Йорген Бреке
Заспивай сладък сън (21)

Двайсета глава

Мобилният му телефон иззвъня точно когато паркираше.

Беше Братберг.

— Професор Хойбротен пътува към участъка — каза му тя. — Искам да си тук, когато пристигне.

Сингсакер прочисти гърлото си и отговори, че ще дойде веднага щом може.

— Йон Блунд — каза Сингсакер и изгледа Ян Хойбротен с най-пронизващия си поглед.

До професора седеше Терье Бюн, още по-възрастен адвокат. Сингсакер го познаваше. Бюн беше дошъл на една от ловните им експедиции. Но не му бе харесало да стреля и не бе повторил. Изглеждаше предпазлив и флегматичен и имаше нещо сънливо в очите му, сякаш прекарваше твърде много време, загледан в една точка. Но Сингсакер знаеше, че мъжът има остър език, който демонстрираше в подходящи моменти.

— Йон Блунд?

Хойбротен изглеждаше искрено изненадан от начина, по който бе започнал този разговор. Седеше на стол, очевидно не толкова удобен, колкото креслата, с които бе свикнал. Стаята за разпити имаше голи бели стели и обикновени мебели. Сингсакер седеше от едната страна на купената от IKEA маса, а от другата бяха професорът и неговият адвокат. Инспекторът с изненада забеляза растение в саксия в ъгъла зад Хойбротен. Беше ново. Кой го бе сложил там? Имаше своите подозрения, но се зачуди колко дълго ще оцелее без естествена светлина. В този миг вратата до саксията се отвори и Муна Гран влезе в стаята.

— Да, Йон Блунд — повтори Сингсакер, след като колегата му седна до него. Подразни се, когато тя се наведе, за да провери дали диктофонът на масата е включен. Разбира се, че беше включен. Понякога забравяше неща, но не беше напълно изкуфял.

— Баладата от музикалната кутия е била написана от композитор, назовавал се Йон Блунд — продължи.

Хойбротен се втренчи в него. Сингсакер отвърна на погледа му. Не бе забелязал огнестрелна рана по видимите части на тялото на кожата на професора. Но би могъл да има превръзка, скрита под дрехите.

— О, разбира се. Ето защо името ми прозвуча познато. Колекцията от балади на библиотека „Гюнерус“, нали? Сега си спомням. Колко глупаво от моя страна. Моля да ме извините, но от години не съм разглеждал техните балади, така че съм забравил мелодията. Разбира се. Йон Блунд. Да. Бях прав, че е приспивна песен, нали?

— Така изглежда.

— Казва се „Златният мир“, нали? Да, спомних си. Прекрасна балада.

— И очевидно смъртоносна — отбеляза Сингсакер.

Хойбротен го стрелна с очи. Изглежда, си бе спомнил зле прикритите обвинения, които инспекторът му бе отправил при предишната им среща. Сингсакер продължи:

— Не е ли странно, че си спомняте мелодията едва сега?

— Не бих казал. Никога не съм проучвал баладите на библиотека „Гюнерус“. Най-вече защото много малко от тях са придружени с музика. Баладата, която споменахте, е изключение. Разглеждал съм я преди няколко десетилетия. Но явно не съм запомнил мелодията. Дори един професор не може да помни всичко.

Сингсакер се взря в очите му и осъзна, че може би казва истината.

— Не мислете, че ще забравим за вашите взаимоотношения с момичетата от хора, професор Хойбротен — рече инспекторът. — Но знам, че сте дошли тук доброволно, така че на този етап ще се отнасяме с вас като със свидетел. Предполагам, че вашият адвокат няма възражения. Прав ли съм?

Бюн кимна, но се намръщи.

— И така. Очевидно помните някои неща за тази балада. Да поговорим малко за нея. Можете ли да ни кажете нещо, което не знаем за Йон Блунд?

— Йон Блунд е псевдоним — отговори Хойбротен.

— Знаем — обади се Гран. Сингсакер изпита облекчение, че тя бе решила да се включи в разговора. — Това, което искаме от вас, е да ни кажете нещо за мъжа, използващ това име.

— Не мога да ви кажа много, за съжаление. Но според един стар полицейски дневник мъж с това име е бил убит в Тронхайм през 60-те години на осемнайсети век. Затова смятаме, че „Златният мир“ е била написана тогава.

— Това ли е единственият източник на информация за Йон Блунд, с който разполагаме? — попита Гран.

— Да и не — отговори Хойбротен.

— Какво имате предвид?

— Преди няколко години, при ремонта на едно от крилата на имението „Рингве“, бе открито писмо, зазидано в една стена. То бе откраднато почти веднага след като бе намерено, преди някой да успее да го проучи. Но се говореше, че в него е ставало дума за Йон Блунд.

— И никой не знае кой е откраднал писмото?

— Доколкото ми е известно — не. Но вие би трябвало да знаете повече по този въпрос — отвърна злобно Хойбротен.

Сингсакер се изправи. Бе решил, че са говорили достатъчно за Йон Блунд. Имаха други, по-належащи причини да искат да разпитат Хойбротен.

— Не знам дали осъзнавате това, но от снощи разследваме убийството в Кухавген и изчезването на Юлие Едвардсен като един случай.

— Разбирам — отвърна Хойбротен, без да показва чувства.

— Може ли да попитам защо? — изкашля се Бюн.

— На този етап не искаме да навлизаме в подробности. Мога да ви кажа само това, че снощи имаше конфронтация между извършителя и родителите на Юлие, по време на която първият е получил рана. Не знаем колко сериозна е тя, но решихме веднага да разпитаме свидетелите, свързани по някакъв начин със случая. Разполагаме с ДНК и знаем, че извършителят има рана някъде по тялото си. Надяваме се, Хойбротен, че ще се съгласите да бъдете прегледан от лекар, който да установи дали по тялото ви има рани. Във ваш интерес е да уважите молбата ми и така ще ни помогнете много с разследването — завърши Сингсакер, доволен от дипломатичния начин, по който бе формулирал искането си.

Хойбротен погледна въпросително към Бюн, който почти незабележимо кимна.

— Добре — каза професорът с въздишка. — Ако това е всичко, от което имате нужда.

Гран стана и заведе Ян Хойбротен при доктора, а Сингсакер се върна в кабинета си.