Йорген Бреке
Заспивай сладък сън (38)

Трийсет и седма глава

Провинциално имение в покрайнините на Копенхаген, юли 1767

— Иглика, цвят от бадем, котешка стъпка, виолетки.

Тя изброи цветята, които бе откъснала на път за вкъщи. Когато влезе вътре, ги потопи в една малка ваза и я сложи на бюрото. Беше взела решение. Щеше да пише на баща си, Сьорен Енгел, и да му каже кого бе избрала за съпруг. Нямаше значение, че нейният любим й бе забранил да разкрива самоличността му. Или дето й бе казал, че се чувства напълно щастлив, представяйки се за музиканта и трубадур Кристиан Вингмарк, и няма желание да заеме полагащото му се място.

Преди да започне да пише, тя си припомни последния път, когато го бе видяла.

Бе дошъл да я търси в Рингве, където баща й я бе изпратил, преди да замине за Копенхаген. Бяха отишли да се разходят и на поляната правиха същото, което и през март. Беше й казал истината след това, докато лежаха в тревата. Бил на седем, когато корабът, на който плавал, потънал по време на буря. Не били далече от сушата и той успял да се хване за една мачта, понесена от вълните. Така стигнал шведския бряг. Поел по един път.

Това може би било най-голямата грешка в живота му. Ако бил останал на брега, някой щял да го открие и да разбере, че е доплувал от потъналия кораб. Вместо това навлязъл навътре в сушата.

Сега помнеше всичко. Дългите години, прекарани в болницата.

Само ако си бе спомнил тогава. Но бе ударил главата си при потъването на кораба и бяха минали години, преди да си спомни кой е — син на заможен мъж от Тронхайм, наследник на имението „Рингве“, син на най-добрия приятел на баща й. Той бил момчето, което не знаело кой е. Шут. Самотна душа, останала без надежда.

Пристигнал в Стокхолм без пукнат грош. Но умеел да свири на различни инструменти и да композира песни. Майка му го била научила да свири на лютня като малък. В болницата взел назаем лютнята на пастора, който го посещавал всяка седмица, за да го учи да чете и пише. Въпреки че бил забравил всичко останало, помнел музиката. В продължение на години изкарвал прехраната си по този начин. Накрая съдбата го върнала обратно в Тронхайм и в имението на баща му. Когато през март пристигнал в „Рингве“, той си спомнил всичко.

И разбрал кой е.

Но родителите му не го познали. Как биха могли? Те от двайсет години оплакваха смъртта му.

„Сега ще им кажа, помисли си тя. Когато научат истината, двамата ще можем да се оженим.“ Баща й едва ли можеше да й намери по-добър съпруг от наследника на „Рингве“, имението, което посещаваха толкова често. Нямаше да има нужда да остава тук, в Дания, толкова далече от него, а той щеше да заеме позицията, която му се полагаше. Всичко щеше да се нареди. Освен това се тревожеше за своя любим. Не знаеше какво можеше да направи баща й, без да знае истинското му потекло. Той така се бе разгневил, когато бе научил за бебето! Нямаше друг избор. Трябваше да им каже.

И тя се наведе над листа.

Тронхайм, юли 1767

Сьорен Енгел четеше писмото на дъщеря си. След като свърши, стана и заповяда да оседлаят коня му. Препусна към имението „Рингве“, където капитанът го прие. Енгел му подаде писмото.

— Възможно ли е това да е вярно? — попита.

Капитанът прочете посланието.

— Знаех си, че виждам нещо познато в лицето му — изрече потресено той. — Видях нещо познато в лицето му, когато падна.

Енгел мълчеше. Сети се за последното нещо, което Ниле Байер му бе казал: „Справедливостта приема различни форми“.

Нима началникът на полицията е знаел? Мислите му бяха прекъснати от капитана.

— Какво направихме? — крещеше той. — Какво направих?

— Мисля, че убихме не само бащата на нероденото дете на дъщеря ми — отвърна Енгел. — Мисля, че убихме и твоя син.

Сьорен Енгел позволи на Весел да задържи писмото, сякаш то можеше да бъде някаква утеха за него. Капитанът извика един от дърводелците, които бе наел, за да сложат нова ламперия в приемната на имението.

— Вземи това писмо — нареди му капитанът, — и го скрий в една от стените. Не искам да го виждам никога повече.

— Щом не искате да го виждате, защо просто не го изгорите?

— Човек не може да изгори греховете си — отвърна капитанът. — Трябва да живее с тях, независимо колко ужасни са.

Дърводелецът го изгледа с почуда. Дали капитанът не е полудял? Сетне взе писмото и излезе.