Метаданни
Данни
- Серия
- Уд Сингсакер (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Drømmeløs, 2012 (Пълни авторски права)
- Превод от норвежки
- Ростислав Петров, 2015 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,5 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Йорген Бреке
Заглавие: Заспивай сладък сън
Преводач: Ростислав Петров
Година на превод: 2015
Издание: първо
Издател: „Светлана Янчева — Изида“ ЕООД
Година на издаване: 2015
Тип: роман
Националност: норвежка
Редактор: Емил Минчев
Коректор: Светла Иванова
ISBN: 978619704044-9
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8416
История
- — Добавяне
Дванайсета глава
Тронхайм, 1767
— Убеден съм, че е бил промушен. Horribile dictu, ужасно е дори да се произнесе.
— С други думи, многоуважаемият главен доктор на града е съгласен с моята преценка. Този млад джентълмен е бил убит по много необичаен начин.
Началникът на полицията Ниле Байер погледна високия, блед мъж, който му бе помогнал да обърнат трупа, за да разгледат гърба му. Видя капките пот, избили по челото на доктора, под новата сива перука, която си бе поръчал от Дания преди няколко седмици. „Тази перука сигурно спарва през лятото“, помисли си полицейският началник. Самият той използваше само брашно, за да пудри косата си, която бе завързал отзад на тила. Бог бе проявил щедрост и му бе дал много коса. Тя бе почти толкова обемна, колкото огромното му шкембе и неговата наблюдателност.
Д-р Фредричи си бе сложил перуката, въпреки че бяха само двамата, което според Байер разкриваше много за него. Погледът му отново се премести на трупа и на малката кръгла изходна рана, която се виждаше между лопатките.
— Освен това се съмнявам, че би могъл да си причини това ужасно нещо сам — каза докторът. — Някакъв предмет го е ударил в коремната област със смъртоносна сила, проникнал е в тялото му и е излязъл през гърба му, поне частично. Ударът е бил отправен отдолу, най-вероятно от човек, който е бил по-нисък или е стоял приведен.
— Не е задължително. Може оръжието да е било забито отдолу нагоре от човек със същия ръст. Не сте ли съгласен? — попита Байер. — Според вас за какво оръжие говорим, д-р Фредричи?
— Точно това ме притеснява. Не е било обикновено копие или пика. Раната в корема е твърде голяма. Може би става дума за широка рапира, чийто връх е излязъл през гърба, в същото време причинявайки всички тези наранявания в коремната област.
Двамата мъже обърнаха трупа по гръб. Използвайки показалците си, докторът отвори коремната рана и разгледа вътрешностите.
— Има наранявания върху дебелото черво и стомаха. След това оръжието е продължило нагоре, минавайки съвсем близо до торакалните прешлени, и е направило малка дупка в кожата на гърба. Всичко това говори за удар с една ръка, направен отдолу нагоре. Но в такъв случай се опасявам, че из града броди убиец с невероятно силни ръце.
— Ами всичката тази кръв в стомаха? На гърба му няма никаква кръв. Как си обяснявате това?
— Заключението е съвсем просто — жертвата е умряла от кръвозагуба, лежейки по корем.
— Следователно е лежал в различна поза от онази, в която го намерихме — каза Байер, доволен от това, че наблюдението му се бе потвърдило.
— Да, това звучи правдоподобно.
— Ами пръстите му? Какво могат да ни кажат те за този безмълвен труп, cadaver silencieux?
— Нищо повече от това, че все още са в процес на втвърдяване. Трупното вкочаняване е започнало, но още не е достигнало връхната си точка, което обикновено се случва дванайсет часа след смъртта.
— Значи трупът е сравнително пресен, както и предполагах. Но все пак разгледайте пръстите отблизо — рече Байер и повдигна едната ръка на мъртвеца, а след това и другата. — Не виждате ли, че ноктите на дясната ръка са по-дълги от тези на лявата? Освен това върховете на пръстите на лявата ръка са покрити с мазоли. В същото време по ръцете му няма белези или контузии. Този мъж не се е занимавал с ръчен труд. Според вас какво означава фактът, че има мазоли само на едната ръка?
— Истината е, че нямам представа. Но нещо ми подсказва, че вие имате теория.
— Признавам, че в иначе простия ми мозък се зароди едно малко подозрение — отвърна Байер.
Мършавият доктор се изпъчи и изгледа отвисоко началника на полицията, който все още стискаше ръката на мъртвеца.
— Многоуважаеми господин полицай, закрилник на града и блюстител на закона, и двамата знаем, че тази фалшива скромност не отива на човек с вашия произход. Кажете ми, ако обичате, какво имате предвид — рече докторът.
Ниле Байер се почувства засегнат от тази директна атака.
— Според мен е бил музикант. Свирил е на някакъв струнен инструмент, използвайки пръстите на лявата си ръка, за да натиска струните, които е дърпал с дългите нокти на дясната.
Началникът на полицията вдигна глава, за да се порадва на изпълнения с възхищение поглед на Фредричи, след което отново се съсредоточи върху трупа. Пусна ръцете и последва примера на доктора, като разтвори раната с пръсти, за да надникне в корема. Нещо привлече вниманието му. Малък, мек предмет, заровен в тялото. Защипа го между палеца и показалеца си и го извади. След това се изправи и погледна доктора.
Той вече не изглеждаше впечатлен, а отвратен. „Всички професионалисти са едни и същи, помисли си Байер. Не понасят когато цивилни лица се опитват да вършат тяхната работа“. Докторът можеше да извършва ужасни операции върху човешкото тяло, без да му мигне окото, но в същото време пребледняваше като призрак, когато видеше някой необразован човек да бърка в труп. Ниле Байер пренебрегна укорителния му поглед.
— Какво според вас е това? — попита той и вдигна тънкото, меко нещо пред лицето на Фредричи.
— Прилича на парче плат — отвърна докторът, видимо смутен.
— И как според вас това нещо се е озовало в голото тяло?
— Трудно е да се каже. Най-вероятно убитият е носил риза и оръжието е откъснало парче от плата, когато е проникнало в тялото.
— Искате да кажете, че жертвата е била облечена, когато е била убита? — попита Байер.
— Не е ли това и вашето заключение, инспекторе?
— Точно така. Бил е облечен, когато са го убили. След това тялото е било съблечено и докарано тук. Чудя се защо.
— Нещо ми подсказва, че вече сте си отговорили и на този въпрос — промърмори докторът.
— Всъщност не съм. Нямам никаква представа!
Байер се вторачи в тъмния фиорд. Изведнъж бръкна в джоба на жилетката си, извади плоската бутилка, отпи голяма глътка и я предложи на доктора с жест, сякаш казваше като Сенека Стари: Bibamus, moriendum est, да пием, всички сме смъртни. Фредричи хвана бутилката с две ръце и я стисна, сякаш представяше, че души самия Байер. След това я пресуши на екс.
— Изглежда, присъствието ми тук е било ненужно — рече докторът.
— В никакъв случай, скъпи мой Фредричи. Точно обратното, бяхте много полезен. Това, което се надявам да бъде ненужно, поне докато времената не се подобрят, е вашата надница. Знаете с какви ограничени средства разполага началникът на градската полиция. Получавам триста риксдалера на година, които едва ми стигат, за да плащам на двамата си подчинени и да поддържам кантората и жилището си. И когато вземете предвид всички престъпления, които идват с наплива от търговци и опортюнисти… сигурен съм, че разбирате моята позиция. Знам, че сте благороден мъж, който купува лекарства и ги подарява на нуждаещите се, когато се разболеят, и затова се надявам, че този път, по изключение, ще предложите услугите си на града безплатно.
— Винаги сте били надарен оратор — процеди през зъби докторът.
Върна бутилката на Байер и си тръгна, без да споменава надницата си. Началникът на полицията осъзна, че този път бе отишъл твърде далече. Знаеше, че докторът едва свързва двата края и рядко иска пари за услугите си, особено когато става дума за най-бедните пациенти. Освен това възнамеряваше да продаде имението си и да се пресели за постоянно в града. Байер съзнаваше, че се бе държал твърде грубо с него. Но не се съмняваше, че докторът ще му прости и никога повече няма да спомене надницата си. Но не това бе причината за начина, по който се бе свил стомахът му. Беше гладен и жаден… най-вече жаден. Грабна бастуна си и се насочи обратно към града. Надяваше се, че в „Хопа“ бяха започнали да сервират закуска.
Байер предпочиташе „Хопа“ пред всички останали таверни в Тронхайм и причината за това се казваше Ингрид Смедатер. Баща й, който бе ковач, и майка й бяха загинали отдавна при пожар, заедно с всички свои деца, освен Ингрид, която бе гостувала при съседите, когато пожарът избухнал. Братовчед й, който притежаваше таверната „Хопа“, бе приютил сирачето. Това се бе оказало изключително благотворно за неговия бизнес. Когато Ингрид бе започнала да сервира бира, продажбите се бяха увеличили значително. Тя привличаше мъжете, но в същото време знаеше как да отблъсква най-големите грубияни. Освен това я биваше да разказва истории, както верни, така и измислени. В момента Байер се интересуваше от една истинска история и се надяваше, че Ингрид е на работа в този ранен час.
В „Хопа“ имаше само пет маси, но те бяха големи и около тях можеха да бъдат наредени много столове. По тази причина това бе любимото място на комарджиите, поне преди началникът на полицията да стане редовен клиент. Сега масите бяха празни. Разочарован, Байер седна на масата в ъгъла и огледа пустото помещение. След това извади къса лула и кесия с тютюн от джоба на жилетката си. Напълни лулата и отиде до огнището, за да я запали от жаравата. После се върна на масата и запуши. Не беше от търпеливите, но „Хопа“ бе едно от малкото места, където се стараеше да прикрива раздразнителността си. Ингрид заслужаваше поне това.
След половин час чу как някой на горния етаж се движи. Вратата към таванското помещение бе отворена и бе спусната стълба до пода — съвсем близо до мястото, където седеше. Миг по-късно видя полата на Ингрид, която заслиза по стълбата.
Той седеше на масата и спокойно изпращаше димни пръстени из стаята. Ингрид слизаше по-бавно от обикновено. Залитна по пътя надолу, сякаш още не се бе разбудила напълно и копнееше да се върне в леглото. Байер знаеше, че тя мрази промяната. Може би това бе характерно за всички хора, преживели пожар. Може би събуждането бе също толкова мъчително за нея, колкото заспиването. И точно затова тя никога нямаше да се омъжи за него.
Ингрид влезе в съседната стая и след малко Байер чу дрънчене на чинии. Няколко минути по-късно тя излезе, понесла голяма кошница с ленени покривки. Насочи се към кладенеца зад кръчмата. Той отново напълни лулата си и я бе изпушил, преди тя да се върне. Когато го стори, носеше кошница, пълна с чаши и чинии. Най-накрая погледна към него и така подскочи, че замалко да изпусне кошницата.
— Господи Боже, Ниле, така ме изплаши! — възкликна тя и го изгледа с укор.
Той прочисти гърлото си. Често му се налагаше, особено когато не бе говорил или пил от известно време. Имаше чувството, че гърлото му е пълно с влажен пясък. Ужасна кашлица се надигна в гърдите му.
— Тази кашлица не звучи добре — рече тя и се приближи. — Защо не помолиш Фредричи да преслуша гърдите ти? Той ще знае какво да те посъветва. Може би трябва да пушиш по-често и да си купуваш по-силен тютюн.
— Възможно е. Или просто имам нужда от някой, който да се грижи за мен.
— Не започвай пак — въздъхна тя и остави кошницата на масата пред него.
— Един ден най-накрая ще се предадеш — подразни я той и прибра изгасналата лула в джоба си.
— Защо си дошъл толкова рано? Обикновено по това време целият квартал се тресе от хъркането ти. Чух, че дори престъпниците в затвора не могат да мигнат цяла нощ. И се чудиш защо не ти давам да прекараш нощта тук.
— Виждам, че езикът ти вече се е разбудил — отвърна сухо той, след което добави: — Дошъл съм да чуя една история. И се надявам, че ти ще ми я разкажеш.
— Знам много истории — рече тя. — Коя е историята, за която говориш?
— В нея става дума за един трубадур с дълга червена коса. Не бих се изненадал, ако е посещавал повечето кръчми в града. Едва ли е бил дълго в Тронхайм, защото иначе щях да го позная.
— Мисля, че знам за кого говориш. Идвал е тук няколко пъти през последните месеци. Носеше голяма, старомодна лютня, но никога не свиреше на нея. Интересуваше се повече от заровете, а както много добре знаете, господин полицай, напоследък тук не се хвърлят много зарове.
— Този мъж… има ли си име?
— Да, но се съмнявам, че е истинско.
— Как се нарича?
— Йон Блунд.
— Йон Блунд? Странно име, което да избереш за себе си.
— Да, много странно. Но защо се интересуваш от него? Той е само един скитник.
— Защото го намерихме на плажа.
— Какво искаш да кажеш?
— Мъртъв е. Имаш ли някаква представа къде е бил, преди да дойде в Тронхайм?
— Твърдеше, че е местен. Разправи, че е израснал тук като момче и е ходил на училище в града. Но акцентът и някои от думите, които използваше, ми подсказаха, че дълго време е живял на изток…
— И не е споменавал защо се е върнал тук?
— Не, но останах с впечатлението, че се скита безцелно в търсене на щастието, каквото и да означава това.
— Разбирам. Кога го видя за последно тук?
— Трябва да е било преди повече от седмица.
— А имаш ли представа къде е живял?
— Май беше отседнал в онази странноприемница в Братора, където ходят всички моряци и където Пер Юнсен наскоро започна да сервира бира.
Ниле Байер се изправи, но твърде бързо и усети остра болка в кръста си. Въпреки това се поклони за сбогом.
— Тръгваш, без дори да се опиташ да ме ухажваш? Този трубадур явно много те е впечатлил, скъпи Ниле — засмя се Ингрид.
Образът на трапчинките й се отпечата в мозъка му.
— Прекрасна девойко — рече той и отново се поклони, а бастунът му изтрака о пода. — Обещавам ти, че при следващата ни среща ухажването ще е толкова многословно, колкото твоите откази.
Тя се засмя отново — звук, който прободе сърцето му. Тръгна си преди смехът й да заглъхне.
Бе забравил да напълни бутилката си. Бе забравил да си поръча пиене, докато чакаше. Сега трябваше да измине целия път до Братора, а му се гадеше. Надяваше се, че бирата, която сервираха там, бе толкова добра, колкото се говореше.
— Червенокос трубадур на име Йон Блунд? Да, тук е отседнал. Но не съм го виждал от вчера сутринта — отвърна Пер Юнсен, морякът, който бе слязъл на сушата и бе отворил кръчма, въпреки че продължаваше да се придържа към предишния си начин на живот както по отношение на облеклото, така и по отношение на личната хигиена. Говореше се, че понякога се напикаваше зад бара и изобщо не забелязваше, ако бе твърде зает. Освен това никога не използваше парфюм и смърдеше.
— Причината да не си го виждал е много проста — мъртъв е.
Байер се втренчи в стария морски вълк. На идване се бе изпотил и бе останал без дъх. Освен това бе стъпил в огромно конско лайно и бе съсипал току-що излъскания си ботуш. Не беше щастлив.
— Какво ще кажеш за чаша бира? Тази сутрин ми доставиха няколко пълни бурета — каза морякът.
Това предложение веднага подобри настроението на Байер и той кимна. След малко чашата, преливаща от пяна, вече бе пред него. Той я пресуши на екс, чувствайки как топлината се разлива из дълбините на стомаха му.
— Искаш ли малко пушена наденица? Аз черпя, разбира се.
Байер взе парчето наденица и го задъвка, а бившият помощник-капитан отново напълни чашата му.
— Значи казваш, че моят наемател вече не е между живите? Колко ужасно! Къде го открихте? — попита Юнсен.
— На плажа, малко след Илсвика.
— Какво е правил там?
— Точно това се опитвам да разбера. Какво знаеш за него?
— Не много. Пристигна от Стокхолм преди няколко месеца само с една лютня, няколко талера, които бе спечелил на зарове и дрехите на гърба си. Кесията му беше почти празна, тъй като през последните няколко дни изобщо не му вървеше. Разбрах, че е изкарал няколко монети, пеейки за богаташите в Рингве.
Байер кимна.
— Може ли да видя стаята му?
— Нали е мъртъв? Едва ли ще има нещо против — отвърна Юнсен като типичен моряк.
Той заведе Байер на горния етаж и отключи вратата. Стаята беше малка и студена и свидетелстваше за прост и неспокоен живот. Вътре имаше само едно легло и един стол, върху който наемателят да окачи дрехите си. Две неща привлякоха вниманието на Ниле Байер: дрехите на трубадура ги нямаше, а лютнята му бе облегната на стената. След това забеляза нещо, оставено на възглавницата — книга с голям формат и меки корици. Бележник. Приближи се, взе книгата и разлисти страниците. Те бяха запълнени с текстове на песни, стихове и хитроумни фрази. На някои места текстовете бяха придружен от ноти.
Байер не разбираше от музика и я харесваше единствено в компанията на силен алкохол. Не умееше да чете ноти, но въпреки това можеше да прецени, че някои от завършените текстове звучаха изискано и елегантно, което означаваше, че мъртвецът бе имал талант и някакво образование.
Една от баладите привлече вниманието му. Тя имаше предговор, в който авторът обясняваше, че това не е обикновена приспивна песен. Той обещаваше, че тя ще приспи всеки, който я чуе, и добавяше, че ще му донесе славата, която заслужаваше, стига да намери пари, за да я отпечата. Байер изчете текста и трябваше да признае, че стиховете звучаха красиво поетични и в същото време нежно хумористични.
Но бележникът не разкри нищо, което да го приближи към отговора на въпроса защо този мъж бе умрял. Тази мистерия бе започнала да го изпълва с жажда, почти толкова голяма, колкото жаждата за бира. Сложи бележника под мишница, благодари на съдържателя и излезе от стаята. Долу на пристана намери карета под наем, която да го отведе до участъка. Бе решил, че е ходил достатъчно за един ден.
Полицейският участък се намираше на етажа под неговата спалня и предлагаше прекрасна гледка към затвора от другата страна на улицата. Ниле Байер седеше в кабинета си и разсъждаваше за Йон Блунд.
„Не знам защо, но от това име ме побиват тръпки“, помисли си той. Имаше чувството, че мозъкът му е пълен със сива мъгла, а неблагочестивите сили, станали причина за сутрешния ужас, все още се криеха под воал от мрак. Байер бе отворил полицейския дневник, за да напише своя доклад, но после осъзна, че подобни разсъждения повече прилягаха на поет, отколкото на държавен служител като него. Мислите му още не бяха достатъчно ясни, за да ги опише в дневника.
Чувстваше се объркан и мързелив. И нямаше с кого да сподели притесненията си.
Полицейският прокурор Сиверт Бек бе отишъл в Братора, за да инспектира един холандски кораб, пуснал котва миналата нощ. Двамата полицаи, които работеха за Байер и на които плащаше твърде висока надница, бяха неграмотният и сприхав Турстен Ройц и добродушният Якоб Торп. Бе изпратил и двамата по задачи. Ройц трябваше да обиколи всички таверни в града и да пита дали снощи е имало сбивания, особено такива, при които са били вадени оръжия. Ако бе имало подобни сбивания, полицаят трябваше да открие дали някой е бил ранен или убит. Това трябваше да бъде свършено, макар Байер бе убеден, че смъртта на Йон Блунд не бе настъпила в резултат на най-обикновено кръчмарско сбиване.
Другият полицай, Торп, бе отишъл да говори с градските кочияши и да ги пита дали са видели нещо необичайно снощи, като например пътник, държащ се странно или носещ изцапани или кървави дрехи. Кочияшите обикновено бяха добри свидетели. За съжаление съвсем наскоро началникът на полицията бе напердашил един кочияш толкова здраво, че бастунът му се бе счупил и в продължение на няколко седмици мъжът бе носил полицейската емблема, отпечатана на гърба си. Не че кочияшът не си го бе заслужил. Всичко бе започнало една неделна сутрин, когато Турстен Ройц се бе опитал да помири двама кочияши, чакащи своите господари пред катедралата. Въпреки неговите усилия, кочияшите се бяха сбили, а Ройц бе извикал самия Байер. А когато по-избухливият от двамата кочияши не му бе отдал дължимото уважение, началникът на полицията го бе арестувал. За съжаление се бе оказало, че неговият господар е влиятелен мъж в града, който бе дал началника на полицията под съд. Не го бяха осъдили да плати глоба, но бе загубил благоразположението на градските кочияши. Въпреки това се надяваше, че Торп, неговият най-верен помощник, ще може да измъкне някаква информация от тях.
Байер мислеше за пари — една безкрайна тема за него. Преди четири години бе платил чудовищната сума от две хиляди и четиристотин риксдалера, за да си осигури поста началник на полицията на Тронхайм. Беше чиста лудост, разбира се. Но именно тези налудничави прищевки управляваха живота му. Заемът, който бе взел навремето, правеше живеенето със заплата от триста риксдалера на година напълно невъзможно. По тази причина отдавна се опитваше да си извоюва правото да получава по един скилинг за всяко буре сол или зърно, което влизаше в града, подобно на началника на полицията на Кристинсан. Бе отишъл чак до Копенхаген, за да моли краля да увеличи доходите му. Но главният администратор бе отказал. Байер пресметна, че след плащането на лихвата на дълга, надниците на полицаите и прокурора и разходите на полицейския участък, му оставаха трийсет риксдалера на година. Началникът на Тронхаймската полиция живееше в бедност и можеше само да си мечтае за семейство.
Полицейският участък се състоеше от една стая с две бюра, четири стола, лавица с книги, където държаха полицейските дневници, и два прозореца, гледащи към улицата. Стените бяха голи греди. Имаше и една врата, която току-що се бе отворила. Кръглото лице и износените дрехи на Торп се показаха на прага. Той бе набожен мъж с голямо семейство. Байер го харесваше и причината за това бе много проста — въпреки че бе опитал, така и не бе успял да открие нещо лошо за него.
— Кочияшите отказват да съдействат — обяви Тори.
— Господи Боже! Нима искаш да ми кажеш, че още се сърдят заради онзи инцидент?
— Опасявам се, че да.
— А пък аз си мислех, че имат паметта на мухи. Ще им дам да разберат. Къде ми е бастунът?
Байер стана от бюрото и отпи от бутилката, която бе напълнил с нискокачествен аквавит в кръчмата в Братора.
— Проклети отрепки! — изръмжа той. — Къде са сега?
— Повечето кочияши са в Мункегата, където градските големци са се събрали на вечеря. Не че знам кой е прав и кой греши в случай като този и никой не може да каже, че нямам пълна вяра в преценката на своя началник по всеки въпрос, но не беше ли именно твоят бастун нещото, което стана причина за тази неприятна ситуация? — плахо занарежда Торп.
— Може и така да е, но, изглежда, не съм бил толкова щедър с ударите, колкото е трябвало. Тези проклети кочияши нямат никакво уважение! Тоя случай няма да бъде разрешен, докато гербът на града не бъде отпечатан върху гърбовете на всички до един! А, ето го.
Байер прекоси стаята и грабна полицейския си бастун, облегнат на стената до вратата. След това облече палтото си, прибра бутилката в джоба си и излезе, преди Торп да е почнал да го разубеждава.
На прага Байер се спъна и падна. Приземи се по корем на паважа и остана без въздух. Бесен, той се опита да стане, но осъзна колко е изтощен. Затърси бутилката в палтото си. Намери я, след което бавно се завъртя по гръб и я пресуши до последната капка. Докато пиеше, нещо в него се пречупи. Усети как в очите му напират сълзи и просто не можеше да ги спре. „Тези шибани кочияши“, помисли си той. „Шибани трубадури, шибани жени и шибан живот.“ Разплакан, той се изправи и видя, че бе съдрал дясното коляно на панталона си. Вдигна бастуна и започна да го удря в земята, докато стана на трески. Полицейската емблема излетя през улицата и се приземи в канавката. След това Байер отвори уста и съдържанието на стомаха му се изля на земята.
Върна се обратно в къщата, но не влезе в участъка, а се качи в стаята си. Изми повръщаното от устата си с водата, която бе останала в каната от предишния ден. Напълни гърнето до горе и отиде до прозореца да го изхвърли, след което отпусна тежкото си тяло на леглото. Само сънят можеше да му донесе покой.
— Шефе!
Не бе изминал повече от час и Байер тъкмо бе започнал да сънува, когато Турстен Ройц го събуди.
Байер промърмори нещо неразбрано и седна в леглото. Инстинктивно посегна към бутилката, но после си спомни, че е празна.
— Надявам се, че имаш добра причина да прекъсваш дълбоките ми размишления — рече той.
— Някои биха казали, че спокойствието и редът са по-важни от размишленията, поне що се отнася до началника на полицията — отвърна Ройц, този безсрамен простак. Байер често се питаше дали не трябва да уволни тази свиня, която пиеше повече от него и се държеше грубо и безочливо с всички. И би го уволнил, ако не се бе оказал толкова полезен, когато ставаше дума за събирането на глоби и разправянето с непочтени магазинери и стари повлекани, продаващи стоките си от незаконни сергии.
— Какво искаш? — изръмжа Байер. Гърлото му отново се бе напълнило с влажен пясък. Протегна се, докато кокалите му изпукаха, след което извади лулата и кесията с тютюн от джоба на жилетката си.
— Кратък доклад и интересен факт, който според мен ще те заинтригува — отвърна Ройц и се изплю на пода.
— За Бога, не виждаш ли, че там има плювалник?
Байер посочи ъгъла до прозореца. Ройц пренебрегна забележката.
— Снощи в града е било тихо. Не е имало сбивания. Но направих интересно откритие в една кръчма в Бакландет.
— И какво е то?
Байер осъзна, че любопитството му е по-силно от раздразнението.
— Шведски джентълмен се настанил в странноприемницата. Очевидно бил много добре облечен, по най-новата мода, сякаш идвал от Париж. Този джентълмен попитал съдържателя дали познава червенокос трубадур.
— Небеса! Това наистина е интересно. И къде е той сега?
— Не беше там.
— Добре. Подозирам, че изтънчен джентълмен като него би говорил единствено с началника на полицията.
Ниле Байер стана от леглото. Беше само на една малка глътка от доброто настроение.