Йорген Бреке
Заспивай сладък сън (20)

Деветнайсета глава

Изкуството да движиш ръцете и краката си. Сири Холм отдавна бе спряла да използва мозъка си, когато се биеше. Всяко движение бе продиктувано от пръстите на ръцете и табаните на краката. Това не означаваше, че не бе обмислила всеки удар. Но тези мисли бяха различни — автономни, механични и безкрайно изобретателни. Това бе нещото, което най-много харесваше в таекуондото: фактът, че ръцете и краката й разбираха неща, които мозъкът й не можеше да облече в думи. Фокусът на мислите й се бе преместил навътре, в собственото й тяло. Коремната й област се бе превърнала в централната точка, около която бяха съсредоточени всичките й движения. Сякаш водеше безкрайна битка, опитвайки се да защити онова, което растеше в корема й.

Днес битката бе по-истинска от всякога. Обикновено не чувстваше нищо, когато нанесеше удар или понесеше ритник. Просто отбелязваше колко бе пласирала и колко бе получила. Понякога това се отнасяше и за секса. Или поне за секса със сегашния й спаринг-партньор, Ролф Биргер Грегерсен, единствения й достоен противник в клуба по таекуондо. Бе спала с него почти без да забележи, само веднъж, точно след като се бе преместила в града и се бе записала в клуба. После му бе обяснила, че го е направила просто за да го опознае малко по-добре. И че харесваше начина, по който се бие, много повече от начина, по който прави любов. Той бе разбрал. Освен това беше женен. Бяха станали спаринг-партньори и продължаваха да се потят заедно, но вече без еротичен контакт.

Силите им бяха изравнени. Тя изрита и се дръпна. Спря за миг. Сега бяха наравно, но приближаваха онзи момент от битката, когато тя обикновено взимаше превес. Отново започнаха да танцуват — този бавен, елегантен танц. Погледите им се срещнаха. Той я гледаше, но в същото време не я виждаше. Този негов поглед бе най-доброто му оръжие както в боя, така и в любовта. И двамата нападнаха, но не уцелиха. Изведнъж тя усети пробождане в корема. Загуби концентрация и това бе достатъчно за него. Беше бърз като светкавица. За миг тя загуби равновесие, но все пак успя да се задържи на крака. След това времето изтече.

— От цяла вечност не съм те побеждавал — каза той.

Истината бе, че не я бе побеждавал от първата й седмица в Тронхайм. И тогава му бе позволила да я победи, за да го прелъсти.

— Не мога да разбера защо не се състезаваш — рече той, дишайки тежко. Насочиха се към пейката до стената.

Не бе единственият член на клуба, който й бе казвал това. Сири знаеше, че бе най-добрата тук и можеше да стигне далече, може би дори до Олимпийските игри, ако искаше. Но за нея таекуондото беше начин на мислене, а не спорт. Една напълно различна форма на мислене, която не можеше да намери никъде другаде. Ако започнеше да се състезава, таекуондото щеше да стане като всичко друго в живота й. Докато се биеше, мисълта, че може да спечели медал, щеше да я разсейва. Точно както бебето в корема й я бе разсеяло сега.

— Мислех да си взема малка почивка — каза Сири.

— Какво имаш предвид? Защо?

— Спокойно! Не е нещо сериозно. Ще си почина девет месеца, минус четирите, които вече минаха.

— Имаш предвид, че си…

Той пребледня.

— Спокойно, не е твое — рече тя и се засмя. — Въпреки че мога да те обвиня в предишен опит за оплодяване.

И двамата се засмяха.

— Господи, Сири. Честито!

Изглеждаше облекчен.

— Мерси — отвърна тя.

— Значи това е последната ти тренировка?

— Да. Но не казвай на другите, преди да съм се изкъпала и напуснала сградата.

— Защо?

— Знам неща за теб, Ролф Биргер Грегерсен — заплаши го тя.

— Добре. Ще си държа езика зад зъбите. По дяволите, Сири. Ще ми липсваш.

— Ще ти липсва това да се целиш в гърдите ми — отвърна тя е усмивка, след което се запъти към съблекалнята.

След като се изкъпа, тя се върна в залата, за да вземе една кърпа, която бе забравила. Видя две познати лица на прага и отиде при тях.

— Фелиша; Уд? Какво правите тук?

Сингсакер й каза за музикалната кутия и мелодията, която изпълняваше. Когато свърши, Сири рече:

— Помолих да ми изпратят онзи полицейски дневник от осемнайсети век, за който говорихме, и очаквам да го доставят в библиотеката днес. Бих могла да отида, въпреки че имам почивен ден.

— Добре — отвърна Сингсакер. — Точно това се надявахме да направиш. Ако извършителят е бил вдъхновен от тази приспивна песен, трябва да открием кой е бил този Йон Блунд.

В този миг Грегерсен мина покрай тях със сак на рамо.

— Ще ми липсваш, Сири — пошегува се той и излезе.

— И ти ще ми липсваш — отвърна тя.

Сингсакер и Фелиша се спогледаха.

— Ще си взема кратка почивка — каза Сири, отговаряйки на въпросителния поглед на Сингсакер.

— Почивка? Защо?

— Не знам — отвърна тя. Още не се чувстваше готова да им каже. Не беше сигурна как ще реагират. — Нямам мотивация. Това е всичко.

Сингсакер и Фелиша повече не повдигнаха въпроса.

Сингсакер имаше проблеми с концентрацията, докато шофираше. На първия светофар Фелиша посочи, че бе спрял в грешното платно, което щеше да ги отведе към пристанището вместо към центъра. Значи Сири наистина беше бременна. И той можеше да се сети само за една причина да не иска да им каже.

— Фелиша — рече Сингсакер и премина в правилното платно, когато светна зелено и колите тръгнаха. — Тя наистина е бременна, нали?

— Казах ти — отвърна Фелиша с усмивка.

— Трябва да знаеш нещо… — рече той.

— Какво?

— Ами… — започна той, събирайки кураж, макар знаеше, че допуска грешка. Накрая просто го избълва: — Възможно е аз да съм бащата на бебето.

Тя мълчеше.

— Не ме разбирай погрешно. Случи се, преди да дойдеш в Норвегия. Още не те познавах. Бях объркан и не исках да се връщам на работа, особено след онзи откачен случай, който ми дадоха.

— Объркан? — каза тя. Гласът й бе леденостуден. — Може би си бил объркан и когато срещна мен? Било е няколко дни по-късно.

— Не, не бях объркан, когато срещнах теб. Или може би бях, но нашата среща няма нищо общо с това объркване. Никога през живота си не съм бил по-сигурен в нещо…

— Спри колата!

— Какво?

— Спри колата!

— Но защо? Не чу ли какво казах? Онова със Сири не означаваше нищо.

— Двамата сте приятели, Уд. Тя е най-добрата ми приятелка. Защо не ми казахте?

— Защо да ти казваме нещо, което би те наранило, при положение че то изобщо не е важно?

— Спри колата — повтори тя.

Този път Сингсакер се подчини. Отклони в буслентата и спря пред едно кафене. Тя отвори вратата и излезе.

— Отивай на работа и известно време не се връщай вкъщи — рече Фелиша. Гласът й трепереше.

— Няма ли да е по-добре да се приберем заедно и да поговорим?

— Не искам да говоря — мина на английски тя. — Мразя да говоря!

Затръшна вратата и се насочи към пешеходната пътека.

Той седеше в колата и я гледаше как се отдалечава в страничното огледало.

— Мамка му! — извика той. — Мамка му, мамка му, мамка му!

Божа прониза мозъка му и бързо се превърна в едно от онези главоболия, които бяха като гръмотевични бури.