Йорген Бреке
Заспивай сладък сън (24)

Двайсет и трета глава

Когато Сингсакер се бе върнал вкъщи предишната вечер, Фелиша си бе отишла и когато се бе опитал да й звънне, тя не му бе вдигнала.

Беше си легнал, надявайки се, че ще се върне през нощта и ще се пъхне под завивките до него, но това не се бе случило. На сутринта не го бе събудила Фелиша, тананикайки си някаква мелодия от деветдесетте, докато се обличаше. Бе го събудил телефон. Както обикновено, той си каза, че трябва веднага да смени пискливия рингтон.

— Сингсакер — рече той с глас, пресипнал от съня.

— Братберг се обажда. Събудих ли те?

— Защо си станала толкова рано? — попита той, загледан в будилника на шкафчето, който трябваше да го събуди след няколко часа. Но просто не можеше да се ядоса на своя началник — това бе слабост, с която се бе научил да живее.

— Телефонът ме събуди, точно като при теб — каза му тя.

— Значи има някакво развитие? Кажи ми, че са добри новини.

— Ако нова следа в случая е добра новина, тогава да. Но от всяка друга гледна точка… не.

— Не ми казвай, че нещо се е случило с момичето.

— Не с нея, а е кучето й. Извършителят го е пребил до смърт и го е оставил пред вратата на семейство Едвардсен. Беше станало на парче лед, когато го откриха тази сутрин.

— По дяволите. Що за психопат е този тип?

— Да, Уд — отвърна Братберг, която винаги знаеше кога да използва първото му име. — Но трябва да оставиш личните си чувства вкъщи. Искам да отидеш на „Марквеген“ възможно най-скоро.

— Окей, шефе.

Сингсакер затвори, стана от леглото и се насочи към кухнята. Тази сутрин имаше нужда от три глътки „Ред Алборг“, за да събуди мозъка си. Маринованата херинга, която изяде, имаше вкус на тъга. Фелиша я бе сготвила. Бе прекарала цял ден в четене на рецепти в норвежки готварски книги и приготвяне филета от херинга с лук, със сълзи в очите, само за него. Тя ненавиждаше херингата. В момента Сингсакер не можеше да се съсредоточи върху случая. Мислеше само за Фелиша и за това как можеше да я убеди в своята невинност. Не можеше. Нейната реакция бе напълно оправдана. Имаше пълното право да бъде разстроена и наранена. Но въпреки че бе права, това не означаваше, че не би направила нещо глупаво. Преди няколко седмици му бе разказала как я бяха изнасилили като млада и за проблемите с пиенето, което бе имала след това.

— Не знам дали наистина бях алкохоличка. По-скоро беше опит за самоубийство, отколкото алкохолизъм — беше му казала. — Но не съм се замисляла сериозно по въпроса.

„Сега не е време за това“, рече си Сингсакер и се насочи към входната врата.

— По дяволите, Фелиша — промърмори той на себе си. — Върни се вкъщи!