — Но момчето спря да пищи. Беше твърде късно.

Сано усети как сърцето му бие до пръсване, сякаш сам се намираше на сцената на убийството. Обхвана го въодушевление.

— Тези двама мъже са убили Тадатоши. Там не е имало никой друг. Най-накрая Сано имаше свидетел, който щеше да докаже, че майка му е невинна.

— Не, имаше — каза Ринтаю. — Една жена. Не го ли казах? — Той изглеждаше смутен. — Предполагам, че съм пропуснал да я спомена. Тя викаше и тичаше мъжете. Пищеше, докато те биеха момчето. След това започна да плаче, а мъжете й казаха: „Не се разстройвай. Свърши се. Направихме това, което трябваше. Всичко е наред, Ецуко“.

Когато се прибра у дома, Сано не обърна никакво внимание на служителите в преддверието и на чиновниците, които го обкръжиха и го отрупаха със спешни съобщения.

— Почитаеми дворцов управителю, шогунът иска да ви види — каза секретарят му, като подтичваше край него.

— Това е много лошо — продължи да върви Сано.

Хич не го беше грижа, че обижда шогуна; хич не го беше грижа, че това е времето, в което най-малко може да си позволи да подлага на изпитание благоволението на своя господар.

— Но той изпрати четири съобщения, откакто сте излезли — опита се да възрази секретарят. — Очаква ви цял ден. Трябва да отидете незабавно при него.

— Нека чака!

Сано имаше по-важна работа, отколкото да угажда на шогуна.

Докато профучаваше през коридора, той преживяваше наново момента, в който чу Ринтаю да разкрива, че майка му е присъствала на убийството.

— Това не е възможно! — беше казал той, сразен от изумление. — Сигурен ли сте в името й?

— Толкова, колкото съм сигурен, че не искаш да бъда — беше отговорил Ринтаю.

— Кои бяха онези мъже?

— Не знам. Жената ме чу да идвам и всички избягаха.

Увереността на Сано в невинността на майка му бе умряла заедно с надеждата да я докаже. Историята на Ринтаю беше доказателството, което се беше страхувал да открие, макар да търсеше истината за убийството на Тадатоши. Съсипан, той слушаше как Хирата продължи разпита на техния свидетел.

— Какво се случи после? — попита Хирата.

— Потърсих момчето — каза Ринтаю. — Надявах се, че ще мога да го спася. Но когато го намерих, вече беше мъртво. Имаше кръв по цялото му тяло, навсякъде, където го бяха удряли и мушкали.

— И ти не направи нищо? — в гласа на Сано се промъкна неодобрение.

— Направих — натърти старецът. — Не можех да оставя клетото момче на открито, където кучетата щяха да го докопат. Те бяха прегладнели, щяха да го изядат завчас. Взех лопата, изкопах дупка под един дъб и погребах тялото му.

Сано бе потресен, като разбра, че убийците на Тадатоши не са го погребали. Той бе погребан от невинен случаен наблюдател, който не беше видял знаците по мечовете на убитото момче или не бе имал причини да се страхува, че по тях то може да бъде идентифицирано.

— Не, имам предвид дали си съобщил за убийството — каза Хирата.

— Не веднага. Нямаше никой, на когото да мога да съобщя. Полицаите, които не бяха загинали в пожара, бяха затънали до гуша в работа по възстановяването на реда в града. По-късно, когато нещата се поуталожиха, им казах какво се е случило. Но те не се заинтересуваха. Толкова хора бяха загинали, кой го беше грижа за едно момче? Предположиха, че е бил убит в борба за храна. Имаше много такива случаи през онези дни.

Полицаите не са знаели, че това момче е било член на клана Токугава, в противен случай щяха да разследват убийството му, помисли си Сано. Но майка му е познавала Тадатоши. Тя е знаела много добре кой е той. И е знаела, че е взела участие в убийството му през цялото време, през което му бе повтаряла, че е невинна.

Яростта ускори стъпките на Сано по коридора. Той си спомни как на връщане към замъка Хирата беше казал:

— Не бързай да вярваш безрезервно на Ринтаю. Той е абсолютно странен тип. Защо неговата дума да има превес над думата на майка ти?

— Защото той няма причини да лъже — отговори му Сано, — докато тя явно има такива.

Той бе вече напълно сигурен, че тя не беше предала вярно фактите. Рейко бе права за вината на неговата майка.

Влезе запъхтян в стаята за гости. Майка му бе коленичила пред тоалетката с профил към него. Беше облечена в копринено кимоно на лилави и зелени шарки, което сигурно й беше заела Рейко. Четкаше косата си. Меките, но наситени цветове на кимоното и дългата, разпусната коса й придаваха младежки вид и Сано си даде сметка колко красива е била някога — когато е убила едно момче. Гневът му към нея се разпали още повече.

Тя се обърна към него и отново се превърна в старата жена, която си беше. Сбръчканото й лице просия с все същата любов, каквато излъчваше винаги, когато видеше Сано. Но в този момент забеляза изражението му.

— Какво има? — попита тя, а усмивката й угасна.

— Кажи ми какво се случи с Тадатоши. Този път искам истината.

— Вече ти казах всичко. Престани да ме тормозиш!

Нареждането й моментално усмири Сано. Той се върна назад във времето, когато майка му беше шефът, толкова отдавна, че почти го беше забравил.

— Каза ми, че ти и учителят Еген сте били любовници, и че двамата сте шпионирали Тадатоши, след като сте го хванали да пали пожар. Но не ми каза всичко.

Очите й се разшириха от обхваналата я тревога.

— Кога съм ти казвала това?

— Когато беше в затвора — каза Сано. — Доктор Ито ти даде някакво лекарство, което ти развърза езика.

— О, не! — Грозна червенина се плисна по лицето й и тя го скри в ръце. — Искаше ми се никога да не научиш за мен и Еген. Толкова ме е срам!

— И какво друго искаше да не науча? — Сано я стисна за китките и издърпа ръцете от лицето й. — Какво направи на Тадатоши?

Погледът й бе печален, но и обиден.

— Не съм…

— Няма смисъл да го отричаш. — Сано продължаваше да държи китките й, а тя се опитваше да се освободи. — Днес ходих до храма. Срещнах човек, който е бил свещеник там по времето на Големия пожар. Неволно станал свидетел на убийството на Тадатоши. Ти си била там, заедно с двама мъже. Чул ги е да произнасят твоето име.

Тя се вцепени, а на лицето й се изписа целият ужас от психическото сътресение, което изживяваше. Сано я чу как дълбоко и със свистене поема дъх. След това изведнъж се отпусна в ръцете му, сякаш въздухът се бе изпарил от нея.

— Спомням си, че чух някой в гората през онази нощ — прошепна тя.

— Защо не ми обясниш какво се е случило? — каза й Сано, като пусна ръцете й. — Съдейки по това, което разказа свидетелят, изглежда, че ти и тези двама мъже сте убили Тадатоши. Искам твоята версия на историята.

Независимо от това, че й беше безкрайно разгневен, независимо от уликите срещу нея, които включваха и кръвта, видяна от Хана по дрехите й, Сано все още продължаваше да се надява, че майка му е невинна, че свидетелят не е чул правилно. Въпреки усилията си да бъде обективен, част от него вярваше, че тя не е способна на убийство.

— Не мога да ти кажа — гласът й трепереше.

— Трябва! — каза Сано. — Трябва да ми кажеш, за да мога да ти помогна. Трябва да знам истината, за да огранича щетите, преди някой друг да е научил, че си била в храма, когато Тадатоши е умрял.

Той се съмняваше, че ще може да запази това в тайна, макар да бе заклел стареца и настоящия свещеник да мълчат. Хората говореха; просто такава беше човешката природа. А и враговете на Сано бяха много добри в разкопаването и на най-добре погребаната информация.

— Ти ми каза почти цялата история. Сега ми разкажи и останалото — каза Сано.

Майка му се разкъсваше от вътрешни противоречия; навикът й да се подчинява се бореше с убеждението, че трябва да пази миналото си в тайна. Тя хапеше устни и ги стискаше, сякаш да им попречи да проговорят. После изпусна тъжна въздишка на поражение.

— Добре — каза тя. — Но ако не ти хареса това, което ще чуеш, моля те, не се гневи.