Лора Джо Роуланд
Мейреки (32)

29. глава

Сега вече знаеш защо не можех да ти кажа истината — каза Ецуко.

Неописуемо потресен от разказа, Сано се извърна от нея, зареял празен поглед в пространството.

— Еген, Дои и аз убихме Тадатоши — продължи тя. — Всички сме виновни, но най-вече аз. Да, Рейко бе схванала същността на цялата история, макар не всички детайли, помисли си Сано. Трябваше повече да слуша съпругата си. Сега вече знаеше защо истинският учител е избягал от града и защо полковник Дои е толкова озлобен към нея въпреки изминалите години. Сано се бе оказал прав за това, че Дои има пръст в убийството. Може би неговата вина бе мотивирала героизма му по време на спасителните операции след пожара. Освен това сега Сано знаеше, че никога няма да може да докаже невинността на своята майка, защото тя бе виновна, точно толкова виновна, колкото се бе опасявал. Нейните ръце — ръцете, които го бяха отгледали в детството му, някога съвсем хладнокръвно и преднамерено бяха отнели човешки живот. Но той се чувстваше разочарован и разтревожен по съвсем лични причини.

Неговите по-ранни разкрития противоречаха на факти, които той бе приемал за даденост, що се отнася до семейния му произход, но майка му току-що бе разрушила всичките му устои. Сега той бе не само син на беден ронин, той бе син на паднала жена, дори на убийца. Емоциите му бяха съвсем объркани, той не можеше да отдели това, което мислеше относно факта, че тя е виновна за убийство, от това, което мислеше за останалата част от изповедта й.

— Как си могла? — обърна се той към своята майка, като даде воля на емоциите и яростта си.

Тя протегна умоляващо ръце:

— Това беше справедливо.

Страхът и слабостта й бяха изчезнали. Това, че бе разказала историята си, й бе вдъхнало спокойствие, сила, и достойнство. Но бе погубило живота на Сано.

— Ти не само си имала любовна афера с учителя, а си носела дете от него — каза той. Хана знаеше тази част от историята, ако не и останалото; това обясня​ваше нейната неохота да говори. — После си се омъжила за баща ми и си се престорила, че онова никога не се е случило. Крила си престъплението си от него. Целият ни живот е бил една лъжа.

Тайната й беше като скелет, погребан под повърхността на тяхното съществуване, докато костите на Тадатоши са гнили в неговия скрит гроб. Тези кости бяха донесли вестта от миналото, заедно с и съответните последици за бъдещето на Сано. Те наистина бяха оракулски кости.

— Мога ли да не съм бесен? — настойчиво я по​пита той.

Майка му се изправи, без да мигне от неговото избухване, непоколебима и безстрашна.

— Това не беше лъжа. Бащата и аз бяхме щастливи заедно като повечето семейни двойки. Той беше порядъчен и свестен човек и аз му служих вярно до смъртта му.

Това звучеше доста постно в сравнение със страстната й любов към Еген — и с тази, която Сано изпитваше към Рейко. Дори и в гнева си Сано не можеше да не съжали своята майка. Той започваше да вижда живота й от нейната гледна точка.

— Ти си се лишила от всичко — каза той, поклащайки смаяно глава. — Животът в лукс, самурайския статут, честта ти. — Той бе ужасен от немилостта, в която бе изпаднала, и разбираше, че и тя сигурно е чувствала същото. — Как си могла да го понесеш?

— Имаше компенсации — тя сложи ръката си на гърдите му и се усмихна. Очите й сияеха от любов. — Имах теб!

Сано устоя на този пристъп на нежност. Като че ли беше най-разстроен не от друго, а от истината за своя произход. Той всъщност бе резултат на непозволената, греховна любовна афера на майка му; все едно че​ бе плод на тази връзка. Ако не беше нейното незаконно, пометнато дете, тя никога нямаше да се омъжи за неговия баща и Сано никога нямаше да се роди. Той дължеше съществуването си на тази афера — и на престъплението, което я бе разделило от мъжа, когото бе обичала. И той започваше да разбира какво още дължи на своята майка убийца.

Винаги се бе чудил откъде е взел тази своя склонност да поема рискове в името на някаква кауза, от къде идва вярата му, че справедливостта е най-важна дори и когато изисква действия, които обществото не одобрява или законът забранява. Неговият характер не идваше от баща му, който се придържаше стриктно към закона на бушидо за конформизма в социалните нрави и обезкуражаваше индивидуализма и инициативността на своя син. Сано отдавна бе решил, че склонността му към нарушаването на нормите и правилата си е изцяло негово собствено творение. Но сега, когато майка му свали ръце от лицето си и той погледна в очите й, разбра истинския й източник.

— Когото беше момче, те пазех да не станеш такъв​ човек, какъвто аз бях като млада. Опасявах се, че можеш да си навлечеш неприятности, да си провалиш​ живота. Е, сгрешила съм — тя грейна в усмивка към него. — Моят син, дворцовият управител! — усмивката й изведнъж стана унила и печална. — Но също така съм била и права.

Сано не можа да потисне усмивката си при спомена за времето, когато упорито бе преследвал убийци и ги бе предавал на правосъдието, рискувайки поста и живота си, за да отстоява собственото си разбиране за чест.

— Може би съм щастлива, че си се метнал на мен — каза майка му. — Защото ще можеш да разбереш защо трябваше да убия Тадатоши и защо убедих Дои и Еген да ми помогнат.

За чест или за позор, Сано наистина я разбираше. Подпалвачът Тадатоши беше най-големият престъпник на всички времена, по броя на жертвите си той надвишаваше хилядократно всеки убиец, пред когото Сано някога се бе изправял.

— Да — призна той. — Ако бях на твоето място, щях да направя същото. Щях да взема закона в ръцете си, пък да става, каквото ще!

Сано се чувстваше удивен и от други разкрития. Не беше ли партньорството на майка му с Дои и Еген прецедент на партньорството му с Рейко и на техните мисии в сенчестата територия извън закона? Мнозина се чудеха как Сано се примирява с жена с толкова силна воля, толкова дръзка и толкова готова на рискове като Рейко; често дори самият той се чудеше. Сега виждаше, че не само любовта бе причината да приема нейната позиция и поведението й.

Сигурно подсъзнателно бе възприел същинската, истинска природа на майка си, и именно тя беше стандартът за това, което той търсеше в партньорката си. Афинитетът му към нетрадиционна жена бе посят в него още в майчината му утроба. Нямаше никаква част от неговия живот, която да не е повлияна от майка му и нейните действия.

Но фактът, че той я разбира за това, което е направила, нямаше никакво значение. Не неговото мнение щеше да се вземе предвид.

— Можеш ли да ми простиш? — тревожно попита тя.

Той прочисти гърлото си.

— Не от моята прошка се нуждаеш. Шогунът ще очаква финалния резултат от моето разследване. — А също и неговите врагове, които ще притискат шогуна да осъди Сано и майка му. Не знам какво да му кажа?

Ако шогунът чуеше, че тя е убила Тадатоши, защото е бил подпалвач и масов убиец, щеше да си помисли, че се опитва да оправдае престъплението си чрез очерняне на клетия му братовчед.

— Просто не мога да му разкажа твоята история.

— Няма нужда да ми разказваш — каза глас зад тях.

— Аз, ъъъ, чух всичко.

Сано и майка му стреснато се обърнаха и видяха шогуна на вратата.

— Ваше Превъзходителство! — възкликна Сано, неспособен да скрие ужаса си от това, че шогунът е дошъл да го посети още веднъж, при това в най-лошия момент. — Какво удоволствие е да ви видя! Не знаех, че ще дойдете.

— Явно! — язвително каза шогунът. — Иначе ти и майка ти нямаше да проведете такъв, ъъъ, увлекателен разговор.

— Моля, заповядайте, влезте и седнете — каза Сано.

— Гладен ли сте? Може ли да поръчам да донесат някакви закуски?

Игнорирайки опита на Сано да отклони вниманието му, шогунът се вмъкна в стаята. Изражението му се колебаеше между обърканост, потресеност и гняв.

— Тя каза, че братовчед ми Тадатоши е запалил пожара в Коишикава — каза той, сочейки към майката на Сано. — Вярно ли е това?

— Ецуко погледна първо към него, а после към Сано, изплашена и безмълвна. Сано побърза да й се притече на помощ.

— Не каза това. Чули сте погрешно. Сега кажете ми с какво мога да ви бъда полезен?

Шогунът не обърна никакво внимание на думите му.

— Майка ви ще отговори на моя въпрос. Може би тя е единствената личност в цялата страна, която ще ми каже фактите направо, без да шикалкави — обърна се той към нея. — Наистина ли казахте, че братовчед ми е подпалил пожара?

Този път майката на Сано не показа никаква уплаха, нито раболепие.

— Да — със спокойна убеденост каза тя. — Видях го със собствените си очи — точно така, както сте чули, че казах на сина ми.

Сано едва се сдържа да не изстене. Та тя обвиняваше член на клана Токугава в углавно престъпление! Изглежда, искаше да използва истината, за да подпечата смъртната си присъда!

— Вие сте го видели да подпалва пожара, който изпепели замъка? — ужасеният глас на шогуна писк​ливо се извиси; той сякаш не можеше да повярва на ушите си.

— Майко — намеси се Сано. — Остави ме аз да се оправям с това.

— Тихо! — нареди шогунът.

— Да — повтори майката на Сано.

Сано се отчая от безполезните си опити да я спаси от самата нея. Ей сега шогунът щеше да повика стражите си да я арестуват, заедно с него и цялото му семейство. Той пое дъх, за да повика собствената си охрана. Нямаше да се даде без борба.

Шогунът се свлече на колене. Агресивната му самоувереност рухна, а лицето му пребледня, сякаш му прилоша. Сано бе толкова объркан от внезапната промяна в настроението на господаря си, че не знаеше какво да прави.

— Аз бях в замъка по време на Големия пожар — каза шогунът с треперлив, пресекващ глас. — С моята майка. Мислехме, че там ще сме в безопасност, когато започна пожарът в Коишикава. Пламъците тръгнаха нагоре по хълма.

Той се сви в себе си; гласът му изтъня и се извиси; сякаш се превърна в дълбоко разстроеното малко момче, което е бил по време на катастрофата.

— Вятърът довя огъня до замъка. Озовахме се сред море от пламъци. Те прескочиха стените и опожариха коридорите на горните етажи. След това забушуваха вътре в замъка. Затичахме към западното каре, което бе най-далече от огъня. Крихме се там, докато останалата част от замъка догаряше.

Погледът му бе помрачен от спомена за онзи ужасен ден и все още незабравения кошмар.

— Ако войниците ни не бяха успели да потушат пожара, преди да стигне до западното каре, майка ми и аз щяхме да загинем. — Яростта избистри погледа му. — Огънят, който Тадатоши е запалил, буквално разруши моя замък. — Той заудря силно с длани по гърдите си. — Той почти ме уби!

Сано го гледаше в изумление. Шогунът бе повярвал в историята на майка му. И единственото, от което се заинтересува, бе онази част, която директно го засягаше. Съвземайки се след първоначалния шок, Сано осъзна, че поведението на шогуна е абсолютно типично за него.

— Тадатоши уби хиляди хора — каза майката на Сано.

Шогунът направи нетърпелив, презрителен жест с ръка.

— Заради него аз за малко не умрях! И макар че не умрях, бях изплашен до полуда!

Майката на Сано се намръщи при този откровен егоцентризъм. Тя отвори уста, но красноречивият поглед, който Сано й отправи, я накара да замълчи, преди да сгълчи шогуна така, както мъмреше самия него, когато се държеше грубо с хората в детството ​си. Той реши да пробва с един въпрос, но така внимателно, сякаш пускаше пеперуда, за да провери посоката на вятъра.

— Разбирате ли защо майка ми и нейните приятели е трябвало да убият Тадатоши?

— Да, да — заклати глава шогунът. — Той е заслужавал да умре заради това, което ми причини.

— И разбирате, че ако те не са го убили, той е щял да продължи да пали пожари? — Сано очертаваше в​тезата си около това, което шогунът би сметнал за ​същина на въпроса. — И следващият му пожар действително би могъл да ви убие?

Шогунът го зяпаше в устата.

— Ъъъ, не бях се сетил за това. — Той бе изпаднал в благоговение пред това, че се е отървал на косъм.

— Но да, разбира се, прав си!

— Значи може да се каже, че майка ми не само е наказала един подпалвач, а че е спасила живота ви — каза Сано.

— Да, наистина! — възкликна шогунът. — Но не мога да разбера полковник Дои. Защо ми каза, че тя е, ъъъ, и отвлякла Тадатоши и го е убила за пари? Той знае какво в действителност се е случило с Тадатоши, защото е участвал. Защо той, ъъъ, просто не ми каза истината?

По същата причина, поради която и майка ми не искаше да му каже, помисли си Сано.

Тяхната клетва и страхът им от наказание ги бяха накарали да запазят мълчание в продължение на четиридесет и три години. Дои бе разчитал на това, че тя ще спази обета си дори и след като той я обвини в убийство. Но това обяснение не обслужваше особено целите на Сано.

— Дои не е искал да се разбере, че се е показал като страхливец, който се е поколебал да убие подпалвач — каза Сано. — Не е искал да си признае, че майка ми, само едно момиче, е била единствената, която е проявила достатъчно храброст и добродетел, за да направи това, което е било необходимо.

Шогунът кимна и се обърна към нея:

— Да, вие наистина сте била храбра — гласът му бе изпълнен с възхищение. — Всъщност вие сте героиня!

Майката на Сано изглеждаше огорчена от похвалата. Тя хвърли на сина си поглед, с който му подсказа, че не одобрява начина, по който бе манипулирал шогуна, но си дава сметка, че не е в позиция, от която да може да възрази. Тя коленичи, поклони се и каза скромно:

— Вие сте прекалено великодушен, Ваше Превъзходителство.

Сано побърза да се възползва от момента.

— Ще помилвате ли майка ми? — попита той.

— Да, разбира се — заяви шогунът. — Обявявам я за невинна във всякакви злодеяния и я освобождавам.

Дъхът на Сано секна при този обрат на събитията. Просто ей така, за миг, съдбата му се бе променила. Каква роля бе изиграла в това божествената сила на истината, и каква — силата на човешкия егоизъм?

Но настроението на шогуна изведнъж отново стана сърдито и недоволно.

— Не бързай да се успокояваш прекалено, управителю Сано. Майка ти е извън опасност, но ти все още си под подозрение за, ъъъ, убийството на свидетеля по казуса с моя братовчед. Или си забравил за това?

Сано не беше забравил, но се надяваше шогунът да не си го спомни.

— Имам новини по този въпрос. Мъжът, който е бил убит, не е учителят Еген. Бил е подставено лице, измамник.

Докато Сано обясняваше как е било направено това разкритие, лицето на майка му се отпусна, а устата й увисна от изненада. Тя за пръв път чуваше тази информация. Сано не бе имал възможността да й каже по-рано.

— Това не е бил Еген — прошепна тя. — Трябваше да позная!

— Актьор, представи си! — каза шогунът. — Но все пак остава възможността ти да си го убил. — Той стана и насочи пръста си към Сано. — И не се опитвай да се измъкнеш от проблема. Омръзнало ми е от хора, които ме правят на глупак!

Сано изведе шогуна от стаята. Той виждаше, че майка му е обидена от начина, по който той се отнася със сина й, и не искаше тя да каже нещо, което да промени мнението на владетеля за помилването й. Той отведе височайшия си гост в приемната.

— Моля ви да ме оставите да ви докажа невинността си — каза Сано. — С ваше позволение, ще тръгна веднага и ще се заема с това.

— Позволението се отказва! — Шогунът стисна ръкава на Сано. — Дойдох да говоря с теб, защото съм, ъъъ, се сблъсках с ужасен проблем. Няма да тръгваш никъде, докато не ми помогнеш!

— Ще се радвам много да ви помогна — каза Сано. — Какъв е този проблем?

Шогунът закрачи из стаята, обезумял от тревога.

— Откакто открих, че владетелят Мацудайра иска да заеме мястото ми, хората ме притискат да обявя война на целия негов клон от нашия клан. Те мислят, че трябва да поведа битка не само за да унищожа завинаги него самия, но и да подчиня синовете му, всичките му други роднини и хилядите му васали. Те говорят, спорят, убеждават ме и ме притискат. — Той сложи ръце на ушите си. — Просто не спират!

Сано не беше изненадан. Самурайската класа ставаше все по-неспокойна след войната между владетеля Мацудайра и бившия дворцов управител Янагисава, малка, кратка схватка по време на мира, който бе продължил повече от век. Гражданската война бе логичният изход от активизирането на политическите брожения и междуособици и един управител, поставен под заплаха, трябваше да се отбранява. Макар Сано да се страхуваше от това, което войната би могла да причини на Япония, бойният хъс разпалваше самурайската му кръв. За него възможността да влезе в открита схватка с врага си бе повече от добре дошла. И знаеше много добре своя дълг.

— Ако искате да обявите война на владетеля Мацудайра и целия му кръг, можете да разчитате на моята подкрепа — каза Сано.

— Но аз не искам да го правя! Аз не обичам битките! Всичко, което искам, е да живея в мир! — Шогунът се изправи пред Сано и протегна сключените си ръце към него. — Какво трябва да направя?

— Трябва да осъдите владетеля Мацудайра на смърт — каза Сано. — Той е предател, а и вече е под арест.

Екзекутирането му е логичната следваща стъпка. Това ще ви спести главоболията на войната.

И щеше да спести на Сано нови нападения от страна на Мацудайра.

— Не мога да направя това!

— Тогава кажете на всички, че забранявате войната — каза Сано, задължен от законите на честта да служи на своя господар и да остави настрани собствените си планове и приоритети. — Вие сте господарят. Всички трябва да ви се подчинят.

Макар да изглеждаше изкушен от това предложение, шогунът каза:

— Но ако направя това, те ще разберат какъв страхливец съм. И ще помислят, че не заслужавам да бъда шогун.

Точно така щяха да си помислят и на това отгоре щяха да бъдат прави, но Сано не можеше да го каже, няма значение какво ще си мислят. Императорът е този, който дава титлата шогун. Според божествените закони никой друг не може да я вземе от вас.

— Императорът си е в двореца в Мияко. Хич не го е грижа кой е шогун. Нито пък иска да се, ъъъ, забърква в някакви проблеми. По-скоро ще даде титлата на някой вол, отколкото да вземе моята страна.

Сано беше срещал императора преди девет години и трябваше да признае, че тази оценка за него е правилна. Японските императори нямаха никаква политическа или военна власт от векове и беше малко с вероятно и този да се опита да променя статуквото.

— Ако откажа да се боря с Мацудайра, всички ще прехвърлят клетвата си за феодална вярност към него — изхленчи шогунът. — Те ще се обединят и ще ме унищожат!

Сигурно бяха използвали тази заплаха, за да го принудят да действа.

— В такъв случай единствената ви алтернатива е да сключите мир с владетеля Мацудайра. Поканете го ​на разговор. Договорете примирие — предложи Сано.

— Не мога! — Шогунът отчаяно закърши ръце. Твърде късно е. Владетелят Мацудайра вече нанесе първия удар.

— Какво? — извика Сано изненадан и уплашен. Кога?

— Преди по-малко от два часа. Войниците му убиха десетима от моите на моста Риогоку.

Сано предположи, че наистина е възможно владетелят Мацудайра да е поръчал засадата… Но той видя познатия модел, подуши познатата миризма. Беше сигурен кой е организирал атаката и е забъркал името на Мацудайра, за да втвърди ръката на шогуна.

— Ако не отговоря, ще съм не просто страхливец, а истински глупак — изстена шогунът. — Управителю Сано, не мога да понеса всичко това! Махни го от главата ми!

Сано внезапно си припомни последния път, когато чу тези думи — преди три или четири години. Масахиро беше сънувал кошмар и се събуди с писък. Когато Сано и Рейко се бяха втурнали към леглото му, той им каза, че в къщата има призрак! „Махни го!“ — беше го помолил той.

Шогунът гледаше Сано със същия страх, който бе видял навремето в очите на Масахиро.

През онази нощ Сано обикаляше из къщата и нанасяше свирепи удари с меча си по призрака, а Масахиро тревожно го следваше и наблюдаваше. Когато извърши този „екзорсизъм“ във всяка стая, той каза: „Изчезна“.

Но не можеше да отърве шогуна от проблемите му, като разиграва подобни сценки… Или пък можеше?

Сано преживя един от онези редки моменти на просветление, в които виждаше така ясно действията, които трябва да предприеме, сякаш запалени факли осветяваха пътя му в тъмен лабиринт. Това просветление извираше от целия му опит, от натрупаната мъдрост, от хитростта и още много неща. Стъпките, които трябваше да предприеме, му идваха наум така ясно, сякаш имаше божествено видение.

— Добре — каза Сано, — ще уредя всичко.

— Как?

Шогунът гледаше Сано с огромно желание да му повярва и същевременно със страх от разочарование. Сано все още не можеше да изрази с думи плана си; той бе по-скоро подобен на послание, което му бе предадено от безмълвния каменен Буда.

— По-добре ще е за вас, ако не знаете предварително.

— Много добре — каза шогунът с немного сигурен глас. — Какво ще се случи най-напред?

— Ще видите съвсем скоро.

Сано знаеше дълбоко в себе си, че накрая на пътя му е решението не само на проблемите на шогуна, но и на неговите собствени.

— Какво трябва да правя аз?

— Едно съвсем просто нещо — каза Сано. — Каквото и да правя, само ми съдействайте. И ми вярвайте.