Йорген Бреке
Заспивай сладък сън (3)

Втора глава

Грелмакар Льофберг не беше истинското му име. Само го използваше. Силен порив на вятъра, идващ от улицата, го блъсна в лицето и го принуди да спре. Това бе измамен вятър, защото постоянно се менеше. През дърветата виждаше улица „Лудвиг Доес“, докато снежинките се вихреха около уличните лампи като рояци безшумни насекоми в нощта. Колите бяха изчезнали и Тронхайм бе притихнал. Поривите постепенно спряха и в главата му нахлуха мисли. Спомни си един сън. Бяха минали седмици от последния път, когато бе сънувал, но старите сънища продължаваха да кръжат в мислите му като изсъхнали листа. Бе срещнал дявола в Нонегата, точно до будката, където всеки ден спираше, за да си купи цигари.

Сатаната бе учтив мъж с черно палто и празен поглед.

— Нима най-накрая си дошъл за мен? — попита Льофберг.

— Не — отвърна унило дяволът. — Отдавна си тук.

Попита го какво има предвид, но Сатаната не отговори. Едва след като се събуди, разбра значението на думите му: Адът означава да продължаваш да правиш онова, което винаги си правил.

Постепенно позволи на този призрачен сън да се стопи в мрака на нощта. Извади музикалната кутия от джоба си и я нави. Музиката започна веднага щом пусна ключа. Обърна се, върна се две стъпки назад и сложи кутията върху нея. Тогава чу стъпките по пустата улица.

Имаше чувството, че вятърът я преследва и през цялото време я ръчка в гърба, сякаш ледените пориви искаха да побърза с нощната си разходка и да се върне в леглото при своя хъркащ съпруг. Но този път Еви Саупстад не бе успяла да се унесе, преди пронизителното стържене да започне, а след това бе твърде късно. Така й се падаше заради приятната дрямка в самолета на връщане от Тенерифе. Завиждаше на своя съпруг, който бе изчакал да се приберат вкъщи, преди да заспи. Еви спря на ъгъла на „Лудвиг Доес“ и „Бернхард Гетц“ в квартал „Розенборг“, където живееше, за да може кучето й да си свърши работата.

Погледна часовника си. Беше три и половина сутринта. За щастие й оставаха още няколко дни отпуска, така че утре можеше да спи до късно.

Нейната страна на улицата бе осеяна с дървета. Този зелен оазис в квартала представляваше горист хълм, който се издигаше рязко след няколкостотин метра.

Тъкмо се канеше да се изправи, когато чу мелодията. Идваше откъм дърветата. Бавна, нежна и отчетлива мелодия. Тръгна към мястото, откъдето се разнасяше музиката.

Беше на по-малко от десет стъпки от улицата, когато видя нещо странно на бледата светлина, процеждаща се между голите зимни клони. Беше прекрасно малко нещо — цилиндрична кутийка, върху която красива балерина се въртеше в такт с музиката. Балерината сякаш се опитваше да изтръска снега, паднал в косата й. В мига, в който Еви зърна кутийката, музиката спря. Над дърветата се спусна тишина и тя се замисли колко тихо става по това време на нощта. Самотните часове. Ако някой искаше да бъде сам в град като Тронхайм, това бе времето да излезе навън.

Кучето залая и точно тогава тя осъзна, че музикалната кутийка не бе оставена на земята. Снегът бе засипал нещото под нея — безжизнено човешко тяло. Еви се приближи и видя, че снегът около шията на тялото бе червен. Кръв бе изтекла от прерязаното гърло и се бе съсирила. Усети металическа миризма, която веднага изчезна, отнесена от поредния порив на вятъра.

Еви ахна и се огледа разтревожено. Видя стъпки, които се отдалечаваха от трупа по посока на дърветата и се отклоняваха към един рокерски клуб. Паркингът пред клуба се намираше на около трийсет метра нататък по улицата в посока училище „Розенборг“. Снегът постепенно заличаваше следите. Тя се завъртя на пети и изтича няколкото метра до улицата, оставяйки дърветата зад гърба си. Кучето спря да джавка веднага щом се озоваха на улицата. Малкото създание я караше да се чувства в безопасност въпреки факта, че миниатюрният дакел едва ли щеше да я предпази от чудовището, отговорно за онова, което току-що бе видяла.

Еви извади телефона си и се обади в полицията.

Насочи се към бомбоубежището. Виждаше жената от мястото, където бе застанал. Тя се наведе, за да погали кученцето си, и за щастие то спря да джавка. Мразеше кучешкия лай. От него му се завиваше свят. Вдиша дълбоко.

Жената извади мобилен телефон от джоба си и набра номер.

Стоеше и я гледаше как говори. Чуваше пискливия й глас, но не различаваше думите. Снегът постепенно заличаваше стъпките му, но бяха открили тялото, преди над него да се спусне белият покров. Това имаше ли някакво значение? Върна се до колата по заобиколен път и подкара към къщи, където го чакаха жълто-кафявият таван над леглото и часовете тревожно безсъние.