Йорген Бреке
Заспивай сладък сън (23)

Двайсет и втора глава

Елизе Едвардсен лежеше върху съпруга си и налагаше матрака с юмруци. Бедрата й трепереха и тя стенеше.

— Шшт — рече той. — Отвън има полицай.

Това само я накара да закрещи още по-силно.

— Не ми пука! — извика тя и продължи да се дере.

— Тихо, мила, шшт! — каза той, опитвайки да я погали по косата, но нямаше смисъл. Тя отказваше да стои мирна. Той обви ръце около кръста й и я разтърси. Бяха си легнали в единадесет и бяха заспали. Но тя се бе събудила от някакъв ужасен кошмар и се бе качила върху него. Никога преди не бе правила подобно нещо. Държеше се като животно. Но животните най-вероятно не изпитваха такъв необятен ужас и страх. Елизе вече нямаше причина да се сдържа.

Стенеше и дереше гърба му. Постепенно се успокои и най-накрая миряса. Той я прегърна и тя се разрида.

— Щях да бъда баба! — изхлипа тя. — А ти щеше да бъдеш дядо. С какво сме заслужили това?

Само преди няколко часа главен инспектор Сингсакер им се бе обадил, за да им каже.

— Шшт! — прошепна Ивар. — За мен също е ужасно.

— Знам — отвърна тя. — Знам.

Той почувства как тялото й се отпуска в ръцете му. Постепенно дишането й се успокои. Напрежението изтичаше от крайниците й, но въпреки това тя не го пускаше. Вместо това започна да го милва. Беше само по бельо и тениска. Той реагира на движенията й, знаейки, че това не бе подходящият момент. Защо правеха това сега? Не можеха да изпитват всички тези емоции едновременно, нали? Той се опита да я отблъсне.

— Не — каза тя. Нищо друго, само тази дума.

Известно време стояха прегърнати.

След това Елизе свали бельото си.

Събуди се на сутринта, разкъсвана от вина. Защо бяха направи онова нещо снощи, при тези ужасни обстоятелства?

Съпругът й все още спеше. Тя го погали по челото.

— Какво ще се случи с нас? — попита тихо Елизе, защото не искаше да го събуди. „Това ни сближи, помисли си тя. Преди изчезването на Юлие не знаех дали все още го обичам. Сега знам. Но сме заобиколени от мрак.“

Тя стана и облече халата и пантофите си. Отиде право в стаята на Юлие, без дори да поглежда към полицая, седнал на един стол в кухнята.

Стаята, разбира се, беше празна. Юлие не се бе върнала ненадейно вкъщи. Не седеше на леглото си, смеейки се, защото всичко това бе една голяма шега и бе успяла да ги преметне. Леглото бе празно и неоправено. Изглеждаше така, както в нощта, в която Юлие бе изчезнала. Елизе се приближи и седна. Под възглавницата беше комиксът, който Юлие четеше. Тя обичаше да чете комикси. Този се казваше „Пясъчният човек“. Юлие бе опитала да накара майка си да го прочете, защото бил невероятен. Но Елизе бе заявила, че не чете комикси. Сега го взе в кухнята и реши да го разлисти, докато закусваше.

Полицаят й каза, че е започнал смяната си в два часа сутринта.

„Добре“, помисли си тя. Това означаваше, че не бе чул нищо от спалнята.

— Ще ви донеса вестника — рече тя и остави комикса на масата.

Снегът я блъсна в лицето, когато отвори входната врата. Стъпалата бяха покрити със сняг, натрупан от вятъра. Тъкмо щеше да се обърне, за да вземе лопатка, с която да изрови вестника, когато ги видя. Две черни очи, които я гледаха от снега.

Падна на колене и започна да копае. Скоро видя козината на кучето. Седна на стъпалата, прегърнала главата на Бисмарк. Останалата част от тялото му все още бе под снега. Трупът бе леден и напълно вкочанен. Елизе го пусна и изтича в къщата, крещейки. Къде беше онзи проклет полицай, който трябваше да ги пази? Защо не бе чул нищо?