Лора Джо Роуланд
Мейреки (19)

17. глава

Когато Сано и свитата му се върнаха в замъка Едо, часовият на главната порта ги пресрещна на входа.

— Генерал Исогаи иска да ви види — осведоми го той.

Генерал Исогаи беше върховен главнокомандващ на армията на Токугава. Държеше в ръцете си хиляди предани войници и бе обещал тяхната подкрепа на Сано. Независимо че имаше да върши твърде важни дела, той не можеше току-така да пренебрегне главния си съюзник.

Намери генерала в главната щабквартира на армията на Токугава, разположена в кулата, която се извисяваше от една стена в замъка — висока квадратна постройка, измазана с бял хоросан и увенчана с керемидени покриви, опасващи стрехите на всеки един от трите етажа. Кабинетът на генерал Исогаи се намираше на върха. Мечове, копия и пушки бяха окачени по стените, редом с карти на Япония, върху които бяха маркирани военните гарнизони и главните пътища. Генерал Исогаи маршируваше по пода като войник на строева подготовка. Набитото му и валчесто, ниско тяло беше тежко и мускулесто и между яйцевидната му глава и яките му рамене не се виждаше никакъв врат.

— Поздрави, Сано сан — каза той с глас, достатъчно висок, за да огласи цяло бойно поле.

Сано отвърна на приветствията; двамата размениха взаимни поклони. Сано забеляза, че генерал Исогаи не го покани да седне, нито му предложи питие.

— Защо си искал да ме видиш?

Дебелите устни на генерал Исогаи се разтеглиха в усмивка, очите му блестяха от хитрост и добро настроение.

— Винаги готов да пристъпиш към деловата работа, нали така? Никакво губене на време. Ето това винаги ми харесваше в теб.

Сано забеляза, че генерал Исогаи говори в минало време.

— Предполагам, си разбрал, че майка ми е в затвора на замъка Едо и че и мен самия ме делят три дни от екзекуция за държавна измяна.

— Всички го разбраха. — Изражението на генерал Исогаи се помрачи. — Новината вече сигурно е обиколила половината страна.

— Някак си не съм склонен да помисля, че ме повика тук, за да ми съчувстваш — каза Сано с категоричен тон, с който подтикваше събеседника да говори по същество.

— Напротив, имаш моето съчувствие — каза генерал Исогаи, преструвайки се на обиден. — Жалко за теб и за майка ти. Не бих си пожелал подобно нещо за моята майка, да почива в мир. Аз не съм съвсем лишен от сърце.

— Но?

— Но, има нещо, което трябва да ти кажа. — Генерал Исогаи говореше с изражение на съдия, произнасящ смъртна присъда. — Не мога да те подкрепям повече.

Макар да очакваше точно това, Сано се почувства така, сякаш загубата на генерал Исогаи и армията на Токугава окончателно го бе извадила от строя. Не можеше да скрие огорчението си.

— Ти беше сред хората, които ме насърчаваха да предизвикам Мацудайра — каза той. — Накара ме да вярвам, че ще застанеш зад гърба ми. А сега се измяташ още при първия проблем.

Генерал Исогаи се наежи при намека, че е страхлив и малодушен.

— Да, насърчавах те. Но окончателното решение си беше твое и ти съзнаваш ясно рисковете. Знаеш, че ветровете могат да сменят посоката си във всеки един момент, а съюзниците не са нещо неизменно. Всеки, който не е наясно с това, е глупак.

— По-добре глупак, отколкото плъх — спокойно каза Сано.

Генерал Исогаи се ухили и разпери ръце, за да покаже, че отправената обида не е достигнала целта си.

— Плъховете са умни. Знаят, че трябва да напуснат потъващия кораб. Ако съм плъх, то не съм единственият. Уемори Йоичи и Огами Каору ме помолиха да ти предам съобщение от тях.

И двамата подкрепяха Сано в Съвета на старейшините, главния управляващ орган на Япония.

— Те също не могат повече да си позволят да ти бъдат съюзници.

Все едно че бе грабнат от торнадо и се опитваше да се задържи на краката си, докато къщата, имуществото и близките му са засмукани от вихрушката.

Но Сано не започна да протестира или да се моли; това би показало слабост и не би донесло никаква полза.

— В такъв случай няма какво повече да си кажем — каза той, като удостои със студен поглед генерал Исогаи и се отправи към коридора.

— Нищо, освен сбогом — отговори генералът, изпълнен със съжаление, но без да отстъпва от прагматизма си. — И късмет!

Когато излезе от щабквартирата на Исогаи, Хирата и детективите го очакваха.

— Какво искаше генерал Исогаи? — попита Хирата.

Сано им разказа.

— Това копеле! — изруга Маруме.

— Все пак добре, че разбра, преди тези предатели да са те изоставили на бойното поле — заяви Хирата.

— Много по-добре си без тях — съгласи се Фукида.

Но и те, както и Сано, знаеха, че току-що бяха загубили повече от половината си фракция. И на това отгоре Сано имаше много по-неотложни грижи.

Три дни са достатъчни, за да загубя и останалите си съюзници, но в момента нямам време да се тревожа за това. Три дни в затвора на Едо могат да убият майка ми, дори и в крайна сметка да успея да я оневиня и реабилитирам. По-добре да отида там и да се уверя, че е добре.

Качиха се на конете и поеха по пътя, който се виеше​, из покрити коридори по върха на стените на замъка.

Не след дълго пред тях изникна един часови. Той видя Сано и се обърна към него.

— Извинете ме, почитаеми дворцови управителю. — Току-що научих, че в имението ви е възникнал някакъв​ проблем.

Сано, Хирата и детективите препуснаха към имението. Скачайки от коня си на вратата, той извика на охраната:

— Какво се е случило?

— Шпионинът на владетеля Мацудайра бе заловен — каза единият от войниците.

Маруме и Фукида възкликнаха изненадано. Часовите отвориха вратите и Сано се втурна вътре.

Има ли някой пострадал? — попита той. Сърцето му се изпълни с тревога за Рейко и децата.

Дежурният капитан от охраната пресрещна Сано и във вътрешния двор.

— Семейството ви е в безопасност — каза той, като затича успоредно със Сано, Хирата и детективите. — Ситуацията е под контрол.

Той ги поведе към спалните на къщата. С пристигането си попаднаха на група войници, извеждащи навън един мъж, в когото Сано разпозна капитан Огиу.

Дясната му ръка бе бинтована с превръзка, по която бяха избили кървави петна. Когато войниците го спряха непосредствено пред Сано, той наведе глава, за да не среща погледа му. Лейтенант Асукай и Рейко стояха наблизо, притиснати до стената. Изглеждаха облекчени и тържествуващи.

Сано се завтече към съпругата си.

— Какво става тук?

Докато Рейко му обясняваше, Сано клатеше глава в недоумение.

— Добре — каза той. — Много умно от ваша страна да заложите такъв хитър капан. — После се обърна към капитан Огиу и го попита:

— Какво имаш да кажеш в своя защита?

Огиу остана мрачен и безмълвен.

— Добре ли си? — попита Сано съпругата си.

Рейко изглеждаше така, сякаш всеки миг ще рухне.

— Да — отговори му тя с лъчезарна, но мимолетна усмивка.

Тялото й се разтрепери, защото току-що осъзна, че врагът сред тях би могъл да причини много по-голямо зло, отколкото просто да се опита да открадне информация. Сано разбра, че разобличаването на шпионина, толкова скоро след засадата срещу нея, я беше разстроило много дълбоко. Нейният прословут кураж бе подкопан. Очите й блестяха със закъснял страх, но и с облекчение, че врагът е заловен и опасността е предотвратена.

— По-добре да се погрижа за децата — каза тя и забърза, като извърна глава, за да не гледа предателя.

Сано изгледа капитан Огиу, после се обърна към войниците.

— Махнете този боклук оттук и го убийте.

Той не обичаше да налага смъртно наказание, но в този случай можеше да направи изключение. Махна на Хирата и детективите да го последват навън.

— Това, че ликвидирахме шпионина му, е много лошо за владетеля Мацудайра. Той загуби този рунд.

 

 

Сано и детективите яхнаха отново конете си и излязоха от портата. Хана изтича от имението и ги настигна.

— Какво се е случило с майка ти? — изкрещя тя.

Сано бе забравил за Хана. Дължеше й обяснение, което не можеше просто да извика през рамо, докато язди.

— Почакайте — нареди той на хората си.

Скочи от коня и поведе Хана обратно в имението, към градинката, която се простираше пред къщата. Там нямаше никой, освен няколко градинари, които се занимаваха с поддръжката й. Сано разказа на Хана как учителят бе обвинил майка й пред шогуна.

— Значи Еген я е предал? — смутена, но не и изненадана, каза Хана. — Знаех си, че нищо добро няма да излезе от това.

— От кое? — попита Сано.

— Нищо — бързо каза Хана. — Шогунът повярва ли на Еген?

— За нещастие да. Той обяви майка ми за виновна.

— Наистина ли? — Хана затропа с крака. — Този тъп идиот!

Сано примигна. За пръв път чуваше някой да изрече на глас това, което мнозина мислеха за техния господар. Хана бе достатъчно ядосана, за да обиди шогуна, въпреки че, ако някой я наклеветеше, смъртната присъда й бе сигурна.

— Къде е майка ти сега? — попита Хана.

— Закараха я в затвора на Едо — отговори Сано.

Докато й обясняваше, че е била поставена под арест в затвора, за да изчака смъртното си наказание, осъзна ужасяващата реалност на случилото се в пълния й размер. Буца заседна на гърлото му.

— Не! — Хана бе не по-малко разстроена от него.

— Трябвало е да я измъкнеш от там.

— Опитах! — В този момент Сано съзря възможност да проникне през бариерата на вечното увъртане на Хана. — Но сега се нуждая от твоята помощ.

— Не мога да понеса мисълта, че е там, в онова ужасно място — разфуча се Хана, обикаляйки в кръг край него, като мишка, хваната в капан. — Сигурно е ужасно уплашена. Готова съм да направя всичко. Само ми кажи какво.

— Кажи ми какво се случи по време на Големия пожар?

Хана колебливо спря.

— Вече ти казах.

— И двамата знаем за какво говорим. И не можем да си позволим да губим повече време в игри. Майка ми е в затвора, а аз имам три дни, за да докажа невинността й, и ако не го направя, тя ще умре! — Ядосан, че Хана продължава да го будалка, той я сряза. — Сега говори!

— Това няма да помогне на майка ти.

— Може да грешиш. А и моите разследвания вече стигнаха до задънена улица. Ти и тя — това е всичко, с което разполагам.

— Е, добре.

Победена, Хана си пое дълбоко дъх и започна да говори:

— В деня, в който започна Големият пожар, майка ти и аз си опаковахме вещите и се готвехме да преминем през реката. Но точно тогава разбрахме, че Тадатоши е изчезнал. Тръгнахме да го търсим.

— Вече съм чувал това — каза Сано, за да я предупреди да не повтаря старите си лъжи.

— Сега ще стигна и до онази част, която не си чул — сопна се тя. — Обърнах се с гръб към майка ти, обърнах се само за миг. И тя изчезна.

Зениците на Хана се разшириха от спомена за паниката, която вероятно я бе обхванала тогава.

— Забравих за Тадатоши. Тревожех се единствено за Ецуко, която бе навън, в града, докато огънят бушуваше. Трябваше да я намеря. Тичах из улиците, крещях името й, докато не видях, че пламъците приближават.

Очите й заблестяха сякаш от отражението на пламъците, които спомените бяха извикали отново в съзнанието й.

— Хората бягаха от тях и напираха срещу мен. Повлякоха ме назад. Подхлъзнахме се по брега на канала и паднахме във водата. Озовах се под повърхността й. Всички наоколо ритаха и пищяха, опитвайки се да изплуват. — Хана разпери ръце. — Почти се удавих. Но водата ми спаси живота. Огънят премина през канала. Прекоси на другия бряг току над главата ми, но аз останах абсолютно невредима.

Дори и сега, след четиридесет и три години, Хана благоговееше пред чудото, което се бе случило.

— Беше вече тъмно, когато изпълзях вън от канала. И беше толкова студено, че почти замръзнах. — Тя изви отмъстителен, макар и тъжен поглед към Сано. — Едва осем дни по-късно открих Ецуко!

Сърцето на Сано бе разбито, защото Хана бе анулирала алибито на майка му за времето, през което бе бушувал Големият пожар и през което най-вероятно Тадатоши бе намерил смъртта си.

— Бродех из града и я търсех — продължи Хана. — Питах всеки, когото срещнех, дали не я е виждал. До момента, в който бакуфу започна да издига палатки, вече бях толкова уморена, че не можех да продължа. Отписах я от живите. Легнах в една палатка сред някакви непознати хора и започнах да я оплаквам… до следващата сутрин, когато се събудих от гласа й, който викаше името ми. Най-напред помислих, че сънувам. След това погледнах пред палатката и видях Ецуко да тича към мен. — Лицето на Хана имаше изражението на човек, който е имал божествено видение. — Тя беше жива!

Макар и разочарован да научи, че има период, за който майка му не може да даде обяснение, Сано си помисли, че е извадил късмет. Колко близко е бил до това изобщо да не се роди! Дължеше живота си на някакво чудо, което бе спасило майка му от това да се превърне в една от стотиците хиляди жертви на пожара.

— Хората, които бях разпитвала за нея, я насочили към мен — каза Хана и изигра някаква пантомима, изобразяваща прегръдка. — Прегърнах я. Разплакахме се. Бяхме толкова щастливи да се видим отново. Но тогава забелязах кръвта.

Мислите за късмета, които току-що бяха обзели Сано, набързо се изпариха.

— Каква кръв?

— Кръв, по целите й дрехи. — Хана започна да търка ръкавите си, сякаш триеше някакви фантомни петна. — Помислих, че Ецуко е ранена. Избутах я в палатката и я разсъблякох, за да открия къде е раната и да се опитам да й помогна. Измих я от главата до петите. Тя беше изпаднала в истерия. Но по нея нямаше нито една рана. — Гласът на Хана се извиси в изненада. — Нито драскотина дори.

Ужасът като ледена вода пролази в Сано. И все пак се чувстваше не толкова изненадан, колкото обзет от чувство на неизбежност.

— Значи това не е била нейната кръв — изрече той.

— Не. — Облекчението на Хана, че майка му не е била ранена, се смеси с яд към Сано, защото бе измъкнал тази компрометираща истина от нея. — Когато попитах Ецуко откъде е тази кръв и какво се е случило, тя отказа да ми отговори. Не пожела да ми каже и къде е била. Мога да позная какво си мислиш — че тази кръв е била на Тадатоши.

— Може да е била на някой друг, който е бил ранен по време на бягството от пожара — каза Сано, търсейки сламка, за която да се хване.

— Майка ти е невинна — горчиво каза Хана. — Знам го. Но сега знаеш, че това, което не исках да ти кажа, действително няма да ти помогне да я спасиш. Само не казвай, че не те предупредих.