Йорген Бреке
Заспивай сладък сън (5)

Четвърта глава

Той спеше и се бе върнал обратно в гората. Беше същата нощ. Тялото все още лежеше в краката му.

Небето се бе прояснило. Виждаше огромната луна. Покрай нея се носеха облаци и за един страшен миг му се стори, че те стояха неподвижно, а луната препускаше безконтролно през небето. Чувстваше се дребен като снежинка. Първо реши, че вижда поредния облак. Но не беше облак. Беше мъж. Летеше в небето, стиснал голям, навит лист хартия. Може би това в ръцете му беше баладата. Не. Това несъмнено беше баладата. Лицето на мъжа бе скрито в сянка, тъй като носеше качулка.

А зад него летеше онзи с цигулката.

След това видя мъжете, носещи ковчега.

Чуваше мелодията. Чуваше музиката, на която маршируваха. Стъпка по стъпка, те прекосяваха небето. Великани, понесли огромен товар на раменете си. Движеха се бавно, като самото време. „Татко е в този ковчег“, помисли си той.

След това се събуди и се втренчи в мръсния таван. Лежеше и си мислеше, че сънят бе свършил твърде скоро.

„Но какво значение има това?“, помисли си той. „Сънувах. За пръв път от няколко седмици аз сънувах!“ Но не го бе приспала нейната песен. Песента не му бе подействала по начина, по който бе очаквал.

 

 

Беше 6:45. Реално погледнато, още бе рано, но Сингсакер вече не се опитваше да се събуди. Чувстваше главата си странно избистрена, въпреки че все още не бе взел сутрешната си доза аквавит. Или пък именно защото не я бе взел.

Бяха се събрали в конферентната зала на отдел „Тежки и сексуални престъпления“ на Тронхаймската полиция, въоръжени с всичкото кафе, което бяха успели да намерят. В залата беше и шефът на отдела Гру Братберг. Присъстваше и инспектор Турвал Йенсен, единственият колега, с когото Сингсакер си общуваше извън работа. Стараеше се да споделя двете мании на Йенсен — лова и къпането в ледена вода, но истината беше, че го харесваше заради вътрешното му спокойствие. Йенсен му напомняше на човека, който самият той щеше да бъде, ако се успокоеше малко, ако не бе претърпял операция на мозъка, ако не изпиваше по чашка аквавит всяка сутрин и ако не се бе развел само за да се влюби в една млада американка. Накратко, ако Сингсакер не беше мъжът, който беше, можеше да бъде Йенсен. Той се зачуди дали това бе добра основа за приятелство. Йенсен се люлееше напред-назад в стола си, с ръце, сключени на корема и сънлив поглед, впит в тавана. До него седеше Муна Гран. Тя бе най-младият детектив в отдела. Грунгстад и Сингсакер седяха в двата срещуположни края на масата. Срещата започна с тях, защото те бяха обработили местопрестъплението.

Както винаги, Грунгстад бе максимално изчерпателен. Сингсакер нямаше какво толкова да добави, освен да зададе няколко въпроса, свързани с изложеното от Грунгстад. Според него трябваше да си отговорят на четири въпроса: Как жертвата и убиецът бяха пристигнали на местопрестъплението и как убиецът си бе тръгнал? Възможно ли е да установят мотива за убийството на основата на доказателствата, открити досега? Какво произтичаше от факта, че музикалната кутия изглеждаше като антика и извършителят бе извадил ларинкса на жертвата? Но последният въпрос беше най-важен: Коя е жертвата?

Братберг заговори веднага:

— Приоритет за нас е да открием самоличността на тази жена без гърло.

Сингсакер харесваше описанията на Братберг, винаги точни и провокиращи. „Жената без гърло“, помисли си той. „Това означава нещо. Има някакъв скрит смисъл.“ Никой в стаята не възрази на казаното от шефа на отдела. Всички знаеха, че при повечето убийства извършителят има някаква връзка с жертвата, така че колкото повече знаеха за жертвата, толкова по-близко бяха до откриването на убиеца.

— Гран, искам да прегледаш всички доклади за изчезнали хора. От цялата страна. Започни с най-скорошните — нареди Братберг.

Муна Гран кимна и отбеляза нещо в своя iPad.

— Сингсакер, трябва да откриеш повече за тази музикална кутия. Откъде е? Стара ли е? Къде е била изработена? И каква е мелодията, която свири? Препоръчвам ти да започнеш от музикалния музей в имението „Рингве“. Струва ми се, че там имат голяма колекция от музикални кутии.

— Юнас Рьоед — рече Гран. — Говори с Юнас Рьоед. Може би най-големият експерт по музикални кутии в Норвегия. Работи в музея.

Всички се обърнаха да погледнат младата си колежка, впечатлени. Тя сви рамене.

— Често ходя в „Рингве“. Според мен това е най-добрият музей в града — обясни тя. — Сингсакер, ще харесаш Рьоед. Истински експерт, но много свит и резервиран. Знае всичко за музикалните инструменти.

Сингсакер се зачуди защо това би било причина да харесаш някого, но не каза нищо.

— Йенсен, искам да ми докладваш веднага след като Кителсен има какво да ни каже. Изпратихте ли му тялото? — обърна се Братберг към Грунгстад.

— Беше изпратено в лабораторията на „Св. Улав“ преди половин час, но доколкото познавам Кителсен, няма да можем да измъкнем нищо от него до обедната му почивка — рече криминалистът.

Всички се изкикотиха, защото познаваха сприхавия Кителсен.

— От това, което видях — продължи Грунгстад, — няма да се учудя, ако каже, че е била пребита, преди да бъде убита. Тялото й бе покрито със синини. Но както казах на Сингсакер по-рано, съмнявам се, че това е станало на мястото, където я открихме.

— Значи мислиш, че е била преместена, след като е била убита?

— Още е твърде рано, за да кажа със сигурност. Но ми се струва, че гърлото й е било прерязано в гората. Въпросът е какво е причинило смъртта. Побоят, който е бил първи, или ножът, който е дошъл по-късно?

— Трябва да накараме Кителсен да се размърда — измърмори Братберг без особена надежда. — Междувременно всички трябва да запретнем ръкави и да започнем да събираме информация. Ще бъде дълъг ден.

Срещата бе приключила. Гру Братберг ръководеше отдела енергично и праволинейно. И това засилваше увереността на всички, които работеха за нея. Сингсакер почувства как главоболието му отминава почти в мига, в който го бе усетил. Никой не искаше второ хаотично разследване като онова от предишната есен.

Сингсакер знаеше много за имението „Рингве“. Докато шофираше към Ладе, той си припомни някои неща, в случай че се окажат полезни за разследването.

Имението се бе отделило от имота Ладе през седемнайсети век. Бе имало много различни собственици и бе ремонтирано няколко пъти. Като повечето жители на Тронхайм Сингсакер го свързваше най-вече с Виктория Бахке и музея.

През 1919 г. младата Виктория, тогава на двайсет и една, посетила „Рингве“ за първи път. Няколко месеца по-късно се омъжила за собственика на имението, Кристиан Анкер Бахке. Двамата заедно замислили изграждането на музея „Рингве“, въпреки че той бил открит едва след смъртта на Кристиан. Музей на военноморския герой Петер Весел Торденскьолд бил открит там още през 1950 г. Две години по-късно отворил врати сегашният музей, посветен на музикалните инструменти, в който била изложена огромната и разнообразна колекция на рода Бахке. Днес „Рингве“ е националният музей на Норвегия за музикални инструменти, където са изложени приблизително две хиляди аудиоекспоната. Там се намира и единствената работилница за реставриране на инструменти в страната.

Сингсакер крачеше по павирания площад между красиво реставрираните имения. „Рингве“ наистина изглеждаше като най-подходящото място, откъдето да започне своето разследване. „Жената без гърло“, помисли си той. Може би това бе важно, може би не беше. Убиецът бе извадил музикалния инструмент, който всеки от нас има в тялото си, и го бе заменил с механичен: музикалната кутия. Нищо чудно всичко, което знаеше за „Рингве“, да се окаже излишно. Често се чудеше защо операцията, при която бяха извадили тумора от мозъка му, не бе изтрила тези напълно хаотични знания. Изведнъж му дойде една абсурдна, но в същото време плашеща мисъл. Ами ако именно тези хаотични мисли са подхранвали туморите?

Влезе вътре и помоли за среща с Юнас Рьоед.

 

 

— Това е много интересно. Музикална кутия, изработена от истински майстор. Рядко виждаме такава изящна изработка. Да не говорим за прекрасната балерина на капака.

Гласът на Юнас Рьоед бе леко писклив и напрегнат. Звучеше като музикален инструмент, който не е бил настроен. Инструмент, който Сингсакер никога преди не бе чувал, но който несъмнено можеше да бъде открит в този музей. Докато говореше, Рьоед жестикулираше разпалено с една ръка, подчертавайки думите си. Косата му бе също толкова енергична и напълно отговаряше на фамилията му, която означава „червен“. Косата му бе подстригана късо отзад, но бретонът почти закриваше очите му. Сингсакер не беше сигурен какво да мисли за този мъж. Като всеки човек с мания, която детективът не разбираше, Рьоед бе непроницаем за него.

— Значи не е обикновена музикална кутия? — попита той.

Сингсакер разгледа гърба на тениската на Рьоед, когато мъжът се наведе над кутията в тесния си кабинет. Беше стара, избеляла тениска на Metallica със списък на градовете, където са свирили на някакво турне през 90-те. Някога черна, сега тениската бе избеляла и изглеждаше сива.

— Не, със сигурност не е обикновена.

Рьоед отвори музикалната кутия и използва лупа, за да разгледа цилиндъра вътре.

— Някой е сменил цилиндъра съвсем наскоро — рече той.

— Какво означава това?

— Всяка музикална кутия има три основни компонента. Гребен, който обикновено има фини метални зъбци, въпреки че някои музикални кутии, като например механичните пиана, имат струни. Всеки зъбец вибрира с определена честота и произвежда специфичен тон. Следователно музикалните кутии могат да произвеждат ограничен брой тонове. Тази музикална кутия може да произвежда както мажорни, така и минорни тонове. Механизмът работи по следния начин — за цилиндъра, или барабана, са закачени игли, които удрят зъбците на гребена и произвеждат звук. При някои музикални кутии тези игли са вградени, при други могат да бъдат вадени. И накрая трябва да имаме нещо, което да задвижва самите игли. При някои музикални кутии това се постига ръчно, с въртене на манивела. При други, като например тази, трябва да бъде навита пружина. Мелодията, която кутията изпълнява, е програмирана в цилиндъра, а музикалната скала е в зъбците. Струва ми се, че тази музикална кутия и зъбците в нея са стари. Но оригиналният цилиндър наскоро е бил заменен с такъв, който изглежда ръчно изработен. Съдя това по начина, по който е бил запоен — аматьорска работа. Въпреки това човекът, който го е сложил в кутията, определено е знаел какво прави.

— Значи бихте казал, че разбира от музика?

— Категорично — отвърна Рьоед.

— Музикант?

— Има много начини да станеш музикален експерт. Човек може да има само теоретични познания по музика. Някои хора сравняват музиката с математиката. Да изработиш нов цилиндър за музикална кутия, изисква теоретични познания, но невинаги означава, че трябва да можеш да свириш на музикален инструмент, защото това изисква още две неща — сръчност и талант.

— Значи, теоретично погледнато, човекът може и да не е музикант?

— Вие трябва да откриете това. Аз мога да ви кажа само как работи това механично устройство. Що се отнася до самата кутия, почти съм сигурен, че е била изработена в Европа, най-вероятно в Сен Кроа, Швейцария, родното място на най-добрите музикални кутии и часовници. Предполагам, че е била изработена в началото на 19 в. Няма търговска марка, а това било честа практика в първите години на индустриалната епоха. Тази кутия щеше да е истинска колекционерска рядкост, ако цилиндърът не беше заменен. Но предполагам, че са били изработени и много други като нея, въпреки че лично аз не съм виждал този модел преди. Подобни музикални кутии са били подарявани на деца на богати семейства в Норвегия и се обзалагам, че можете да откриете много такива в тавански помещения из цялата страна.

— А мелодията, която свири?

— Доста меланхолична мелодия в минорна тоналност. Напомня ми на тъжна приспивна песен. Никога преди не съм я чувал, но е подходяща за музикална кутия, тъй като техният звук е много специфичен. Обожавам минорните мелодии на тези стари музикални кутии! Нежните, тъжни тонове сякаш изпълват цялата стая. Не звучи ли почти вълшебно?

Юнас Рьоед остави музикалната кутия да изсвири цялата песен и Сингсакер трябваше да признае, че настръхна.

— Не е ли странно, че не сте чували тази мелодия преди? — попита той.

— Защо смятате така? — отвърна Рьоед.

— Защото това е вашата работа. Предполагам, че сте слушали стотици музикални кутии и разбирате от всякакъв вид музика.

Не успя да се сдържи и отново погледна тениската му.

— Прав сте. Но може би именно това е причината. Може би човекът, заменил цилиндъра, е направил това, защото не е успял да намери оригинална музикална кутия, изпълняваща тази рядка мелодия. Ако искате да научите повече за нея, има хора с много по-големи познания по този въпрос от мен.

— Бихте ли ми препоръчали някого?

— Ако наистина е приспивна песен, говорете с професор Ян Хойбротен от музикалния институт в НТНУ Той е най-големият експерт по старонорвежки балади в страната.

Сингсакер благодари на Рьоед. Той му върна музикалната кутия с поглед, който Сингсакер не успя да разгадае. Може би Рьоед искаше да я задържи още малко, за да я изследва по-подробно…

 

 

Муна Гран намали звука на музиката, която слушаше през слушалките, пъхнати в ушите й. Рядко си задаваше въпроса дали бе редно един полицай да слуша дет метъл, но почти никой в отдела не знаеше какви са музикалните й вкусове. Йенсен знаеше и често я дразнеше, правейки знака на дявола с показалеца и кутрето си. Понякога тя се чудеше защо повечето мъже се държат толкова детински. Един ден попита Йенсен известно ли му е какво означава този знак, показан зад гърба на италианец.

— Нямам представа — отвърна той.

— Означава, че жена му изневерява.

Заобиколи го и вдигна два показалец и кутре, като се смееше. После му изнесе лекция за различните значения на знака през вековете. Дали знае, че едно време е бил използван за защита от зли духове, подобно на кръстенето на католиците?

След този разговор Йенсен спря да й се подиграва.

Сингсакер, от друга страна, нямаше представа каква музика слуша тя. Просто смяташе, че е най-милата млада жена в отдела. И това може би беше вярно. Но Муна не можеше да разбере що за мъж бе той. Отнасяше се с нея, сякаш му бе дъщеря, и тя му позволяваше. Може би дори й харесваше. Не се чувстваше длъжна да пази музикалните си вкусове в тайна — просто това бе нещо, което никога не бяха обсъждали. Тя подозираше, че той дори не знае какво означава изразът „дет метъл“.

Музиката й помагаше да се съсредоточи. А тя имаше нужда от помощ, тъй като й предстоеше много работа. Вече бе десет и половина сутринта, а Тронхаймската полиция още не бе получила сигнал за лице, изчезнало през последните 24 часа. Това още не означаваше нищо, тъй като обикновено минаваше известно време, преди липсата да бъде установена. А нищо чудно жената, която се опитваха да идентифицират, да я живяла сама. Или пък да е била студентка с малко приятели в града. Може би бе срещнала убиеца на връщане от студентски купон и приятелите й мислеха, че е прекарала нощта в нечие чуждо легло. Но полицията не можеше да седи и да чака някой да открие, че жената не се е върнала вкъщи. Гру Братберг бе решила да публикува описание на жертвата. Но това описание не бе особено специфично — тъмноруса коса, сини очи, среден ръст, някъде между двайсет и трийсетгодишна, привлекателна, но без отличителни белези. Най-вероятно това описание щеше да доведе до твърде много сигнали и още повече работа. Но често се случваше именно подобни неща да разплетат случая. Решението не идваше след вдъхновена идея, а след методично и задълбочено проучване на безкрайни и на пръв поглед несвързани потоци информация.

Докато чакаха сигналите, Гран трябваше да провери две възможности — че жертвата е дошла от друг град и че е изчезнала отдавна.

Всяка година полицейските участъци в Норвегия обявяваха за издирване над хиляда души. Повечето бяха млади, подобно на тази жертва. Обикновено изчезваха от някаква институция и ги откриваха в най-западналите квартали на големите градове. Рядко се случваше изчезнал човек да бъде открит убит, като тази жена, останала без гърло.

Гран разгледа снимката, която Грунгстад й бе дал, като се стремеше да измисли няколко ключови думи, с които да стесни кръга на търсенето. Първият й опит бе неуспешен. Твърде много попадения. Взря се в малките, неясни снимки на млади жени, питаше се какво им се бе случило. Нито една от тях не приличаше на техния труп.

Отново увеличи музиката и се облегна назад в стола. Или ще извадим късмет и ще я открием бързо, каза си, или ще ни отнеме много, много време. Гран се протегна, затвори очи и потъна в мисли. Докато размишляваше, едната й ръка почиваше върху корема, малко под пъпа. Това й бе станало навик. Може би се надяваше, че ръцете й имат лечебни свойства. Беше на 27 и преди няколко месеца най-лошите й подозрения се бяха потвърдили. От две години опитваше да забременее, но всеки месец цикълът й бе идвал като по часовник. Така че не се бе изненадала, когато й казаха, че нещо не е наред. Проблемът беше в нея — стеснена фалопиева тръба заради инфекция, която дори не бе усетила. След още няколко неуспешни опита и допълнителни изследвания докторът бе стигнал до заключението, че тя може и да зачене по естествен път, но бе малко вероятно. За сметка на това бе подходящ кандидат за инвитро. Преди два дни бе получила направление за клиниката по репродуктивно здраве към болница „Св. Улав“.

Муна Гран се усмихна. Извади слушалките от ушите си и грабна телефонната слушалка.

— Професор Хойбротен?

Сингсакер се покашля. Бе почукал на вратата на кабинета и някой го бе поканил да влезе. Но възрастният господин не бе вдигнал глава нито когато бе отворил вратата, нито когато се бе приближил до бюрото, зад което седеше. Мъжът се бе отпуснал толкова напред, че изглеждаше заспал.

— Професор Хойбротен? — повтори Сингсакер.

Едва сега старецът реагира. Той вдигна глава и се втренчи в детектива. Погледът му бе едновременно далечен и пронизващ. Очевидно бе раздразнен от факта, че го бяха изтръгнали от мислите му.

— Извинете — рече той. — С какво мога да ви помогна? Ян Хойбротен изглеждаше много по-възрастен от Сингсакер. Бялата му коса стърчеше във всички посоки. Щеше отдавна да се е пенсионирал, ако не беше професор.

— Казвам се Уд Сингсакер. Полицай съм. Разследваме убийството, извършено снощи в квартал „Розенборг“.

Той бе предположил, че Хойбротен няма да знае за убийството, тъй като бяха открили жертвата твърде късно за сутрешните издания на вестниците, а професорът не изглеждаше като човек, който чете новини онлайн или слуша радио, докато работи.

— Да, един колега ми каза — отвърна той, сякаш бе прочел мислите му. — Но какво общо има това с мен?

Сингсакер се зачуди дали онова, което бе доловил в гласа му, беше изненада или нещо друго. Раздразнение? Страх? Не беше сигурен. Гласът на един старец можеше да бъде много труден за разгадаване.

— Дойдох тук, за да ви помоля да ни помогнете с един аспект от разследването — каза той. — Имаме нужда от експертното ви мнение.

Извади музикалната кутия и я нави.

— Това бе открито близо до тялото и искаме да знаем коя е тази мелодия.

Пусна ключа и остави механичното устройство на бюрото на професора.

Хойбротен заслуша мелодията. След малко затвори очи, изглеждаше, сякаш опитва да се съсредоточи. Когато песента свърши, той отвори очи и поклати глава.

— Странно. Никога преди не съм чувал тази мелодия — рече той.

— И това ви изненадва?

— Да. Има нещо много познато в нея. Но в същото време съм сигурен, че никога преди не съм я чувал. Минорен лад, шест-осми, бавно темпо. Най-вероятно приспивна песен. Звучи като балада от Белман. Но не е.

— Белман?

— Да. Карл Микаел Белман. Не знаете кой е той?

— Чувал съм името му. Шведски композитор, нали така?

— Най-великият композитор на балади. Живял е в Стокхолм през 18 в.

Хойбротен впи поглед в детектива. Изражението му вече не беше далечно. Сякаш се чудеше дали да се впусне в дълги обяснения за живота и творчеството на шведския композитор, но после реши, че Сингсакер нямаше да ги оцени.

— Следващата седмица имам концерт в музея „Рингве“ и ще изпълня няколко балади на Белман — рече накрая професорът.

— Наистина ли? Ще пеете?

Хойбротен се поколеба, преди да отговори.

— Не, за съжаление. Вече не пея. Опасявам се, че гласните ми струни не са това, което бяха. Възли. Вече съм старец.

Сингсакер отново долови силно чувство, скрито под думите на професора, което не бе изразено в тях.

— Ще пеят специално подбрани девойки от дамския хор на катедралата Нидарос — продължи той. — Аз ще бъда диригент. Всъщност, когато влязохте, тъкмо преговарях репертоара. Но да се върнем на въпроса, който ви вълнува — това не е балада от Белман. Нямам представа кой е написал тази мелодия.

— Според вас възможно ли е да е старонорвежка приспивна песен? — попита Сингсакер.

— Не мога да твърдя, че съм запознат с всяка балада, писана някога. Голяма част от фолклорната музика, композирана на полуострова преди 19 в., е била загубена просто защото никой не се е сетил да я запише. Така че е напълно възможно. Бихте ли я пуснали още веднъж?

Сингсакер отново нави кутията, а професорът извади молив и лист хартия. Този път си водеше бележки, докато слушаше. Когато мелодията свърши, бе изписал листа с ноти.

— Ще проуча въпроса за вас — каза той. — Ако открия нещо, ще ви се обадя.

Сингсакер кимна и взе музикалната кутия. Преди да излезе от кабинета, видя как професорът става и отива да отвори прозореца, като вади кутия цигари от джоба си. Много от служителите на университета все още отказваха да се съобразяват с правилата за пушене.

Сингсакер влезе в колата си, паркирана в големия университетски паркинг в Драгвол. Някои университетски сгради се намираха извън града, като тази, от която бе излязъл току-що — преустроена ферма. Паркингът предлагаше великолепна гледка към Тронхайм.

Детективът прерови джобовете си и най-накрая намери бележника си. Сложи го в скута си и погали черната кожена подвързия с пръст. Бе получил този подарък от колегите от отдела миналото лято, след мозъчната операция. Винаги бе имал слабост към бележници с кожена подвързия, така че подаръкът бе изключително подходящ. Но му бе отнело много време да започне да го използва. Отначало не знаеше защо. Но после бе осъзнал, че воденето на бележки вече означаваше нещо различно за него. По същия начин бе осъзнал, че паметта му бе различна след операцията. Това бе нещо, което трябваше да приеме. Често забравяше неща и не можеше да се оправи без бележник. Но в мига, в който бе осъзнал този факт, отношението му към бележника се бе променило. Едва тогава бе оценил този прекрасен подарък. Бе започнал да го нарича „по-добрата половина от мозъка ми“ и не го използваше само за полицейска работа. Записваше и неща от личния си живот, които бяха важни и искаше да запомни.

Отвори бележника на последната страница, която бе изписал. С изненада прочете, че снощи бе любил Фелиша два пъти. Това вярно ли беше? Усмихна се. Искаше му се да се върне вкъщи, за да я види. Но вместо това извади молив от джоба на ризата си и написа: Хойбротен изглеждаше нервен. Защо?

 

 

В един часа и пет минути следобед телефонът в кабинета на Муна Гран иззвъня.

— Здравейте, обажда се сержант Юнас Бортен от Гренландия — каза мъжът от другата страна, след което добави, без каквото и да било чувство за хумор: — От полицейския участък на квартал Гренландия в Осло.

— С какво мога да ви помогна? — попита Гран.

В първия момент Бортен не отговори, изненадан от нейната отзивчивост.

— Обаждам се, защото мисля, че аз мога да ви помогна с нещо — каза накрая той.

— Това звучи добре. Определено имаме нужда от помощ.

— Става дума за убитата жена, открита снощи. Може би имам нещо за вас.

— Така ли? Какво? — попита Гран, опитвайки се да скрие нетърпението си.

— Нямаме сигнали за изчезнали лица, които да отговарят на вашето описание, но нещо ме накара да се сетя за един случай, който разследвах преди няколко седмици. Това, което привлече вниманието ми, беше адресът. Когато бях малък, живеехме в Бакавнет, близо до Кухавген, така че познавам района много добре. Минавах по улица „Лудвиг Доес“ на връщане от училище. И това е една от причините да си спомня случая. Преди около три седмици бе подаден сигнал за изчезнало лице. Жена от Осло. Сигналът бе подаден от нейната съквартирантка. Но двайсет и четири часа по-късно изчезналата жена се обади на своята приятелка от гарата в Тронхайм, за да й каже, че е отишла там, за да се срещне с бившия си любовник. Прекратихме издирването, но за всеки случай реших да проверя този бивш любовник. Оказа се, че живее недалече от Кухавген, а преди известно време изчезналата жена е подала оплакване срещу него в полицията, обвинявайки го в това, че я е намушкал с нож. Реших, че това е поредната безразсъдна млада жена, върнала се при своя деспотичен любовник, но нямаше какво друго да направя по случая. Обаче, когато чух за това убийство, случило се съвсем близо до жилището на този мъж и освен това извършено с нож… А и описанието съвпада…

— Описанието може да е на половината жени в Норвегия на тази възраст — прекъсна го Гран. — Но всяка следа трябва да бъде проверена. Имате ли снимка на тази жена?

— Да, точно това имам. Разбира се, шансът е едно на милион, но въпреки това си струва да бъде проверен. Все пак това ни е работата — да стреляме в тъмното, докато улучим целта. Дайте ми имейл адреса си и веднага ще ви изпратя снимката.

Тя му даде имейла си.

След това остави телефона.

Две минути по-късно кликна на снимката, която й бе изпратил. Тя изпълни екрана. Показваше усмихната млада жена с твърде много грим.

— По дяволите! — промърмори Гран. — Това е тя.