Йорген Бреке
Заспивай сладък сън (7)

Шеста глава

Тронхайм, 1767 г.

Мухи. Това лято имаше твърде много мухи. Те жужаха и пълзяха навсякъде; кацаха на ръцете, лицето и ушите му. Бяха проникнали дори в сънищата му. В един сън бе изял цяло ястие, състоящо се само от мухи. Още бе твърде рано и главен инспектор Ниле Байер се нуждаеше от известно време, за да осъзнае, че не сънува. Замахна към мухата, кацнала на носа му, и я улови в шепа.

Снощното пиршество в „Хопа“ почти го бе убило. Както обикновено, бе повърнал всичко, което бе изял и изпил. И не се чувстваше достатъчно добре, за да бъде събуден преди съмване. Гърбът и ставите го боляха така, сякаш бе пълзял по целия път от странноприемницата до вкъщи, докато някой го бе налагал с пръчка. Запали газената лампа на нощното шкафче. Очите му още спяха и бледото лице, надвесено над леглото му, изглеждаше като лицето на призрак.

Байер избърса челото си, седна в леглото и сложи ръка на корема си. Адската хрътка, която живееше в стомаха му, се събуди и изръмжа заплашително.

Оригна се и впи недоволен поглед в нощния караул, който току-що бе влетял в спалнята му и го бе събудил толкова безцеремонно.

— Вземи се в ръце, момче — рече Байер. — Приличаш на някой, току-що видял самия дявол!

Караулът бе слабичък младеж с писклив глас, който изглеждаше твърде мекушав за длъжността си. Въпреки това главен инспектор Байер никога преди не го бе виждал толкова наплашен.

— Може и да не съм видял самия дявол — заекна момчето, — но видях неговата работа.

— Работата на дявола — промърмори инспекторът и се замисли. — Защо Дяволът не върши своята работа в по-разумен час?

Ниле Байер стана от леглото, но не посмя да се протегне. Нощницата му бе опръскана с повръщано.

— Изчакай ме долу. Идвам след малко — каза той. — Хайде, момче! Махай се оттук! Кой е чувал за нощен караул, който се страхува да излезе навън по тъмно?

След като младежът неохотно напусна стаята, Байер издърпа гърнето изпод леглото и отново повърна. После свали нощницата си и се облече. Реши да не си слага наметалото и излезе само по риза, жилетка и панталони. Грабна бастуна си, който бе нов. Върхът бе украсен с емблемата на шефа на полицията на Тронхайм — ръка, държаща градския герб. Бяха я излели само преди няколко седмици.

 

 

Беше юни и слънцето се будеше преди петлите. Улиците бяха задръстени от гъста сутрешна мъгла, която стигаше чак до покривите на къщите и правеше затвора на Калвскинет да изглежда като неясен спомен. Рехавата синкава светлина на сутрешното слънце блестеше над покривите на сергиите и градската крепост Скансен. Младият караул стоеше пред входната врата и трепереше от страх в мъглата.

— Води, момче — изръмжа Байер, чешейки корема си под тясната жилетка.

— Но може би главният инспектор би искал да… — заекна караулът.

— Какво? — прекъсна го грубо Байер.

— Да чуе моя доклад, преди да тръгнем? За да се подготви за…

— Я ми кажи нещо, младежо. Мога ли да видя онова, което искаш да ми покажеш, от мястото, където съм застанал?

— Не можете. То се намира от другата страна на Скансен.

— Тогава да не си губим времето с приказки. Досега трябваше да си осъзнал, че главният инспектор вярва само в неща, които може да види с очите си. Тръгвай.

Известно време вървяха в мълчание. Когато стигнаха градската порта, караулът я отключи с един от ключовете на връзката, висяща от колана му. Сутринта несъмнено бе най-спокойното време на деня в Ила. Всичко бе притихнало в този зловонен квартал от паянтови бараки, построен извън градските порти. Последните чаши бяха пресушени и курвите най-накрая можеха да си отдъхнат. Единствените хора навън бяха неколцина непоправими пияници, хъркащи в канавката, които не притесняваха никого. Главен инспектор Байер несъмнено щеше да бъде един от тях, ако не беше тя. Погледна нагоре към прозореца на стаята й — знаеше, че тя спи. Винаги спеше непробудно след дълга нощ.

Не след дълго оставиха смърдящите колиби на Ила зад гърба си и поеха по пътеката, която хората използваха, за да пренасят питейна вода от река Ила до града. Минаха по моста над реката и се насочиха към дъскорезниците. След това продължиха по тесния път, водещ до брега на морето на запад оттук. Не след дълго видяха тялото, което лежеше на плажа.

Ниле Байер се закова на място.

„Живеем в модерни времена“, помисли си той. „Труповете вече не изглеждат така, както изглеждаха някога.“ Той бе станал главен инспектор на Тронхайм преди едва три години, но вече бе видял безброй трупове на хора, срещнали своя край по насилствен начин, преди болестите, нещастните случаи и старостта да ги докопат. В Тронхайм убийствата и самоубийствата бяха често явление. Убийствата обикновено бяха резултат от пиянски сбивания с ножове и тояги. Случваше се и някой зъл дявол да пребие жена си до смърт. Да не забравяме и двете враждуващи момчешки банди от Ила и Бакландет, които често си устройваха битки пред градските стени. Понякога тези битки се превръщаха в истински войни. Една сутрин Байер бе открил два трупа в Смоберган с размазани на пихтия лица. Но главният инспектор рядко попадаше на случай на хладнокръвно убийство.

Този труп бе различен. Байер още не знаеше какъв бе мотивът на убиеца. Но беше сигурен, че това деяние бе провокирано от силни чувства и че никога преди не бе разследвал подобен случай. Безжизненото тяло на мъжа бе съблечено голо. Лежеше по гръб. Дългата му червена коса изглеждаше добре поддържана. Байер разгледа лицето на мъжа и реши, че може и да го е виждал преди, но най-вероятно след твърде много чаши алкохол. Голям кървав разрез започваше от чатала и продължаваше чак до гръдната кост. Долната част на корема му бе омацана с кръв. През раната се виждаха червата му. Навсякъде пълзяха мухи.

— Каква съдба — отбеляза караулът, застанал зад него.

Байер се обърна и видя, че младежът гледаше към фиорда, смутен от дълбоката тишина.

— Можете ли да си представите — да умреш по такъв жесток начин и на такова място — продължи замислено караулът.

— Смъртта винаги е жестока, но това не ни засяга — отвърна инспекторът раздразнено. — Единственият въпрос, на който трябва да си отговорим, е кой е убиецът. Освен това направи една грешка в изказването си. Жертвата не е умряла тук.

— Откъде знаете?

— Погледни кръвта на корема му.

— Какво за нея?

— Погледни камъните, младежо.

— Камъните?

— Виждаш ли кръв по камъните?

Младият караул разгледа земята около тялото.

— Няма кръв по камъните, инспекторе — обяви накрая той.

— Добро наблюдение. И какво ти подсказва този факт?

— Че кръвта му не е изтекла върху камъните.

— Точно така. И тъй като знаем, че от него е изтекла много кръв, до какво заключение можем да достигнем?

— Че кръвта е изтекла някъде другаде?

— Именно. И като добавим начина, по който лежи, с ръце, прибрани до тялото и коса, заметната през раменете, стигаме до заключението, че някой внимателно го е поставил в тази поза, след като е умрял и кръвотечението е спряло.

Известно време стояха замислени, представяйки си сцената.

Изведнъж младият караул рече:

— Сигурно убиецът е бил много силен, след като е успял да довлачи тялото чак до брега.

— Сега вече използваш главата си. Но защо не завършиш тази мисъл? — попита инспекторът.

— Какво имате предвид?

— Разгледа камъните около трупа, нали?

— Да.

— И освен липсата на кръв, нещо друго не ти ли направи впечатление?

— Ами… не бих казал. Камъните изглеждат така, сякаш нищо не се е случило.

— Точно така!

Горкото момче се намръщи объркано.

— Какво е нещото, което не се е случило? — попита то.

— Замисли се над това, което каза току-що, млади приятелю.

— Имате предвид това, че убиецът е много силен, след като е успял да дотътри жертвата дотук?

— Точно така. Разгледай пак камъните в края на пътеката и онези около тялото.

Караулът се втренчи в земята. Разгледа купчините изгнили водорасли и камъните, които покриваха плажа чак до крайбрежната улица.

— Няма следи по земята — каза накрая той. — Трупът не е бил дотътрен дотук.

— Отлично! Не е бил влачен и няма следи от тежка каруца, оставени в пясъка. Освен това пътеката до Ила е твърде тясна за каруца.

— Но откъде знаете, че е бил тук само няколко часа? Рибарят, открил тялото, е прекарал предишните два дни в открито море. Малцина използват тази част на плажа. Може да е лежал тук дълго време, без никой да го види. Следите от влаченето и кръвта може да са били измити от прилива. Тялото може да е дошло на брега от някъде другаде.

— Този труп не е бил във водата — отсече главният инспектор. — Виждал съм тела, извадени от фиорда. Нептун винаги оставя своя белег. Но има едно нещо, което доказва, че тялото е било оставено тук след прилива. Ако не греша, той беше преди два или три часа.

— Откъде знаете?

— За Бога, човече! А си мислех, че от теб може да стане полицай! Има пресни водорасли над тялото, което означава, че водата от предишния прилив е щяла да го залее. Не виждаш ли, че косата му е суха?

Караулът засрамено сведе поглед.

— Разбира се — промърмори той. — Но ако тялото не е било изхвърлено на брега от прилива, не е било довлачено или докарано с каруца, как се е озовало тук?

— Може да е било донесено на кон, който не би оставил толкова дълбоки следи в пясъка, колкото една каруца. Но несъмнено би оставил следи на онова място, където пътеката минава съвсем близо до реката, защото там почвата винаги е влажна.

— Наистина ли забелязахте на идване, че по пътеката няма следи от копита? — попита караулът с възхищение в гласа.

— Работата на един полицай е да възстановява неща, които са се случили. И всяко нещо оставя следи. Полицай, който не използва очите си, е напълно безполезен.

Момчето отново доби засрамен вид.

— Остава ни само едно възможно обяснение — обяви инспекторът, втренчил очи в караула.

Младежът се намръщи, чудейки се какво ли може да е то.

— Възможно е тялото да е било донесено от пътя — каза след малко той.

— Точно така! Може да е било донесено от пътя. И този факт разкрива нещо много важно за убиеца. Освен ако той не притежава свръхчовешка сила, значи извършителите са повече от един.

— И стигнахте до това заключение, използвайки само очите си? — попита младежът.

— Ние. Ние стигнахме до това заключение — поправи го Байер, напълно наясно, че тази скромност изобщо не му отива. — Но ми се струва, че можем да научим повече от това място. Ще остана тук още малко. Ти върви да извикаш подкрепления. Тялото трябва да бъде отнесено при свещеник. Но първо искам Фредричи, градският фелдшер, да го прегледа. Веднага го доведи.

— Фелдшер? Опасявам се, че фелдшерът не може да стори нищо за него.

— Изпълнявай каквото ти се казва! Никой не знае повече за смъртта от човек, който спасява животи — изръмжа сърдито инспекторът.

Без да се мае, караулът забърза към пътеката, водеща до Ила. Главният инспектор изчака да се скрие от поглед, след което се наведе да повръща. Три пъти му се повдигна, но от устата му не излезе нищо.

„Време е за една глътка“, помисли той и извади малка плоска бутилка от вътрешния джоб на жилетката си.