Йорген Бреке
Заспивай сладък сън (6)

Пета глава

Когато целият следствен екип се събра в два и половина този следобед, всички имаха чувството, че от последната им среща се бяха случили много неща. Жертвата вече бе идентифицирана — името й бе Силе Ролфсен. Беше на 23 години и бе живяла в Осло, работила бе в магазин за дрехи. В началото на януари бе пристигнала в Тронхайм, за да посети бившето си гадже Юн Олин и оттогава никой не я бе виждал или чувал, с изключение на телефонното обаждане, което бе направила от гарата. Приятелите й от Осло и всичките й роднини бяха предположили, че е заживяла с този Олин и е прекарала последните три седмици при него.

— Първото нещо, което трябва да открием, е дали наистина е заживяла с него — рече Братберг и отхапа от поничката си.

Сингсакер така и не можеше да си обясни ужасните хранителни навици на своята шефка. Не че неговите навици бяха по-здравословни, но чашката аквавит и херингата, която бе изял за закуска, бяха най-хранителните неща, които си позволяваше. Но Братберг бе напълно различен човек и лошите хранителни навици изобщо не й отиваха. Сингсакер не познаваше по-дисциплиниран човек от нея. Сири Холм, негов приятел и библиотекар, веднъж му бе казал, че всички добри детективи трябва да имат някаква слабост. Холм бе извлякъл тази теория от детективските романи, които постоянно четеше, но Сингсакер бе склонен да се съгласи с него. Братберг бе ненадмината в разрешаването на заплетени случаи, но сладкишите бяха нейна ахилесова пета.

— Обзалагам се, че е прекарала цялото това време с него — отвърна Йенсен. — Първата седмица всичко е било наред, но през втората нещата са загрубели. Започнал е да й крещи за щяло и нещяло, може би дори да я удря. А през третата седмица напълно е загубил контрол.

— И е извадил ларинкса й, след което е оставил тялото й в гората с музикална кутия на гърдите? — прекъсна го Гран.

Сингсакер я стрелна с очи, впечатлен. Само той познаваше Йенсен достатъчно добре, за да знае, че младите жени го смущаваха. Не че някога би признал това. Сингсакер бе забелязал тази особеност след дълги години работа заедно и след стотици разпити, интервюта и разследвания. Йенсен обичаше природата, лова и къпането в ледена вода и бе щастливо женен, но младите жени просто го изнервяха. И въпреки че се шегуваше и занасяше с Гран, Сингсакер бе сигурен, че тя също го изнервяше и тази язвителна забележка го бе засегнала. Но Гран бе напълно права. Това убийство не бе извършено от човек, който просто бе „загубил контрол“.

— И това не е обикновена музикална кутия — обади се Сингсакер. — Става дума за скъпа антика, която би била колекционерска рядкост, ако собственикът не бе заменил цилиндъра. Направил го е, за да може кутията да свири различна мелодия — най-вероятно приспивна песен, която дори професорът по музика, с когото говорих, не може да идентифицира.

— Смяташ, че самият убиец е композирал мелодията? — попита Гран.

— Това е възможност, която не бива да пренебрегваме. Ако наистина го е направил, значи си имаме работа с изключително талантлива личност, защото според куратора на музея „Рингве“ и професор Хойбротен мелодията е много изтънчена. Има и една друга възможност, а именно че става дума за отдавна забравена приспивна песен от далечното минало.

— Но защо именно приспивна песен? — намеси се Братберг. — Нещо ми подсказва, че това е важно. Може би е искал да „приспи“ жертвата до смърт?

— Ако наистина е приспивна песен, това е една интересна възможност — отвърна Сингсакер. — И много странна.

— Ще направим грешка, ако пренебрегнем приятеля на жертвата — намеси се Йенсен. — Не знаем как е разсъждавал. Но сте прави — това не е обикновено убийство. След като цяла сутрин опитвах, най-накрая успях да се свържа с Кителсен.

— Не е зле за един ден работа — пошегува се Сингсакер. Всички знаеха, че шегата бе за сметка на Кителсен, а не на Йенсен.

— Прегледал е ларинкса — продължи Йенсен. — Каза ми, че гласните струни са били извадени. Няма ги.

— Значи мислиш, че убиецът е взел гласните струни на жертвата със себе си? — попита Сингсакер и прочисти гърлото си.

— Така изглежда.

— Не забелязвате ли странната симетрия? — попита Гран. Спокойният й глас сякаш уталожи напрежението в стаята. — Взел е онова, което произвежда звук в човешкото тяло. В същото време е оставил музикален инструмент върху трупа. И именно звукът, идващ от този инструмент, е привлякъл вниманието на жената, открила трупа.

— Някой от вас смята ли, че убиецът е направил това нарочно? — попита Братберг.

— Струва ми се малко вероятно — отвърна Йенсен. — Убийството е било извършено посред нощ, а гората представлява идеално скривалище. И ако снегът бе свършил своята работа, тялото щеше да остане скрито още дълго време. Всички тези неща ми подсказват, че убийството е било внимателно планирано.

— В този случай си имаме работа с убиец, който е направил грешка. Или пък за него е било толкова важно да чуе тази мелодия, че е рискувал да бъде заловен.

Никой не бе в състояние да обори тази теория на Братберг.

— Все пак ми се струва, че на този етап трябва да забравим теориите и да се съсредоточим върху фактите — продължи тя. — Знаем, че преди три седмици Силе Ролфсен е пристигнала в Тронхайм, за да посети своя приятел Юн Олин. Значи трябва да започнем с него.

Братберг отново успя да стигне до същината на въпроса, както само тя умееше. „Музикалните кутии и липсващите гласни струни са необичайни фактори в едно разследване, помисли си Сингсакер, но мъжете, които бият приятелките си, не са.“

 

 

Сингсакер искаше да участва в разпита на Юн Олин, но имаше неотложен ангажимент. Така че задачата бе дадена на Йенсен и Гран, а той се качи в колата и отпраши към болница „Св. Улав“. Закъсня с десет минути за своя преглед при доктор Нордрак.

Когнитивният тест мина добре. Д-р Нордрак обикновено работеше с пациенти, страдащи от алкохолни психози. Когнитивните тестове бяха друга негова специалност. Днес не се държеше по-арогантно и надуто от обикновено, само отбеляза, че както винаги Сингсакер го е накарал да чака.

В момента преглеждаше резултатите от теста.

— Със сигурност има подобрение — отбеляза Нордрак, седнал зад бюро, най-вероятно купено от IKEA, в тесен и оскъдно обзаведен кабинет. Скъпата му вратовръзка прозираше под бялата престилка. Държеше се така, сякаш считаше себе си за твърде важна личност за тази спартанска обстановка. Сингсакер никога не бе посещавал кабинета на Нордрак в болница „Ъстмарка“, но бе чувал слухове за глави на антилопи, закачени на стените.

— И какво точно имаш предвид под „подобрение“?

— Имам предвид, че все още забравяш някои подробности и имаш кратки периоди, през които губиш концентрация и през които мислите ти се „реят“, както самият ти се изрази. Но това е в рамките на нормалното.

— Днес започнах важно разследване.

— Значи трябва да си благодарен, че не ти се налага да вършиш всичката работа сам. Но ще можеш да участваш в процеса. Както знаеш, симптомите, за които говорим, са обичайни за повечето мъже на твоята възраст дори да не са били оперирани. Тези симптоми не би трябвало да ти пречат да вършиш работата си. Просто трябва да се съсредоточиш върху онова, което ти се удава.

„И какво е то?“, помисли си Сингсакер и се изправи. Отговорът, който измисли, бе доста неопределен. „Умея да разсъждавам, реши той, независимо от това дали паметта ми е добра, или не.“

— Знаеш ли, че някои от симптомите, които имаш, се срещат много често при хора с творчески наклонности — артисти и учени? Проблемът е, че имаш твърде много неща в главата си. Мозъкът ти не смогва да ги отдели едно от друго и да ги сортира.

— Значи, ако разсъждавам по-малко, паметта ми ще се подобри? Това ли ми препоръчваш?

— Може би. Но не е толкова просто. Не смятам, че можеш да спреш да разсъждаваш. Това е основна част от твоя характер. Само трябва да се съсредоточиш върху онова, което ти се удава.

Сингсакер благодари на доктора, мислейки, че досега не бе виждал тази страна от неговия характер. Винаги бе смятал, че Нордрак се интересува повече от формата, отколкото от съдържанието. Но след този разговор се чувстваше много по-уверен в собствените си способности. И ако самовлюбен кариерист като д-р Нордрак можеше да подобри настроението му, значи все пак имаше надежда за човешката раса.

Когато се върна в участъка, Братберг го осведоми за всичко, случило се в негово отсъствие.

Юн Олин се бе съгласил да дойде в участъка за разговор с Йенсен и Гран. В момента тримата седяха в една от стаите за разпити. Олин твърдеше, че през последните два месеца е говорил два пъти по телефона със Силе Ролфсен и това бе всичко. Сингсакер поклати невярващо глава и отиде да си налее чаша кафе.

 

 

Мъжът стоеше във фоайето и душеше въздуха. По някаква причина това се бе превърнало в нещо като ритуал за него. Не знаеше какво се опитва да надуши. Може би майка си? Може би противната смрад на тютюн и стари платове, която бе напуснала тази къща толкова отдавна?

Новият собственик бе боядисал антрето и бе монтирал гардероб с плъзгаща се врата. Мъжът бе усетил слабо ухание на акрилна боя, преди да влезе в къщата, която не се бе променила много от времето, когато майка му бе живяла в нея. Сега живееше тук като наемател, тъй като бе продал къщата веднага след смъртта на майка си. Никой не знаеше, че я бе наел, дори жена му Ана. Тук можеше да върши работата си на спокойствие.

Влезе в кухнята и седна. Веднага се сети за онова, което бе сънувал снощи — мъжа и погребалното шествие в небето. Замисли се за баща си, умрял много отдавна. Беше пъхнал дулото на пушка в устата си и бе боядисал стената зад брачното ложе в червено. Знаеше, че самоубийството на баща му по някакъв начин бе свързано с него — с факта, че бе отсякъл пръстите си, само и само никога повече да не му свири. Майка му го бе облякла в костюм и го бе взела на погребението. Цялата церемония му се бе сторила безсмислена и абсурдна — като сянката на нещо истинско. Думите бяха звучали неискрено и дори не бе заплакал. Сега знаеше, че бе сънувал истинското погребение. Бе почувствал огромната скръб на великаните, крачещи в небето, и теглото на ковчега, който носеха на раменете си. Той се надяваше, че именно това бе сънят, който бе търсил толкова време, и че отсега нататък ще спи спокойно. Но в същото време знаеше, че това бе измамна надежда и че този сън му бе донесъл само една нощ спокойствие и че му предстоят още дълги нощи безсъние. И постепенно тези безсънни нощи щяха да се трансформират в кошмари. Това убийство не беше достатъчно. Не беше правилната жена, нито правилният глас. Имаше нужда от някой по-млад, по-невинен и по-послушен. Знаеше от кого има нужда.

За щастие разполагаше с още една музикална кутия. Тя бе с формата на сърце и бе покрита със синьо кадифе, а на капака имаше певец, облечен в бял фрак, черна жилетка и копринен шал. Това бе втората музикална кутия на майка му. Той внимателно я разглоби.

Извади тънката медна пластинка с иглите, които удряха зъбците на гребена. Отново я замени с пластинка, която бе направил сам. Отне му доста време. Когато свърши, прибра всички инструменти в едно чекмедже в кухнята: клещите, поялника, лупата и гуменото чукче. След това седна пред музикалната кутия, която бе на масата.

Протегна се доволно и запали цигара.

 

 

Час след като се бе върнал в участъка, Сингсакер седеше в кабинета си, когато на вратата се почука. Веднага позна звука и извика:

— Влизай, Йенсен!

Приятелят му изглеждаше изтощен.

— Е? Накарахте ли го да говори? — попита Сингсакер, когато Йенсен се отпусна на стола пред бюрото.

— Имам чувството, че няма какво да ни каже. Историята му е доста странна, но ми се струва, че е вярна.

— Каква е тя?

— Че е гей.

— Какво?

— Юн Олин е гей. Каза ни, че дълго време е държал това в тайна и се е опитвал да поддържа връзки с жени. Но това още повече задълбочило проблемите му. Така обяснява изблиците на насилие.

— Значи признава, че е наранил Ролфсен?

— Отчасти. Помъчи се да омаловажи този факт. Обясни ни, че много пъти се опитвал да скъса с нея, но тя отказвала да приеме, че връзката им е приключила. Започнала да го тормози, като постоянно му звъняла и го молела да се видят. Накрая не издържал и я заплашил с нож.

— И ти му вярваш? — попита Сингсакер.

— Не съм сигурен. Но може би ще успеем да потвърдим, че след като се е преместил в Тронхайм, Олин си е намерил любовник и двамата са прекарали предишната нощ в апартамента му. Гран в момента се опитва да потвърди алибито му по телефона.

— С други думи, той не е убиецът.

— Освен ако не може да бъде на две места едновременно — отвърна Йенсен. — Трябва да разпитаме съседите му. Може би някой е видял Ролфсен близо до апартамента му през последните три седмици.

— Възможно е Олин да знае нещо важно за Силе, дори и да не я е убил. Все пак е живял с нея, значи би трябвало да знае що за жена е била.

— Попитах го, но не ни каза нищо интересно — нищо, което да не може да се каже за всяка жена на нейна възраст. Обичала дрехите и книгите и била много мила. Останах с впечатлението, че наистина я е харесвал, което съвпада с неговото обяснение. Все пак каза едно интересно нещо — че обичала да пее. Като малка пеела в хор. Каза ни, че имала навик да пее под душа, докато готви, дори когато се разхожда по улицата. Останах с впечатлението, че това го е дразнело.

— Но не достатъчно, за да извади ларинкса й?

— Едва ли.

— Да, това може и да е важно. Къде живее Олин? — попита Сингсакер.

— В Скиосен, съвсем близо до Кухавген.

— Значи, ако някой се насочи натам пеша, тръгвайки, да кажем, от гарата, местопрестъплението се пада доста встрани, нали?

— Е, не е чак толкова далече. Освен това Олин потвърди, че Ролфсен му се е обадила два пъти, откакто живее в Тронхайм. Единият път дори споменала, че може да му дойде на гости. Възможно е да е решила да го изненада, с надеждата да спаси обречената им връзка. Младият господин Олин твърди, че е получил обаждане от нея, на което не отговорил, горе-долу по времето, когато тя е пристигнала в Тронхайм, но не може да си спомни точната дата. Съгласи се да ни даде достъп до списъка с всички свои обаждания, така че съвсем скоро ще потвърдим точния час и дата. Но да приемем, че тя му се е обадила от гарата, но не е успяла да се свърже с него. Тръгнала е пеша, може би пеейки, като така е привлякла нечие внимание и нещо й се е случило. Въпросът е какво. И нищо не обяснява истинската мистерия — ако приятелят й казва истината и тя не е отишла да живее при него…

Йенсен остави тази мисъл да виси във въздуха, принуждавайки Сингсакер да зададе въпроса:

— Къде е прекарала трите седмици преди убийството?

В мига, в който го изрече, той осъзна, че отговорът няма да е приятен.

 

 

В мозъка му живееше муха. Усърдно малко насекомо, което припкаше напред-назад на своите тънки, гъделичкащи краченца. Но сега бе спряло да се движи. Може би бе умряло?

Той се бе погрижил за гласните струни, слагайки ги в буркан, пълен със спирт, който в момента беше на масата пред него. Очите му се насочиха към розовите мембрани на дъното на буркана. Приличаха на тайнствено морско създание, непознато на науката — дълбоководен корал или нещо такова. От време на време си представяше, че помръдват, сякаш готови всеки момент да запеят. Докато ги наблюдаваше, той се зачуди защо нейната песен не бе онази, на която се бе надявал. Замисли се за жена си. Напоследък тя спеше толкова спокойно. Завиждаше й. Щеше ли някога и той да спи спокойно?

Когато изпуши цигарата, запали втора и прочете онова, което бе изписано на кутията: „Пушенето убива.“