Йорген Бреке
Заспивай сладък сън (16)

Петнайсета глава

Фредрик бе единственият, който знаеше за бебето, което растеше в корема й. Ако вече не бе казал на родителите им, разбира се. Той бе бащата. Вечерта, преди да бъде отвлечена, тя бе отишла да му съобщи новината. Юлие се бе разтревожила за това какво щяха да кажат родителите й, ако разберат.

Колко глупаво от нейна страна. Нямаше смисъл да се тревожи за каквото и да било. Истинският свят бе някъде другаде, някъде много далече. Осъзнаваше това всеки път, когато заспиваше, капнала от умора. През онези мъгливи секунди, преди сънят да я надвие и реалността да се стопи, тя не знаеше къде се намира. Можеше да е навсякъде. В тези мигове ръцете й не бяха вързани, а устата запушена. Не лежеше на твърдия под. Сънищата й бяха като матрак от топъл въздух под нея. Колко странно. Нито веднъж не бе сънувала, че е завързана. Неговият глас нито веднъж не бе проникнал в съня й. Бе сънувала кучето си Бисмарк, но не как скимти в някоя тъмна, далечна стая. Бе сънувала, че спи с глава върху корема му, точно както в онези объркващи години, когато все още се бе страхувала от тъмното, но се бе срамувала да спи в леглото на родителите си. За нейна изненада, сънищата й нямаха нищо общо с грешките, които бе направила, и с погрешната стъпка, заради която бе напуснала този свят.

Някои неща й изглеждаха по-близки, а други по-далечни. Приятелите й бяха много, много далече, докато спомените за други неща бяха удивително ясни, като например банята вкъщи и комиксите за Доналд Дък до тоалетната чиния, както и приятното чувство, което бе изпитвала, стъпвайки боса върху топлите плочки рано сутрин. Гневът й бе изчезнал. Вместо това си спомни фините косъмчета по ръцете на майка си и как понякога тя се разколебаваше по средата на караницата, сякаш готова да спре и да избухне в смях. Всички тези неща се бяха приближили. Легнала на твърдия под, Юлие си мислеше за тези неща. Снегът, който скърцаше под краката й, докато чистеше тротоара; улиците в нейния квартал; мигащата светлина на очния тест на баща й; нотите, които й бе трудно да достигне. Една ужасна мисъл не й даваше покой. Може би това също бе тест? Може би всичко зависеше от нея?

Тя се изправи. Беше й трудно, без да използва ръцете си, но след много опити се бе научила да опира тялото си в стената и бавно да се изтласква нагоре. Смъкна панталоните си и седна на кофата. Преди време й бе донесъл храна. Отначало я бе заплашил, че ще я убие, но след това се бе качил обратно горе. Няколко минути по-късно се бе върнал и бе отпушил устата й. Този път не я бе заплашил, че ще я убие, ако проговори. Това бе първата храна, която й бе предложил. Сандвичите изглеждаха като онези, които бе правила, когато бе на десет години. Не бе казала нищо. Нито дума. И не бе докоснала храната. Беше важно да демонстрира сила, въпреки че стомахът й бе изтръпнал от глад. В момента смяташе, че по някакъв начин това й даваше предимство.

Най-много се тревожеше за Бисмарк. Скимтенето му ставаше все по-слабо и немощно. Страхът и гневът, който се чуваше в лая му, когато ги бяха затворили тук, бе изчезнал. Сега звучеше така, сякаш се бе предал и единственото нещо, на което се надяваше, бе да не умре сам.

Докато седеше на кофата, Юлие погледна надолу към листовете, които й бе оставил. Ксерокопия на стар памфлет.

Бе прочела текста, написан на смесица от датски и шведски, няколко пъти. В него ставаше дума за сънища. Звучеше й като приспивна песен, която Белман би написал. Мъжът бе говорил с нея за този текст.

— Трябва да научиш песента — бе й казал. — Искам да ми я изпееш.

След това й бе пуснал мелодия, идваща от музикална кутия. Бе я пускал отново и отново пред вратата й. Приказна, нереална мелодия, която по някакъв странен начин сякаш принадлежеше на това място, тъй като това ледено мазе не беше истинският свят.

Когато свърши, тя се изправи, опирайки се о стената, и отново се отпусна на пода. Докато чакаше да заспи, тя галеше кръста си с ръце. Искаше да погали корема си и бебето, което растеше в него, но не стигаше. Заплака, тъй като искаше да му попее. В далечината чуваше скимтенето на Бисмарк. Предсмъртен плач, мелодия от музикална кутия и бебе, което нито можеше да чуе, нито да почувства. Всичко това бе сън. Рано или късно щеше да се събуди. Това бе мисълта, която пречеше на времето да спре завинаги.

Чу как той слиза по стълбите.

„Хайде, пусни проклетата мелодия“, помисли си тя.

Но този път музикалната кутия мълчеше. Той влезе в стаята, където бе вързано кучето и това можеше да означава само едно нещо. Бе влизал там няколко пъти и Юлие бе чула какво бе причинил на Бисмарк. Само да можеше да запуши ушите си. Но не можеше. Този път ритниците се чуваха по-силно от скимтенето.

Въпреки че бе изтощена, тя отново стана на крака.

Бе й хрумнало нещо. Опря се в стената и размърда ръце. Въжето, с което бяха вързани китките й, се триеше в грапавата повърхност. Ако продължеше да го търка нагоре-надолу, може би щеше да се скъса.

„Трябва да се измъкна оттук, помисли си тя. Не само заради себе си, но и заради Бисмарк и бебето.“