Йорген Бреке
Заспивай сладък сън (11)

Десета глава

„Засрами се, старче! Сесилия Линд е още дете. Чиста като цвят, свенлива като сърна. «Скоро ще навърша седемнайсет», каза Сесилия Линд.“

С дълбока въздишка Сири изключи песента на шведския певец, извади слушалките от ушите си и прибра телефона си в джоба на зелените си панталони.

Бе загубила девствеността си малко след като навърши деветнайсет. Може би затова бе толкова привързана към изкуството на любовта. През последните четири години бе имала около петдесет сексуални партньори. Не бе особено придирчива. Не дискриминираше по отношение на възрастта и физическата красота. Още от малка бе започнала да експериментира и не виждаше причина да се променя сега. Независимо какво правеше, винаги имаше една цел — да придобие възможно най-много опит, за да вникне в смисъла на нещата. Никога не се бе замисляла, че трябва да си намери подходящ съпруг. Едно бързо изчисление й подсказа, че бе имала по един партньор на менструален цикъл. Разбира се, това изчисление не беше напълно вярно, тъй като тя не бе от най-редовните както по отношение на цикъла, така и по отношение на партньорите. Важното бе, че от последния си цикъл преди около четири месеца бе имала само един партньор. Така че знаеше кой бе бащата на детето, което растеше в корема й.

Сири никога не бе подбирала сексуалните си партньори, но въпреки това имаше неколцина мъже, с които не би легнала. Един от тях бе Гюнар Берг. Той бе историк, който работеше като библиотекар в „Гюнерус“, и именно на неговата врата почука сега. Гюнар нямаше никакво чувство за хумор, но разбираше от балади.

— Влез!

Гласът му звучеше като разстроена цигулка в ръцете на дете.

Тя неохотно отвори вратата на кабинета му. Винаги се депресираше, когато трябваше да разговаря с човек, който никога не се смееше.

— Здрасти, Гюнар. Би ли ми направил една услуга?

— Зависи каква е.

Берг вдигна глава от заглавната страница на една книга. Очевидно бе разсъждавал върху труден проблем, свързан с нейното каталогизиране.

— Търся една балада.

Това привлече вниманието му.

— Балада?

— Да. Бих могла и сама да я намеря, но реших, че ще стане по-бързо, ако те помоля за помощ. Особено след като ми казаха, че именно ти си каталогизирал, сканирал и дигитализирал всички балади на библиотеката.

— Точно така. Отне ми доста време. А сега изглежда, че ще се наложи да го правя пак.

— Така ли? — попита Сири, преструвайки се, че не знае за предстоящия проект.

— Да. Качихме всички балади в интернет, но системата Erez, която използваме, е основана на програмата Flash и баладите не могат да бъдат четени от устройства на Apple. Освен това Erez не е особено добра система. Сега трябва да обработим цялата информация наново — ще бъде трудно, но ще си струва.

Тя погледна мрачното му изражение, напълно наясно с това, че той нямаше търпение да свърши тази работа и после да се оплаква от това, че му е било трудно. Подаде му баладата, която Фелиша й бе оставила. Той дълго време я изучава мълчаливо.

— Откъде я взе? — попита след малко.

— Да кажем, че беше изпратена от Щатите.

Той продължи да изучава ксерокопието.

— Точно така. Има логика. Но ми се струва, че не е същата, която имахме.

— За какво говориш? И какво имаш предвид — „имахме“?

— Тази балада или друга нейна версия бе открадната от библиотеката преди около година. Преди да можем да я сканираме.

— Наистина ли?

Тя се зачуди дали това бе важно за Фелиша, но после реши, че просто задачата ще се окаже по-трудна, отколкото очакваше.

— Значи я нямаме тук? Нито на хартиен носител, нито на компютъра? — попита тя.

— Точно така.

— Поне помниш ли нещо за тази балада?

— О, да — отвърна високомерно той. — Това е приспивна песен. Ако не ме лъже паметта, това е четвъртата строфа. Песента се нарича „Златният мир“, а подзаглавието е „Сънищата всяка нощ пресъздават света“. Странното нещо при тази балада е фактът, че тя често говори за самата себе си. Примерно на заглавната страница се казва, че баладата може да приспи всеки. Само трябва да я чуеш веднъж, за да спиш спокойно и да сънуваш сладки сънища до края на живота си. Не е зле, нали? В строфата, която държиш, става дума за това, че баладата може да накара един престъпник да заспи, след като е извършил престъпление. Но последната строфа е моята любима. В нея самият трубадур заспива, докато пее, и забравя всички свои мъки. Това бе една от най-прекрасните балади, които имахме в нашата колекция. А ако питаш мен, нашата колекция е най-богатата в Норвегия. Все пак Тронхайм е бил столица на Норвегия през 17 и 18 век. А „Виндинг“ е била най-прочутата печатница в града.

— Помниш ли кой е авторът? — попита тя.

— Била е написана под псевдоним, обичайна практика за онова време. Повечето композитори са използвали псевдоними и много малко песни могат да бъдат приписани на известни исторически личности. В същото време се смята, че повечето анонимни балади са били написани именно от такива личности — хора, които не са искали имената им да бъдат свързвани с нещо, което тогава се е считало за нисша форма на изкуство, въпреки че са се възползвали от финансовите облаги, които баладите са им носили.

— Значи истинският автор може и да е бил прочута историческа личност?

— Теоретично да. Но тук нямаме причина да смятаме, че авторът е бил известен човек, имайки предвид използвания псевдоним. Мисля, че той е бил използван само веднъж — именно за тази балада.

— И кой е той?

— Йон Блунд.

— Йон Блунд? Героят от онези филми от 60-те? Онези детски филми?

— Може би. Но Йон Блунд произлиза от норвежкия фолклор — от приказки, с които децата са били приспивани. Датчаните го наричат Оле Затвори очички, а англичаните — Пясъчния човек. Името Йон Блунд се появява за пръв път през 1710 г. в творба на шведския поет Юхан Руниус. Едно от най-вълнуващите неща, свързани с тази приспивна песен, е фактът, че това е първото споменаване на Йон Блунд в норвежки текст. Името се появява и в един полицейски доклад от същия период. Доклад от Тронхайм. По-късно Йон Блунд е споменат в една приказка — „Старомодна Бъдни вечер“ от Асбьорнсен и Му. В тази приказка фразата „Всеки миг Йон Блунд ще пристигне“ означава „всеки миг те ще заспят“. В миналото сънят често е бил използван като алегория за смъртта и по тази причина Йон Блунд понякога е бил свързван с по-зловещи фигури, като например с образа на Смъртта.

Сири Холм харесваше Гюнар Берг много повече, когато й разказваше за балади и фолклорни традиции, отколкото, когато я отегчаваше със своите каталози. Интересът към темата, който демонстрираше, можеше да бъде възприет като добро настроение и почти го правеше да изглежда секси. За един кратък миг тя се зачуди дали да не го прелъсти. Но след това си каза: „Дните, когато можеше да бъдеш свободна и лекомислена, свършиха, моето момиче.“

— Значи този автор е написал само една балада?

— Не е задължително. Ако не е използвал друг псевдоним, това може да е била единствената балада, която е отпечатал в Тронхайм. Но както псевдонимът, така и заглавието ни подсказват, че баладата има шведски корени. В Стокхолм е имало кръчма, наречена „Златният мир“. Една от многото кръчми, където хората се напивали. През онези години качеството на питейната вода в Стокхолм било толкова лошо, че хората предпочитали да пият алкохол и това спирало разпространението на заразите. „Златният мир“ съществува и до ден-днешен. Всъщност е нещо като институция в града. Самият аз съм бил там.

Сири изгледа Гюнар Берг. Беше чувала за „Златният мир“, разбира се. Вресвик пееше за това място: „Тук всички сме равни, да знаеш, сини и червени, слаби и дебели.“ Но колкото и да се опитваше, не можеше да си представи своя колега в кръчма.

Берг продължи:

— Има нещо специално в това да седнеш в тази кръчма и да си представиш всички трубадури, които през последните триста години са се напивали и забавлявали там и са изпълнявали баладите си. Но в нашия случай заглавието не е препратка към името на тази странноприемница, въпреки че тя може и да е вдъхновила автора. Мисля, че става дума за съня — това е истинският златен мир. Ако нашият Йон Блунд е живял в Стокхолм, значи е бил съвременник на прочутия трубадур Карл Микаел Белман, най-големия гений, творил в този жанр. Но Блунд несъмнено е живял в неговата сянка. Дори е възможно да е бил част от кръга от приятели по чашка на Белман.

— Една от сенките на Белман — каза тя и се замисли над тази възможност. — Тук, в Тронхайм. Това е много интересно. Някой проучвал ли е този въпрос?

— Не, колкото и странно да звучи. Много от нашите балади са истински културни съкровища, но тъй като принадлежат към фолклорната традиция, към тях не се отнасят толкова сериозно, колкото към класическата музика и поезия.

Тя се замисли над това, което й бе разказал.

— Не се случва често ценно произведение на изкуството като тази балада просто да изчезне от библиотеката, нали? — попита Холм. Тя бе започнала работа в „Гюнерус“ преди по-малко от шест месеца и си мислеше, че случаят с кражбата на легендарната Книга на Юханес бе изключение. — Главният библиотекар Хорнеман е толкова стриктен по отношение на сигурността.

— Да, но за съжаление подобни неща се случват. Няма да повярваш колко много хора се опитват да откраднат ценни неща от библиотеката. Кражбата на баладата на Йон Блунд предизвика голям скандал, преди да започнеш работа тук. Имаше полицейски доклади и така нататък. Но единственият резултат от разследването бе фактът, че разбрахме колко неадекватни са мерките ни за сигурност. Стриктността на Хорнеман се дължи именно на кражбата на тази балада. Това бе един истински урок за него. Член на библиотеката се подписа с фалшиво име и получи достъп до баладите. Те се съхраняват в кутии — по няколко в кутия. Крадецът открадна само тази балада. Предполагам, че просто я е пъхнал в джоба си и е изчезнал.

— Знаеш ли името, което крадецът е използвал?

— Помня го много добре. Всеки, който обича Белман, би го познал.

— Какво е то? — попита Сири. Досега бе смятала, че той се интересува единствено от отпечатаните версии на баладите.

— Грелмакар Льофберг — каза й Берг.

— И кой е бил той? — попита тя.

— Грелмакар Льофберг е един от многото персонажи, които се появяват в песните на Белман. Той е създал цяла вселена, пълна с измислени герои и истински хора, живели в Стокхолм по негово време. Повечето са били аутсайдери и пияници — хора, загубили пътя си и озовали се в канавката. Тогава е имало много такива хора в Стокхолм. Льофберг е бил истинска личност, но не е централен персонаж в песните и знаем само едно нещо за него — че е бил кавгаджия. И Белман е написал прекрасен погребален химн за жена му.

Сири имаше странното чувство, че това бе важно.

Благодари на Гюнар Берг за помощта, осъзнавайки, че вече го харесва много повече отпреди. Когато затвори вратата на кабинета му, тя почувства нещо в стомаха си. Ритник? Не, разбира се. Беше твърде рано за това — още бе в четвъртия месец. Стомахът й просто бе изкъркорил — това бе всичко. Но тези дни и най-малкото стомашно вълнение й напомняше за малкото човече, растящо в нея.

— Малкото звънче приглася на голямата камбана — изпя тихо тя и се усмихна, галейки корема си.

Познаваше новата певица.

Увери себе си, че този път всичко ще бъде наред.

След това запали цигара. Мухата вече не жужеше в главата му. Бавно издиша дима. Погледна розовите гласни струни в буркана със спирт. Бяха започнали да избледняват. Розовият цвят бавно чезнеше, сякаш истинската им смърт предстоеше. Но въпреки това изглеждаха готови всеки момент да запеят от дъното на буркана. Защо не го бяха направили? Защо не бяха свършили работата си?

Изведнъж чу лая на кучето. „Защо го вкарах вътре?“, запита се той. Ненавиждаше лаещите кучета.

Слезе долу и се приближи до мястото, където бе вързал кучето. В мига, в който бе отворил вратата, животното бе спряло да лае и се бе притиснало в стената с опашка между краката. Започна да го рита. След няколко минути излезе и коленичи на матрака, който бе оставил пред вратата на мазето. Новата му песнопойка бе вътре, но пазеше пълна тишина. Чуваше тежкото й дишане, въпреки че устата й бе запушена. Зачуди се дали бе чула какво причини на кучето й.

С треперещи ръце той взе музикалната кутия от пода. Бавно завъртя ключа, докато пружината се нави. Остави я обратно на земята и се заслуша. Тъжната мелодия изпълни мазето. Ето я — неговата приспивна песен, красива както винаги. По бузите му се стичаха сълзи. Седна и се втренчи във въртящия се певец в неговия бял фрак. Вече се чувстваше много по-спокоен. Когато песента свърши, той взе музикалната кутия и се изправи. „Това е достатъчно засега, помисли си. По-късно пак ще я пусна.“ След това прочисти гърлото си. Реши, че трябва да й каже нещо, така че отново прочисти гърлото си.

— Добро утро — рече накрая. Само тези две думи. След това се обърна и се качи по стълбите.