Йорген Бреке
Заспивай сладък сън (1)

Пролог

Муха кацна на ръба на острието и прибра криле.

Как ли успява да се задържи?

Ако обърне брадвата и я стовари върху дръвника, ще разцепи насекомото надве. Ако то остане там, разбира се. Но те никога не оставаха, тези мухи. Рядко стояха дълго на едно място. За разлика от него. Той всеки ден седеше пред пианото, а баща му се изправяше зад него, стиснал пръчката, дадена му от диригент, по-прочут дори от него. Пръчка, с която шареше пръстите му.

„Правя грешки, когато свиря, защото музиката не е в главата ми, както е в главата на баща ми“, помисли си момчето.

Обичаше да чете музикални партитури. Те извикваха образи и картини в главата му — тайни, написани на език, който не разбираше много добре. Никога не четеше партитурите пред погледа на баща си. Това би окуражило неговите мечти, би му дало напразни надежди и би го направило още по-жесток.

Пръстите му. Брадвата. Мухата.

Духна я и тя отлетя към покривните греди. След това обърна брадвата. Видя резките, направени в дръвника, между разперените си пръсти. Дясната му ръка лежеше върху неравната повърхност. Служеше си с лявата и не искаше да изгуби пръсти, от които можеше да има нужда. Така че се прицели в кутрето и безименния пръст на дясната си ръка. Те бяха двата най-маловажни пръста. Беше много важно да стовари брадвата на правилното място — не твърде високо и не прекалено ниско. Ако отсечеше само върховете, това нямаше да е достатъчно. Съсредоточи цялото си внимание.

Брадвата изсвистя и отряза двата пръста малко под средната става. Звукът достигна мозъка му преди болката. Хрущене — като звука, който правеше майка му, когато режеше моркови. След това започна ням филм. Двата пръста изхвърчаха от дръвника в отделни арки и се приземиха на влажния под на гаража. Бяха като гумени — подскочиха няколко пъти, преди да спрат. Едва тогава той усети изгарящата болка, обхванала ръката му.

След това чу баща си отвън.

— Ако престанеш да се разсейваш и наистина посвириш този път, ще ти позволя да се прибереш вътре.

Вратата на гаража се отвори.

Баща му стоеше там, без да помръдва, и го гледаше. Отначало лицето му бе застинало като мраморен бюст. След това изпищя.

Баща му разбираше какво бе направил.

В тишината след писъка големият мъж припадна. Но момчето не помръдна от мястото си. Спокойно слушаше как кръвта капе по пода. Ритмично, като натискането на клавишите на пиано. Най-накрая от пръстите му течеше музика.

Пръстите. Капките кръв. Подът.

Най-накрая ужасните часове на пианото бяха свършили.