Йорген Бреке
Заспивай сладък сън (8)

Седма глава

— Имате прекрасен глас.

Тя вдигна смутено глава. Често се губеше в свой собствен свят, докато разхождаше кучето, и почти винаги пееше, но тихо, за да не я чуе някой. Или поне така си мислеше.

Тази вечер не пееше просто по навик. Упражняваше се, защото този уикенд имаше концерт. Обожаваше текстовете на баладите на Белман и всички скрити препратки в тях. „Наричат се алегории“, помисли си тя.

Мъжът, който бе проговорил, стоеше точно пред нея, в сянката на кафявата дървена къща на кръстовището между „Лудвиг Доес“ и „Бернхард Гетц“. Уличната лампа го осветяваше отгоре, а огромните снежинки, понесени от вятъра, се приземяваха в косата му. Държеше две пазарски чанти в лявата си ръка. Дясната бе в превръзка през рамото. Тя не можеше да прецени на колко години бе, но със сигурност изглеждаше много по-възрастен от нея.

— Благодаря — рече тя. — Какво ви е на ръката?

— Бихте ли ми направили услуга? — попита той, без да отговаря на въпроса й.

— Каква услуга?

— Имам нужда от помощ с отварянето на вратата. Не е лесно с тази ръка.

— Разбира се — отвърна тя. — Не знаех, че живеете тук.

— Живея тук само понякога — обясни той.

Тя завърза каишката на кучето за портата, след което го последва по наскоро изринатата пътека, водеща до гаража и входната врата. Беше виждала тази къща безброй пъти, тъй като минаваше оттук на път за училище. Беше голяма стара къща. Представи си скърцащи дървени подове и празни стаи, които миришеха на никотин и самота. Дворът изглеждаше занемарен. Никой не го бе поддържал от години. Но тази вечер храстите, плевелите и всичко останало бе покрито със сняг.

Той спря пред вратата и се обърна с лице към нея. Изглеждаше изчервен, сякаш нещо го бе смутило.

— Имаш ли нещо против да вземеш пазарските чанти? Аз ще отключа вратата.

Тя се поколеба, но взе чантите. Използвайки здравата си ръка, той завъртя ключа, бутна вратата и й направи път да влезе в антрето. То не изглеждаше така, както си бе представяла. Едната стена бе заета от голям модерен гардероб с плъзгащи се врати. На пода имаше нов килим, а стените миришеха на прясна боя.

— Би ли занесла торбите в хола? Там има един стол, където да ги оставиш.

Холът не бе ремонтиран. Таванът бе мръсножълт, а тапетите бяха избелели. Красив, но прашен полилей висеше от тавана и дъсченият под бе покрит с износен персийски килим на петна. Тя остави чантите на стола, облегнат на една от стените.

— Надявам се, че ще останеш малко.

Той я бе последвал в хола. Изведнъж тя се разтревожи и се запита: Кой бе изринал пътеката?

— Искам да ми попееш — рече той.

„… мислите му се рееха навред и никой не знаеше какви бяха те — и това бе добре!“

Музиката заля Фелиша Стоун в мига, в който пристъпи прага на апартамента на Сири Холм. Тя бе отворила вратата, без да звъни, въпреки че в Норвегия това не бе прието и дори близки приятели звъняха, преди да влязат. Но младата библиотекарка не беше като другите норвежци. Освен това тя се бе превърнала в най-добрата й приятелка, откакто Фелиша бе напуснала полицията на Ричмънд, Вирджиния, и се бе преместила в студена Норвегия.

Песента, която чу, бе от Корнелис Вресвик и Фелиша знаеше, че Сири се бе влюбила в този трубадур, след като бе гледала един филм за него. Така се бе вманиачила, че бе загърбила любимия си тромпет и се бе научила да свири на китара.

Фелиша бе очаквала да завари обичайната бъркотия, така се изненада от това, което я посрещна. Сири, със зелените очи, къдравата руса коса и нос, обсипан с лунички, лежеше на чисто нов диван в чиста и разтребена стая.

— Какво се е случило тук? — опита Фелиша да надвика музиката.

Както винаги, Сири отказваше да отговаря, освен ако Фелиша не говореше норвежки. Това бе започнало в деня, в който Фелиша се бе записала на уроци по норвежки. Дори бе убедила Сингсакер да постъпва като нея и Фелиша й бе безкрайно благодарна. Това бе причината да говори норвежки по-добре от повечето американци, живеещи в страната.

— Какво да се е случило? — Сири намали музиката с дистанционното, вдигайки глава от книгата, която четеше, с невъзмутимо изражение.

— Къде е бъркотията? — попита Фелиша.

— Ааа. Ами… почистих — отговори тя и отново заби поглед в книгата, сякаш това бе най-естественото нещо на света.

— Ти си почистила?

— Имах нужда от малко организация.

Фелиша се замисли над тези думи. Знаеше, че няма да получи повече информация от своята приятелка. Сири рядко говореше за чувствата си, но може би това бе един от тези редки случаи. Фелиша подозираше, че чистенето по някакъв начин бе свързано със събитията от миналата есен и жестокото убийство на един колега на Сири, когото може би бе обичала.

— Освен това след няколко дни ще имам гости — добави тя.

— Така ли? От мъжки пол? — попита Фелиша, въпреки че Сири никога не би почистила апартамента си само заради някакъв мъж.

— Да — отвърна тя. — Моят светец покровител ще прекара две нощи тук.

— Надявам се, че имаш предвид баща си.

— Точно така — отвърна Сири и вдигна очи към тавана. — Затова те съветвам този уикенд да не идваш насам.

— Защо? Не харесваш ли баща си?

— Просто е малко ексцентричен.

Фелиша се засмя.

— Какво четеш?

— Казва се „Под кожата“.

— Никога не съм го чувала. Добър ли е?

Книгата бе с жълта корица с череп и кръстосани кости на нея.

— На 150-а страница съм, а вече отгатнах кой е убиецът.

Сири си водеше списък с всички криминални романи, които бе чела, и на коя страница бе отгатнала самоличността на убиеца. Твърдеше, че е сгрешила само седем пъти, откакто е започнала да води списъка, включващ няколкостотин заглавия. Девет пъти бе идентифицирала убиеца в първата глава. Фелиша рядко четеше криминалета и предпочиташе автори, които се фокусираха върху залавянето на извършителя. Това й напомняше на нейната работа като детектив от отдел „Убийства“.

Сири остави книгата върху необичайно чистата масичка и влезе в кухнята. Фелиша реши, че тук има нещо нередно — не само със стаята, но и със самата Сири. — Но не знаеше какво бе то. Нейната приятелка изглеждаше по-закръглена и изморена от обикновено. Тя не бе холивудска красавица, но въпреки това мъжете се тълпяха около нея, може би защото винаги изглеждаше свежа и енергична. Но днес нещо не беше наред.

— И така, какво те води тук в понеделник следобед? — попита Сири и сложи чайника.

— Ами стана ми скучно да си седя вкъщи. Уд е зает с онзи музикален убиец, както го наричат във вестниците. Минаха няколко дни, а ченгетата още не са открили нищо. Но не затова дойдох. Искам да ти се похваля — вече имам случай! — каза Фелиша гордо.

Сири я зяпна и рече:

— Видя ли? Какво ти казах? Стана по-бързо, отколкото мислех.

— По-бързо? Сайтът бе готов преди четири седмици! Почвах да си мисля, че никой няма да ме потърси.

Сайтът се наричаше norwegianroots.org. Сири й бе помогнала да го направи.

Първият месец на Фелиша в Норвегия бе изминал напълно безгрижно. Бе прекарала повечето време, въздишайки по умния, разсеян и твърде стар полицейски детектив, в когото се бе влюбила. И щеше да продължи в същия дух, ако не бяха норвежките имиграционни закони. Оказа се, че е пресрочила времето, което можеше да прекара в страната без виза, и властите трябваше да решат какво да правят с нея. Това принуди двамата с Уд да изразят чувствата си един към друг много по-рано, отколкото бяха възнамерявали. След още няколко седмици той бе взел нещата в свои ръце и й бе предложил брак.

Една вечер се излежаваха в кревата, след като бяха правили секс. В стаята бе тъмно и нямаха представа колко е часът.

— Предполагам, че трябва да се оженим — каза изведнъж той.

Фелиша не отговори.

— За да можеш да останеш тук. Още е твърде рано за истински брак. Но трябва да се погрижим за формалностите. След няколко години, ако все още искаме да се оженим, ще си спретнем истинска сватба. Но ако нещата не се получат… ами… в днешно време много хора се развеждат.

— Това предложение за брак ли беше, Уд Сингсакер? — попита тя, развеселена от непохватната тактика на своя любим.

— Не, просто ти предлагам да станеш моя вносна жена — подразни я той.

Фелиша си помисли, че именно затова го обичаше. През повечето време той трудно намираше правилните думи, но понякога казваше най-забавните неща на света. Започваше да подозира, че именно тя бе причината за това и той демонстрираше страхотното си чувство за хумор единствено пред нея.

Двамата избухнаха в смях и не казаха нищо повече по темата.

 

 

Следващата седмица се ожениха. Изведнъж Фелиша се превърна в млада булка, живееща в чужда държава. Само защото съвсем неочаквано бе хлътнала по норвежки детектив. Не можеше да отрече, че Уд я привличаше. Разбира се, тя знаеше, че трябва да си намери някаква работа. Уд я бе уверил, че може да издържа и двама им, но тя нямаше намерение да се превръща в една от онези „вносни съпруги“. Дълго време се чудеше дали да не се възползва от полицейското си образование, но нещо я спираше. После й дойде идеята за сайта.

Планът бе да помага на американци, които искаха да открият своите норвежки предци. Тя щеше да играе ролята на професионален генеалог, предлагащ услугите си на американски граждани с норвежки корени. Сири бе убедила Фелиша, че може да изкарва пари от това, и й бе осигурила достъп до всички ресурси на библиотека „Гюнерус“, където работеше.

„Гюнерус“ бе клон на университетската библиотека на Тронхайм и бе най-старата библиотека в Норвегия, построена през 1760 г. от Кралското норвежко научно общество. Днес библиотека „Гюнерус“ имаше специална колекция от изключително редки исторически документи. Понеже работеше там, Сири имаше достъп до всички информационни банки и външни архиви, така че можеше много лесно да прави проучвания. Но самата Сири бе най-важният ресурс. Нямаше съмнение, че предприемаческият й дух и огромните й познания значително превишаваха изискванията на работата. Понякога находчивостта й стигаше твърде далече — Фелиша все още помнеше разследването от миналата есен. Но генеалогичните проучвания бяха нещо напълно различно.

Фелиша знаеше, че Сири щеше да й помага. Но няколко седмици след пускането на сайта и публикуването на първите онлайн реклами тя бе започнала да губи вяра в проекта. Кутията за получени писма на norwegianroots.org си оставаше празна. Едва вчера бе дошъл първият имейл и най-накрая бе спечелила първия си клиент. И това не беше всичко. Фелиша беше детектив и знаеше, че този първи случай обещава да бъде много интересен — труден, но не и невъзможен.

Сири бе приготвила чая. Върнаха се в дневната и седнаха на дивана. Беше необичайно той да не е отрупан с редки предмети.

— С мен се свърза мъж от Лейк Съпириър — обясни Фелиша. — Намерил е документ от 18 в., който според него е принадлежал на негов праотец от Норвегия. Балада. Текстът и музиката са били отпечатани тук, в Тронхайм.

Фелиша продължи ентусиазирано, говорейки смесица от норвежки и английски. Извади сгънат лист хартия от джоба си.

— Виж това. Изпрати ми фотокопие — рече тя и подаде листа на Сири.

Тя му хвърли един поглед и веднага започна да си тананика нотите. Фелиша, която не умееше да чете ноти, се заслуша съсредоточено в опит да запомни мелодията. Хареса й. Звучеше тъжно.

— Печатница „Виндинг“ — промърмори Сири. — Този твой клиент… знае ли нещо повече за баладата?

— Не ми каза нищо повече.

— Заглавната страница липсва. Не знаем нито името на песента, нито кой я е написал. Може авторите да са били двама — единият да е написал текста, а другият музиката.

— Изпратих имейл на клиента, за да го питам, но още не ми е отговорил.

— Възможно е името на композитора да е на пълната версия на баладата. Предполагам, че съществуват и други копия, отпечатани от „Виндинг“. В такъв случай е много вероятно да имаме копие и в нашата библиотека. Имаме голяма колекция от стари балади.

— Значи ще ми помогнеш?

— Разбира се. Започвам още утре.

Сири отново увеличи музиката. „Няма претенции, не обича да си губи времето. Качете се в леглото й, мъже и момчета, селяни и войници.“ Игривият, звънлив глас на Корнелис изпълни стаята. Двете жени изпиха чая и подхванаха други теми — какво да купят на Уд за неговия шейсети рожден ден, който наближаваше. Съгласиха се, че трябва да измислят нещо по-оригинално от бутилка „Ред Алборг“, което най-вероятно бе единственото нещо, което той би искал.