Йорген Бреке
Заспивай сладък сън (2)

Първа глава

Стокхолм, 1767

Кристиан Вингмарк премести очи от заровете в ръката си към мухата, кацнала на челото на часовникаря. Тя се придвижваше бавно обратно на часовниковата стрелка. Между тях се издигаше кула от монети. Повече от сто и седем риксдалера. Единственото нещо, което имаше значение. След като хвърлеше трите зара, всеки резултат над девет щеше да му спечели цялата сума. Единствено хазартът можеше да предложи по-добър живот на окаян трубадур като него, който иначе водеше презряно и зловонно съществувание.

Около масата бяха насядали много мъже, но той имаше очи само за кралския часовникар, чието време бе на привършване. Лицето на Ян Фредман бе умърлушено, сякаш вече бе загубил. Едно време той бе поддържал часовника на катедралата и бе отговарял за времето в столицата на държавата — честит джентълмен, издигнал се до върховете на социалната стълбица, за когото бяха съчинявали балади. Но кой щеше да пее за него сега? Вингмарк не знаеше какво бе довело до падението на часовникаря — загубата на работилницата, пристрастеността му към хазарта или любовта му към алкохола. Но той бе загубил както интелекта, така и благоприличието си и дори не знаеше колко бе часът. Налудничави мечти го караха постоянно да се навърта край масата за комар, а ръцете му свикнаха да вдигат чаши и скоро нямаше да могат да правят нищо друго.

Той и Вингмарк бяха единствените играещи за големия залог. Часовникар, който вече виждаше как Харон му маха от реката, и млад трубадур, наскоро открил своята муза.

— Вчера написах баладата, която някой ден ще ме направи богат и известен — заяви високо той на събралите се комарджии, като забеляза, че ръцете му бяха спрели да треперят. — Нуждая се само от тези пари. Те ще ми стигнат за отпечатването.

Никой не отговори. Младият трубадур бе изпълнен със страх и очакване.

— О, защо не млъкнеш и не хвърлиш проклетите зарове! — извика един от мъжете, насядали около масата.

Посетителите на кръчмата „Златният мир“ никога преди не бяха виждали такъв голям залог и всички се тълпяха около двамата мъже, борещи се за тази награда. Хората нямаха търпение да видят развръзката.

— Не, разкажи повече за тази балада — обади се дълбок глас.

Той принадлежеше на съдържателя — мъж с червен нос и талант на музикант. Освен че въртеше кръчмата, той умееше да свири на валдхорна, флейта, лира, обой, фагот, кларинет, цигулка, арфа и литавра. Все още седеше на масата заедно с останалите мъже, въпреки че бе излязъл от играта преди няколко рунда.

Вингмарк погледна към съдържателя, след което попи потта от челото си с ръка и я избърса в панталоните си.

— Ако наистина си написал песен, която може да донесе слава и чест на мързеливец като теб, искаме да я чуем — рече съдържателят с опасен блясък в очите. Всички на масата, дори жалкият часовникар, избухнаха в гръмогласен смях. Не му вярваха. Но това нямаше значение. Съвсем скоро щяха да видят истинската му същност.

Вингмарк не продума, докато смехът им не стихна. След това рече:

— Тази вечер ще оставя зарчетата да говорят вместо мен.

Погледна към горкия Фредман, който веднага спря да се кикоти.

— Добре казано. Хвърляй заровете тогава — отвърна веселият съдържател.

Сърцето му спря. Погледна заровете в ръката си. Изцъка с език, тропна с крак в такт с някаква вътрешна мелодия и отпи за последно от чашата си. Времето също спря. Сякаш Фредман го бе засмукал в болните си бели дробове. Ръката на Вингмарк помръдна и се насочи към ръба на масата. Зрителите се наведоха напред, сякаш можеха да видят числата предварително. Ръката описа арка във въздуха. Заровете излетяха и той се почувства така, сякаш бе хвърлил малки парчета от себе си на масата. Очите му се впиха в един от двата зара — онзи, който се приземи последен. За миг се поколеба между пет и едно, но накрая падна на едно.

Затвори очи и се замисли. Нуждая се от поне девет от другите два зара, които още не съм се осмелил да погледна. Може би въпреки всичко ще загубя? Вингмарк отвори очи и се втренчи във Фредман. Осъзна, че часовникарят вече бе погледнал, тъй като в очите му се четеше поражение. Усмихна се и погледна надолу. И трите зара бяха на масата. Единият показваше единица, а другите два — петици. В този миг той залитна напред и челото му се тресна в масата. Прекрасна нова мелодия бе изпълнила главата му.

Замаян, той се изправи и вдигна ръце.

Този жест бе посрещнат със сдържано ръкопляскане и Вингмарк осъзна, че повечето клиенти бяха подкрепяли часовникаря. Но това също нямаше значение и не правеше радостта му по-малко опияняваща. Тази вечер щеше да почерпи всички. А утре щеше да отиде при печатаря.

От входа на кръчмата се чу силен рев и всички се обърнаха натам. На прага стоеше огромен мъж. Беше висок около метър и деветдесет и облечен като джентълмен. Вингмарк знаеше, че наистина беше джентълмен.

Преди два дни трубадурът бе написал балада за най-голямата дъщеря на сър Ерик, която щеше да се жени. Бе използвал полученото възнаграждение, за да влезе в тази игра. Сега бе единственият, който знаеше защо този мъж стои на прага на „Златния мир“ и изглежда бесен. Това бе най-верният слуга на сър Ерик. Богатият аристократ не бе харесал баладата. Нещо в песента го бе обидило. Може би сравнението между дъщеря му и Афродита? Или пък дръзките пародии на епизоди от Библията, които Вингмарк бе вплел в песента и които самият той смяташе за безкрайно забавни?

— Къде е онзи проклет негодник? — изрева мъжът на прага.

Всички се отдръпнаха назад, предусещайки, че става дума за Вингмарк. Те знаеха, че никой не можеше да спечели толкова много пари, без да плати някаква цена.

Мъжът пристъпи заплашително напред и с три крачки се озова до масата.

— Аха! Ето къде си бил! Представяш се за поет, но си просто шарлатанин, който умее само едно — да обижда добрите и благородните хора.

Разкошно облеченият мъж го изгледа с укор.

— Но защо си хабя приказките с човек като теб?

Вингмарк забеляза, че държи рапира. Мъжът извади втора от колана си и я хвърли на масата, пръскайки сребърните и медните монети във всички посоки.

Вингмарк зяпна, запленен от вида на оръжието и всички тези пари, с които можеше да плати дълговете си и да си осигури щастието. Но как да подкупи съдбата?

— Ако не искаш, не взимай рапирата! — изрева мъжът. — Но знай, че така или иначе ще те убия, червей такъв!

Вингмарк грабна рапирата от масата.

— Може би сте прав — рече той. — Тази балада не е от най-добрите, които съм писал. Но предполагам, че джентълмен като вас би предпочел този спор да бъде разрешен навън, прав ли съм? — Вингмарк посочи към вратата.

— Както искаш. За мен няма значение къде ще започнеш своето пътуване към ада.

И той подкани Вингмарк да тръгва.

Трубадурът се зачуди дали щеше да успее да пъхне няколко монети в джоба си, без неговият противник да забележи, но после осъзна, че парите бяха загубени. Най-важното нещо сега бе да спаси живота си.

Бавно се насочи към вратата, стиснал хладното оръжие, следван по петите от прислужника на сър Ерик. Всички останали клиенти на „Златният мир“ тръгнаха с тях. Когато излезе навън, Вингмарк се поклони на мъжа и зае поза за дуел. След това се огледа, хвърли рапирата на земята и се завъртя на пети, като обърна гръб на противника. Свали панталоните си и се наведе, откривайки белия си задник.

— Ето какво мисля за дъщерята на сър Ерик. Предайте му моите най-сърдечни поздрави — рече той и се извърна.

Мъжът се бе вцепенил от изненада. Изведнъж се отърси от унеса и вдигна рапирата.

Вингмарк направи неприличен жест и събралата се тълпа избухна в смях. След това хукна да бяга. Проправи си път между двама полупияни зрители и се измъкна от тълпата. Направи две крачки и се спъна в един разместен камък от калдъръма. Падна на колене, но успя да се изправи, преди някой да го спре. Отново хукна и бързо изчезна зад ъгъла. Не след дълго влетя в мизерната таванска стаичка, която бе наел, за да вземе лютнята и бележника си, както и скромната сума, която бе спестил.

След това Вингмарк напусна Стокхолм. Знаеше какво бе направил. Никой не можеше да обиди сър Ерик, дъщеря му или неговия прислужник и да се измъкне безнаказано. Ако някога се върнеше в този град, щяха да го убият.

Откри една рядко използвана пътека за коне и тръгна по нея, насочвайки се на северозапад. Няколко пъти се обърна да погледне към Стокхолм. Красив град, изпълнен с песни и мечти. Тесните улички изглеждаха идеални за танци по време на дългите летни нощи. Но през зимата уличките ставаха студени и снегът ги запълваше. Беше прекарал най-добрите и най-лошите си години там. Този град бе погълнал младостта му. Въпреки дългите години бедност, разврат и пиянство той помнеше, че истинското му име не беше Кристиан Вингмарк и се бе научил да свири на лютня в различен град, намиращ се в друга държава, където бе живял щастливо.

Скоро градът вече не се виждаше зад него. Бе навлязъл дълбоко в гората и наоколо кръжаха множество мухи. Тази пролет бяха дошли твърде рано и бяха истинско мъчение. Хората казваха, че това се дължи на необикновено топлите нощи. Но точно сега мухите не го притесняваха. Слушаше тяхното бръмчене и си представяше, че е мелодия.

След това започна да композира нова балада.