Йорген Бреке
Заспивай сладък сън (22)

Двайсет и първа глава

— Здрасти, обажда се Сири Холм от библиотека „Гюнерус“. Говорих с вас по-рано за един полицейски доклад от осемнайсети век, който искам да ми изпратите. Случаят е спешен, но напълно разбирам, ако не искате да пращате такъв стар документ по куриер. Ако ви устройва, мога да дойда в Дора и да го разгледам там?

Сири седеше в кабинета си в почивния си ден. Прозя се, отчасти защото бе отегчена от собствения си формален тон и отчасти защото вече бе пладне, а тя не бе яла нищо цял ден. Дори не бе пила кафе, а само две чаши чай.

— А, госпожице Холм. Тъкмо се канех да ви се обадя — прозвуча учтивият и нежен глас, който принадлежеше на архивист на име Ерик Нилсен.

Мъжът, с когото разговаряше, седеше някъде в Дора. Тази сграда представляваше огромен бункер за подводници, който немците бяха построили по време на войната. Дебелите близо десет метра стени бяха от железобетон. Сградата бе толкова масивна, че след края на войната се бе оказала невъзможна за разрушаване. За взривяването й щеше да бе нужен толкова много динамит, че целият град щеше да бъде изложен на опасност. И освен това щеше да струва твърде скъпо. Вместо това Дора бе продадена за една крона. Разбира се, тази инвестиция се бе оказала изключително добра. Дора бе една от забележителностите на пристанищния район и помещаваше Националния архив на Тронхайм, Университетската библиотека и още много неща. Всеки път, когато Сири се обаждаше на някой от Дора, тя имаше чувството, че разговаря с човек на дъното на океана.

— Току-що говорих с полицията за този доклад — отвърна Нилсен.

— Полицията? — повтори тя. — Не ми казвайте. Бил е откраднат.

— Точно така. Съхраняваме го в една кутия, но когато вчера отидох да го извадя, тя беше празна. Изглежда, някой го е взел.

— Подозирах, че това може да се случи — рече Сири. — Кой има достъп до архивите?

— Обикновено разрешаваме на всеки, който поиска, да ползва материалите ни. Предимно учени, историци и някой и друг писател. Невинни хора. Но всеки трябва да се разпише в регистъра, преди да получи достъп до архивите.

— И предполагам, че вече сте прочели списъка с имената на хората, посетили архива през последните няколко месеца?

— Да, прочетох го.

— Имаше ли име, което ви се стори… как да се изразя? Странно?

— Ами… да. Имаше едно, което ми направи впечатление.

— Нека позная. Грелмакар Льофберг?

— Откъде знаете? Да. Въвел е името си в регистъра преди няколко месеца. Възможно е той да е взел дневника. Оттогава не сме имали много посетители и никой, който да се е интересувал от полицейски дневник. Не съм бил на работа, когато този мъж е дошъл. Но мисля, че е възможно дежурната библиотекарка да го е познавала и да му е имала доверие, защото не е обърнала внимание на името, което е написал в регистъра, и не е проверила съдържанието на кутията, след като си е тръгнал. Вие откъде знаете името?

— Същият мъж е посетил и нашата библиотека — обясни Сири Холм.

Щом приключи своя разговор с Нилсен от Националния архив, тя седна и се замисли над онова, което бе научила. „Интересно дали има факсимиле или вторичен източник“, каза си тя. Сега искаше повече от всякога да разбере какво пише в онзи полицейски дневник.

 

 

Гюнар Берг вдигна стреснато глава от книгата, която четеше, когато Сири отвори вратата на кабинета му, без да почука.

— Сири? С какво мога да ти помогна? — попита той, след като се съвзе.

— Исках да те питам нещо, Гюнар.

— Ще отнеме ли много време?

— Зависи. Става дума за една балада и един стар полицейски дневник.

Берг се замисли.

— Със сигурност ще отнеме много време — заключи той. — След малко свършвам и си тръгвам. Ако искаш, можеш да дойдеш с мен и ще говорим по пътя.

Тя прие предложението. По този начин нямаше да й се налага да се изкачва нагоре по хълма, за да стигне вкъщи.

 

 

Половин час след като Гран излезе от стаята за разпити с професор Хойбротен, тя информира разследващия екип, че бяха останали без главен заподозрян. Ян Хойбротен нямаше огнестрелни рани или други наранявания по тялото си.

— Значи това го изключва, нали? — попита тя своите колеги.

— Съгласни сме с Ивар Едвардсен, че почти със сигурност снощи е стрелял по мъжа с музикалната кутия. И е също толкова сигурно, че мъжът с музикалната кутия е нашият извършител. Това е единственото логично обяснение — каза Йенсен.

След кратък разбор на случилото се Сингсакер и Муна Гран останаха сами. Стояха в коридора и се гледаха.

— Пак започваме от нулата — рече той с въздишка.

— Опасявам се, че си прав — отвърна тя.

— Ти ли сложи онази саксия в стаята за разпити? Нали знаеш, че там няма естествена светлина и растението ще умре след няколко дни? — попита Сингсакер.

— Значи добре, че е пластмасово.

— Шегуваш се!

— Не. Погледнете по-отблизо следващия път, инспекторе.

Гран се запъти към кабинета си, а Сингсакер реши да излезе навън. Докато слизаше по стълбите, той осъзна, че се чувства доста добре. Радваше се, че имаха човек като Гран в екипа си. Нуждаеха се от някой като нея, който да повдига духа им. Но когато излезе на слънце, доброто му настроение се изпари. Насочи се към моста в Братора. Трябваше да признае, че бе убедил самия себе си, че между Хойбротен и убиеца съществуваше някаква връзка. Но сега тази теория се бе разпаднала и бяха останали без следи.

Когато стигна канала от другата страна на улицата, той седна на една пейка и отново се замисли за Фелиша. Нима онова, което се бе случило помежду им, беше необратимо? Не му се вярваше. Или пък грешеше?

Беше потънал в мисли, когато телефонът му иззвъня.

— Казахте да ви се обадя, ако разбера нещо — изрече дълбок и плътен глас, който въпреки това не звучеше авторитетно.

— Кой се обажда? — попита Сингсакер.

— Фредрик.

— Фредрик?

Сингсакер зарови в спомените си. Имаше чувството, че половината му живот се съхраняваше на компютърен сървър, намиращ се в чужда държава на другия край на света.

— Фредрик Алм? — попита след малко той. — Какво има?

— Казахте да ви се обадя, ако разбера нещо.

— Помня. Какво е станало?

— Искам да говоря с вас.

— Ако не греша — отвърна Сингсакер, — точно това правиш в момента.

— Не по телефона.

— Разбирам.

Сингсакер въздъхна тежко и се постара да овладее раздразнението си. Днес бе получил няколко удара под пояса, но не виждаше причина да си го изкарва на това момче.

— Къде си сега?

— Вкъщи. Реших да не ходя на училище. Не се чувствам добре.

— Хубаво, дай ми адреса си и ще дойда след пет минути.

— Шведите имат бляскава и стара традиция в писането на балади. Много хора мислят, че всичко е започнало с Белман, но е имало много велики трубадури преди него. Моят любимец е Ласе Лусидор — каза Гюнар Берг и зави по улица „Принсенс“ до театъра „Тронделаг“.

— Мисля, че никога не съм те питала къде живееш — рече Сири.

— Всъщност живея в Тилер — отговори той. — Но трябва да мина през едно място, което съм наел. Ласе Лусидор е автор на няколко прекрасни балади, написани през седемнайсети век. Известен е със своите т.нар. „случайни“ балади.

Гюнар не можеше да бъде спрян, когато започнеше да говори за този вид песни. Сири още не бе имала възможност да го пита за полицейския дневник, което бе причината да иска да говори с него.

— Сватбените и погребалните песни били негов специалитет. Веднъж бил арестуван за написването на сватбена поема, озаглавена „Терзанието на ухажора“. Тя била написана за сватбата на Конрад Гиленстярна. Песента била толкова нецензурна, че била забранена от самия крал Карл Х. Густав. Лусидор защитил творбата си, казвайки, че просто се е вслушал в музата си. Успял да спечели съдебното дело, като се защитавал сам. Този случай се счита за важна победа на свободата на словото в Швеция.

Бяха стигнали сградата на студентската асоциация. Гюнар мина в съседното платно и се насочи към отклонението за „Сингсакер“ и „Розенборг“.

— За съжаление скоро след като бил оправдан за клевета, Лусидор участвал в дуел в една стокхолмска таверна и бил убит. Това се случило през 1676 г., след кавга с офицера Арвид Криегиан Сторм. След като убил Лусидор, Сторм избягал в Норвегия и станал комендант във Фредрикстад. Наследниците му се замогнали и се свързали чрез брак с прочутото семейство Ведел Ярлсберг. Така се получавали нещата през онези години.

Стигнаха парка в подножието на крепостта. Наближаваха училище „Розенборг“.

— Още малко остана — каза той.

 

 

Апартаментът на семейство Алм се намираше в голяма жилищна сграда с прекрасна гледка към фиорда.

Сингсакер натисна звънеца и не след дълго Фредрик отвори.

— Сам вкъщи? — попита инспекторът, когато момчето го въведе в дневната. Фредрик кимна. Насочиха се към големия прозорец, който гледаше към фиорда. Фредрик изглеждаше неспокоен. Сингсакер подозираше, че е от онези хора, което не се чувстват удобно дори в собствения си дом.

— Какво имаш да ми казваш? — попита инспекторът и седна на дивана.

Великолепната гледка към фиорда го накара да се сети за апартамента на Сири Холм. Най-яркият му спомен от онзи неразумен час, който бяха прекарали заедно, бе чувството, че постоянно му се вие свят. Сега се зачуди дали това се бе дължало на гледката, или на подозрението, което бе имал дори тогава, че прави нещо с катастрофални последствия. Тогава не бе знаел какви ще бъдат тези последствия. Ако бе знаел, щеше ли пак да постъпи по същия начин? Едва ли. В никакъв случай.

Или може би щеше.

Можеше ли да реши този проблем, без да бъде откровен със себе си? Никога преди не бе имал такова преживяване. Двамата със Сири бяха вложили всичко, но в същото време нищо в него. Именно тази невъзможна комбинация от радост и световъртеж, освободеност и игнориране на възможните последствия бе направила тяхната връзка толкова незабравима. Това, което не можеше да обясни на себе си, да не говорим за Фелиша, бе, че тази връзка по никакъв начин не се отразяваше на чувствата му към нея.

— Бременна е — каза Фредрик Алм. Гласът му прозвуча така, сякаш бе дошъл от друга планета.

Сингсакер тъкмо щеше да отвърне: „Знам, по дяволите“, но след това осъзна какво бе имал предвид Фредрик.

— Юлие? Юлие е бременна?

— Да.

— Ти ли си бащата?

— Да.

— Значи онзи път, когато е дошла тук, за да разглеждате снимки, всъщност е дошла да ти каже за бебето. Прав ли съм?

— Да.

— Родителите ти знаят ли?

— Не. Само двамата с Юлие знаем. И нейният доктор, разбира се. А сега и вие.

— Обсъдихте ли дали тя ще задържи детето?

— Да, говорихме за това.

— И?

— Не решихме нищо. Не успяхме да вземем решение.

„Каква шибана бъркотия“, помисли си Сингсакер, гледайки Фредрик Алм. Беше твърде кльощав. Но в същото време забеляза нова увереност в очите му. Това не бе начинът да пораснеш. Но се бе случило. Мъж с психически проблеми бе отвлякъл приятелката и нероденото му бебе. В тази ситуация никой не можеше да си позволи да остане дете.

— Осъзнаваш, че трябва да се обадя на родителите ти, нали?

Момчето кимна.

— И родителите на Юлие също трябва да знаят.

Той отново кимна.

— Постъпи правилно, като ми каза — рече инспекторът и извади мобилния си телефон. Набра номера на Братберг.

Фредрик се обади:

— Всичко ми изглежда толкова нереално. Знам, че е вярно, но коремът й все още изглеждаше толкова плосък. Не можех да повярвам, че вътре има нещо.

Сингсакер осведоми Братберг, след което стана да си ходи.

— Двамата с Юлие казвахте ли си всичко? — попита той, докато обличаше палтото си в коридора.

— Какво имате предвид?

— Ако някой се е отнасял лошо с нея, би ли ти казала?

— Може би. Какво намеквате?

— Юлие казвала ли ти е за нещо, случило се по време на репетиция на хора?

— Като например?

— Оплаквала ли се е от някой от ръководителите на хора?

— Ами… не. Но веднъж спомена нещо за мъж, който според нея бил отвратителен. Някой, който бил на репетициите за концерта в „Рингве“.

— Каза ли ти какво е направил?

— Не, само че я е зяпал по много зловещ начин.

— Помниш ли името му?

— Не. Не говорихме много за това. Просто го спомена. Мисля, че обича да говори такива неща само за да ме дразни.

Сингсакер благодари на Фредрик за помощта и си тръгна. Вече се бе свечерило и той се запъти към къщи за вечеря.

Мъжът, когото Юлие бе описала като „отвратителен“, най-вероятно бе Хойбротен. Той очевидно бе от онези мъже, които имаха повече от една причина да работят с млади момичета. Но това не ги приближаваше към самоличността на убиеца.

На път за вкъщи, Сингсакер осъзна колко много се надяваше Фелиша да е там и вече да се е успокоила. Опита се да й звънне, но тя не вдигна. Минавайки покрай училище Розенборг, той се сети за бележника си. Спомни си колко много информация бе записал там и реши, че тя можеше да се окаже важна. За съжаление училището отново бе затворено.

Когато стигнаха „Розенборг“, спряха пред огромна стара сграда.

— Тук съм наел едно място — обясни Гюнар Берг, когато двамата слязоха от колата. — Искаш ли да влезеш, или трябва да се прибираш вкъщи?

— Ами… — отвърна Сири и почувства как леденият вятър разрошва къдриците й. — Дори не те питах за нещото, което исках да обсъдим.

— Имаш ли нещо против неразборията? — попита той.

— Човек не може да живее по друг начин — отвърна тя с усмивка.

— Тогава идвай.

Тя го последва до входа. Гюнар отключи старата, очукана врата и влязоха вътре. От антрето се насочиха към мазето.

— Това е стаята, която съм наел — рече той и спря пред вратата. След това я помоли да закрие очите си с ръка, защото се срамуваше от гледката, която щеше да види. Отвори вратата и я въведе в помещението.

Каза й да свали ръката си и това, което Сири видя, изобщо не отговаряше на представата за Гюнар, която си бе изградила. Имаше мръсни чинии, натрупани на пода, листове хартия, разпилени по масата, а зад нея стърчеше нещо, което приличаше на голям смесителен пулт, чийто капак бе свален и се виждаха жици, стърчащи във всички посоки. Цялото място миришеше на мухъл и тя стоеше върху нещо лепкаво, но я бе страх да погледне надолу, защото не искаше да знае какво бе то. Почувства се така, сякаш се бе върнала в апартамента си отпреди почистването.

Обърна се и направи крачка назад, но се подхлъзна на нещо. Видя как Гюнар Берг върви към нея миг преди да възстанови равновесието си, но след това залитна назад, а той падна върху нея. Удари тила си в нещо и всичко почерня.