Йорген Бреке
Заспивай сладък сън (31)

Трийсета глава

Сингсакер нямаше навика да пришпорва д-р Кителсен, раздразнителния началник на Отдела по патология и медицинска генетика на болница „Св. Улав“. Инспекторът знаеше, че това е безполезно, а понякога има и обратен резултат. Кителсен беше упорит старец. Но сега се бореха с времето, а Кителсен се бе оказал много полезен при подобни случаи в миналото. Въпреки че работеше само с мъртъвци, той бе способен на съчувствие, когато въпросът бе на живот и смърт.

— Докараха трупа преди по-малко от три часа. Това е наука, а не магия. Ако искаш бърза развръзка, прочети някой криминален роман — каза Кителсен в отговор на въпроса, който току-що му бе задал.

Но Сингсакер не се отказа:

— Значи не си открил причината за смъртта?

— Не — отвърна докторът примирено. — Тази жена е била мъртва от много време. Може и да не открием истинската причина за смъртта. Но най-вероятно ще успеем да изключим някои възможности.

— И можеш ли да направиш това на този етап?

— Не се предаваш лесно, а, Сингсакер? — въздъхна Кителсен. Детективът осъзна, че от устата на патолога това бе почти комплимент.

След това докторът продължи:

— Ларинксът не е бил изваден, ако това имаш предвид. Всъщност няма следи от насилие. Не виждам пробиви на кожата или контузии на скелета или вътрешните органи. Черепът е непокътнат. Няма външно кървене. Досега не съм намерил следи от вътрешно.

— Значи казваш, че не е била убита?

Сингсакер пъхаше думи в устата на доктора, но го познаваше достатъчно добре и знаеше, че той никога не би стигнал толкова далече в заключенията си.

— Не, още е твърде рано да се каже. Но не е била убита по очевиден начин. Предварителният преглед на въздушните й пътища показа, че не е била удушена. Но предвид състоянието на трупа тези заключения са доста съмнителни. Още не сме получили резултатите от токсикологичното изследване, разбира се, но изпратихме проби в лабораторията. Може да е била отровена. Но бих предположил, че е умряла от естествена смърт. Най-вероятно инфаркт.

— Инфаркт?

— Най-често срещаната причина за смърт в Норвегия, Сингсакер.

— Проклет да съм! На нейната възраст?

— На нейната възраст не е толкова често срещана, разбира се. Но нищо чудно точно това да я е убило, ако е имала високо кръвно, диабет или сърдечен порок.

— Можеш ли да ми кажеш откога е мъртва?

— Не съм сигурен. Може би седмица. Зависи от температурата в стаята, където е била открита.

— Смятаме, че дълго време там е било студено, но някой е включил отоплението малко преди да я намерим — отвърна Сингсакер, мислейки за теорията на Грунгстад, че мухите са били събудени от внезапно покачване на температурата.

— В такъв случай, може да е била мъртва от повече от седмица. Най-много две.

— Ясно — каза Сингсакер. Това най-вероятно означаваше, че Ана Рьоед бе умряла след извършването на първото убийство. Ако това бе вярно и ако е била жива, когато Рьоед бе отвлякъл първата си жертва… въпросът бе колко е знаела.

— Още нещо — рече той. — Имаше ли личинки в тялото? Чувал съм, че те могат да бъдат използвани за определяне на времето на смъртта.

— Поглеждал ли си през прозореца, Сингсакер? — отвърна сухо Кителсен. — Зима е. Няма личинки по това време на годината.

— Знам, знам. Но когато го открихме, трупът бе покрит с хиляди мухи.

— Сигурно са били таванни мухи. Тялото е в напреднал стадий на разложение, но не заради личинки.

Сингсакер благодари на Кителсен за помощта и прибра телефона си. След това се насочи към кабинета на Братберг. Йенсен вече бе там.

— Е? Какво каза доктор Слънчице? — попита той, когато Сингсакер седна на съседния стол.

— Този път бе доста отзивчив. Но изрази обичайните си резерви, разбира се. Колкото и странно да звучи, той е почти сигурен, че Ана Рьоед е починала от естествена смърт.

— Какво ни подсказва това? — попита Братберг.

— Не знам — отвърна Сингсакер. — Била е жива по време на първото отвличане. Това е сигурно. Възможно е Рьоед да е убил Силе Ролфсен по същото време, когато жена му е умряла. Може би смъртта на Ана Рьоед е било нещото, подтикнало го към убийство.

— Но защо би оставил трупа на жена си да лежи в стаята дни, може би дори седмици? — попита Братберг.

— Може би я е обичал — каза Йенсен. — Може би не е искал да приеме факта, че е мъртва.

— Обичал я е, Йенсен? — рече Братберг с крива усмивка. — Рьоед не ми изглежда като кандидат за „Съпруг на годината“. Може би са зависели един от друг. Може би тя се е грижела за него и е играла важна роля във фасадата, която е представял пред света. Може би смъртта й е щяла да привлече твърде много внимание върху него.

— Има и една още по-неприятна възможност — да не е знаел, че е била мъртва — подхвърли Сингсакер.

— Доказателство, че е психопат? — отвърна Братберг. — Предлагам за момента да се абстрахираме от психологическото състояние на Рьоед. Не е ли странно, че жена му е лежала в онази стая цяла седмица, може би дори повече, без някой да я потърси?

— Да, странно е — рече Йенсен. — Но ние говорихме с нейния доктор и той ни каза, че тя си е взела две седмици болнични. Работи като болногледачка и е казала на колегите си, че ще си вземе още една седмица отпуска след края на двете седмици болнични. Не са я очаквали на работа до следващия понеделник. Може би някои от приятелите и роднините й са осъзнали, че не са я чували от дълго време, но понякога се случва дори много добри приятели да не се чуват в продължение на няколко седмици. Докторът й ни каза, че Ана Рьоед е имала високо кръвно, което подкрепя предварителната теория на Кителсен. Сигурно не й е било лесно да живее със съпруга си. Може да е умряла от инфаркт или инсулт, въпреки че не е била много възрастна.

— Добре — каза Братберг и погледна Сингсакер, след което отново се обърна към Йенсен: — Може и да не е убил жена си. Но няма съмнение, че е убиец. Какво знаем за мотивите му за отвличанията и убийството?

— Може би иска да заспи — отвърна Йенсен. — Може би отвлича момичета, които могат да пеят, за да му изпеят онази приспивна песен. Но тя не му действа и затова изважда ларинксите им. Възможно е това да е някаква форма на наказание. Силе Ролфсен бе първият му опит. Случайна жертва. Може да е действал импулсивно. Чул я е да пее на улицата и е решил да я отвлече.

— Звучи правдоподобно — каза Сингсакер. — Струва ми се, че е планирал отвличането на Юлие Едвардсен много по-внимателно. Познавал я е. Сигурно я е виждал на репетициите в „Рингве“. Фредрик Алм ми каза, че някой я е гледал втренчено по време на една от репетициите. Реших, че е бил Хойбротен, но е напълно възможно да е бил Рьоед. Набелязал я е. Решил е, че именно тя трябва да му изпее песента.

— Звучи логично, по един доста извратен начин. Как вървят нещата с имейла от уебсайта на Фелиша? — попита Йенсен.

— В момента се опитваме да разрешим правните казуси — отвърна Братберг. — Google не искат да дават лична информация. Но се надявам, че по някое време днес ще разберем кой е създал имейл акаунта. Най-вероятно информацията ще бъде фалшива, но ако успеем да открием IP адреса, можем да го проследим до списъка с абонати, предоставен от интернет доставчика. Предполагам, че тук също ще имаме правни казуси за разрешаване. Тези неща отнемат време. Сигурна съм, че евентуално ще стигнем до Рьоед. Но в момента трябва да се съсредоточим върху онова, което можем да направим сега. Той е на свобода. Надяваме се, че Юлие Едвардсен все още е жива. Току-що говорих с Грунгстад и той ми каза, че не е намерил следи, които да доказват, че някоя от жертвите е била в къщата в Хаймдал. Няма следи от Юлие или от нейното куче в биологичния материал, който е събрал от къщата. Освен това мястото ми се струва неподходящо за държане на хора в плен. Гаражът не се заключва. Има само две спални, едната от които Рьоед е ползвал. Има и баня, кухня и една много подредена дневна. Няма нито мазе, нито таванско помещение. Като добавим и факта, че открихме Силе Ролфсен в различна част на града, а жената на Рьоед е била жива по време на първото отвличане… струва ми се, че убиецът има второ жилище.

— Онзи съсед ми каза, Рьоед е излизал всеки ден и е отсъствал дълго време. Съседът мислел, че е отивал на работа, но ние знаем, че е бил в болнични — каза Сингсакер.

— Това е нещо — рече Братберг.

— Изпратих няколко души да проучат градските архиви, но досега не са открили нещо, което да подсказва, че Рьоед притежава друг имот — каза Йенсен.

— Ами семейството му? Родителите му? Има ли братя или сестри? — попита Сингсакер.

— Баща му е починал през 80-те. Самоубийство. Много неприятен случай. Той беше прочут пианист навремето. Не бяхме ли двамата с теб дежурни по време на онзи случай, Сингсакер?

— О, да. Сега си спомням. Пушка в устата. Тогава нямахме съмнения, че се е самоубил. Жена му и синът му са били вкъщи. Помня момчето. Нямаше ли само три пръста на едната си ръка?

— А се оплакваш, че имаш слаба памет? — отбеляза Йенсен.

— Това означава, че ако по някакъв начин не са пораснали, два от пръстите на Юнас Рьоед все още липсват.

Сингсакер затвори очи и опита да се съсредоточи. Изведнъж си спомни нещо, което бе видял съвсем ясно по време на срещата си с Рьоед в музея „Рингве“. Беше се случило, когато Рьоед му върна музикалната кутия. Очите му бяха видели нещо, което мозъкът му не бе успял да обработи достатъчно бързо. Нещо, свързано с пръстите на ръката му. „Протези“, помисли си той сега. И разбра какво бе видял в очите му. Страх, че ще бъде разобличен.

— Къде е живял като малък? — попита Сингсакер.

— Някъде в квартала — отвърна Йенсен.

Но бяха разследвали този случай преди повече от трийсет години и не успяха да си спомнят къде точно се бе намирала къщата.

— Е, знаем, че майка му е умряла преди няколко години, така че, ако е задържал къщата като част от наследството си, тя сигурно е била регистрирана на негово име — рече Йенсен.

— Струва ми се, че трябва да проучим този въпрос по-подробно — заяви Братберг. — Трябва да открием документите на имота. Ако е продал къщата от името на майка си или от свое име през последните няколко години, би трябвало сравнително лесно да открием адреса.

Сингсакер кимна, но в същото време си помисли, че ако Рьоед бе продал къщата, едва ли би я използвал като скривалище. Протегна се. Изведнъж му се зави свят. Бе свикнал с тези пристъпи на световъртеж, които бяха започнали след операцията. Докторът му бе казал, че просто трябва да се научи да живее с тях. Загуби се в собствените си мисли, докато Братберг обясняваше какво да кажат на пресата.

Репортерите вече се бяха събрали пред участъка, а Владо Танески бе написал статия за сайта на своя вестник, в която говореше за тялото, открито в Хаймдал. Статията бе цитирана и публикувана в повечето новинарски сайтове. В момента Братберг говореше за предстоящата пресконференция.

Но Сингсакер не можеше да се концентрира. Мислеше си за малкото момче с двата липсващи пръста — момчето, с което се бе запознал в самото начало на своята полицейска кариера. Спомни си трупа на бащата, лежащ в леглото с отнесена задна половина на главата. Опита се да си спомни точно как бе изглеждало леглото.

Стана веднага след като Братберг свърши и едва не загуби равновесие. Чувстваше се замаян и главата го болеше. Като човек, оцелял след мозъчен тумор, той мразеше това чувство. Братберг го изгледа въпросително, когато излезе със залитане от кабинета й. Може би бе забелязала капките пот на челото му, защото се намръщи разтревожено. Но след това Сингсакер я чу как вдига телефона и моли да я свържат с полицейския адвокат Кнутсен.

Инспекторът хукна надолу по стълбите и се насочи към колата си.

„Не мога да продължавам в същия дух още дълго, помисли си той и влезе в колата. Когато този случай свърши, ще си взема дълга почивка. Ще накарам доктора да ми издаде болнични. Може би ще отида до Щатите.“

Тази мисъл бе като острие, което прободе сърцето му.

— Хайде, стига! — каза той на глас. „Опитай се да си спомниш“.

Имаше чувството, че главата му ще избухне. Чу гласа на доктор Нордрак: „Проблемът ти е в това, че имаш твърде много мисли в главата си.“ В момента мозъкът му бръмчеше от мисли. Спомни си малката конферентна зала в училище „Розенборг“ и описанието на една къща, което Фредрик Алм му бе дал и което бе записал в бележника си. След това се замисли за мъжа с липсващите пръсти и си спомни нещо, което майката на Юнас Рьоед бе казала на полицията. Нещо за инцидент, който се бе случил в гаража. Видя няколко картини от миналото. След това зърна себе си, застанал на тротоара на улица „Бернхард Гетц“, близо до местопрестъплението. И в този миг си спомни, че се бе спънал в нещо. Кракът му се бе спънал в нещо, което бе закачено за единия стълб на портата. Не беше ли така? И изведнъж Сингсакер разбра къде бе живял Юнас Рьоед като малък и къде най-вероятно беше в момента.

Отново се сети за онова, което бе записал в бележника си в малката конферентна зала в училището.

„Можехме да заловим копелето преди два дни, ако бях разследвал онова, което ми бе казал Фредрик Алм“, помисли си инспекторът и запали колата.

Юнас Рьоед седеше в кухнята и режеше хляб. Наряза три дебели филии, но вместо да ги изяде, включи компютъра си. Искаше да провери новините, така че първо влезе в сайта на „Адресеависен“. Още първата история привлече вниманието му:

„Зловещо откритие в Хаймдал“.

Засмя се и запали цигара.

„Не е ли винаги зловещо, когато някой открие труп? Кой е този репортер?“, запита се той. Разгледа снимката, придружаваща статията. Видя къща, която му беше позната.

— Добре — каза той. — Добре. Добре. Това е много добре.

Сега мухата в него бе будна. Жужеше неспокойно. Изведнъж започна да се блъска в една точка на черепа му. Блъскаше се отново и отново, сякаш се опитваше да смачка нещо. Той стана и остави мухата да го води. Сега можеше само я следва. Тя го носеше напред.

Главата му водеше тялото. Накрая се озова в мазето. Точно пред нейната врата.

Започна да се успокоява. Дишането му се забави. Жуженето в главата му заглъхна. Сега трябваше да разсъждава трезво. Втренчи се във вратата и бавно осъзна какво трябва да направи. Идеята беше много добра. Но трябваше да внимава.

Когато посегна да отвори вратата, забеляза, че има ерекция и все още държи ножа, с който бе нарязал хляба.

Когато той отвори вратата на мазето, тя стоеше права. Но падна на колене, щом го чу да слиза надолу. И остана в този поза, с лице, обърнато към вратата.

Той се придвижваше бързо, но имаше нещо странно в походката му, нещо хаотично, сякаш не контролираше напълно собствените си движения. Дълго време се опитваше да вкара ключа в ключалката и все не улучваше. Няколко пъти изпусна ключа на пода. Когато го завъртя, тя си помисли, че е заял, защото дълго време ключалката не изщракваше. Но най-накрая вратата се отвори.

Първото нещо, което Юлие видя на светлината, идваща от голата крушка в коридора, която изпълни стаята, бе ножът в ръката му. Държеше го някак си небрежно, сякаш не осъзнаваше, че е там. После той бавно се приближи до нея и клекна. Усети дъха му върху ухото си и зърна червен кичур от косата му. Но не искаше да обърне главата си.

Той опря острието на ножа в гърлото й. Тя изпъшка, чувствайки как студеният метал почти пробива кожата й, когато гърлото й се разтвори, за да пропусне въздух.

„Дишай спокойно, каза си тя. Дишай спокойно“. Но белите й дробове отказваха да се подчинят.

— Искам да заспя сега — рече той.

Отмести ножа от врата й и го размаха пред очите й. Едва сега тя посмя да го погледне. Прочете искрено объркване в очите му.

След това той се изсмя и хвърли ножа през вратата.

— Не си се уплашила, че ще те убия с нож за хляб, нали? — попита той и се изправи. След това се върна в коридора и затвори вратата, без да я заключва.

„Губи контрол, помисли си тя. Потъва все повече в своя свят. И това го прави още по-опасен. Но и по-уязвим.“

Тя остана на колене, питаше се дали да рискува да стане, да отвори вратата и да грабне ножа, който лежеше отвън.

Не, не се бе отдалечил достатъчно. Ако се съдеше по онова, което се чуваше, той бе някъде около матрака в края на коридора. Звучеше така, сякаш търсеше нещо. Изведнъж звуците секнаха и той отново тръгна към нея.

 

 

Когато Сингсакер пристигна пред голямата къща на кръстовището на „Лудвиг Доес“ и „Бернхард Гетц“, той забеляза, че алеята отпред бе изрядно почистена от снега.

Паркира колата. След това слезе и се огледа.

„Винаги чисти снега, помисли си той. Можех да го заловя заради това.“ Беше изринал снега по същия начин в Хаймдал, правейки почти същата купчина сняг зад гаража. Единствената разлика бе това, че тук бе паркирана кола — стар червен СААБ 9000. Поне бе потвърдил това. Рьоед имаше кола, въпреки че не беше сигурен дали тя все още е в движение.

Сингсакер се приближи до портата. За единия стълб бе завързан замръзнал кожен каиш, почти изцяло покрит със сняг. Разгледа го отблизо. Беше кучешка каишка и човекът, който я бе свалил от кучето, просто я бе оставил да виси тук. Именно в тази каишка се бе спънал онзи път. Тогава каишката бе лежала под снега. Но защо не я бе разгледал по-отблизо?

Извади телефона си и набра Братберг. Обясни й какво е открил.

— Истината е, че трябва да говорим със собственика на имота, преди да влезем вътре. Една кучешка каишка не е достатъчно основателна причина за нахлуване.

— Но всичко съвпада. Познава мястото. Това е домът от неговото детство. Юлие Едвардсен минава оттук всяка вечер, когато разхожда кучето си, и Фредрик Алм я е видял да говори с някой, който е чистел снега пред къщата си. За портата е завързана кучешка каишка, а тялото бе открито съвсем близо. Можел е да го занесе дотам на ръце. Затова не е използвал кола. От какво друго имаме нужда? — попита Сингсакер.

— Дай ми половин час — рече Братберг. — Трябва да проведа няколко разговора.

— Знаеш ли какво би могъл да направи психопат като Рьоед за половин час? Той знае, че сме по петите му. Отчаян е.

— Петнайсет минути — каза Братберг. — Не влизай сам. Изпращам подкрепление.

Сингсакер затвори и се приближи до къщата. Дори петнайсет минути му изглеждаха като цяла вечност. Може би убиецът бе видял колата му от прозореца. Може би бе видял него. Сингсакер дори не искаше да си представя какво може да направи този мъж, ако изпадне в паника. Когато стигна входната врата, той вече бе взел решение.

„Само ще я пробвам“, помисли си той. Посегна към бравата и дръпна.

Вратата не беше заключена и се отвори.

 

 

Юлие изпитваше безумна и нелогична надежда. „Ще мине покрай вратата ми и ще се върне горе“, помисли си тя, надявайки се да не си спомни, че бе оставил вратата незаключена. Заслуша се в стъпките му.

Изведнъж той спря и се върна. Бавно отвори вратата и отново влезе при нея.

— Ела с мен — нареди с равен глас.

Грабна я за косата и я повлече към другата стая. Там я пусна и тя се свлече на пода, хлипайки. В този миг почти й се прииска да я убие. Искаше всичко най-накрая да свърши. Но след това видя електрошоковия пистолет в ръката му и осъзна, че възнамеряваше да я остави жива още малко.

Когато проговори, имаше зловещо спокойствие в гласа му.

— Имам нужда от сън — рече той. — Но първо трябва да се преместим.

Прехвърли пистолета в лявата си ръка, затвори очи за миг, след което се прицели в нея.

Точно тогава тя го чу. Какъв беше този шум горе? Някой отваряше врата? Стъпки по пода? Нима някой бе влязъл в къщата? Или халюцинираше? Искаше да изкрещи. Искаше да ги предупреди.

Но преди да успее да направи това, токът я удари.

 

 

Главен инспектор Сингсакер погледна през открехнатата врата, мислейки за предишния път, когато бе влязъл непоканен в къща и какво бе открил там.

„Поне тук няма мухи“, помисли си той. След това прекрачи прага и разгледа антрето. Някой го бе ремонтирал. Гардеробът с плъзгащите се врати, боядисаните в бяло стени придаваха на мястото напълно нормален вид. Но дневната в Хаймдал също бе изглеждала така. Сингсакер подуши въздуха, вкарвайки го дълбоко в дробовете си. Не усети воня на труп, но не беше сигурен, че полицейските кучета, които усещаха миризмата седмици по-късно, щяха да се съгласят с него. Придвижи се навътре в къщата.

Веднага откри, че ремонтът не бе стигнал до кухнята. Кухненските шкафове най-вероятно бяха от осемдесетте или дори по-стари. Масата бе отрупана с боклуци. Видя три наскоро отрязани филии хляб. Бяха недокоснати. До тях имаше лаптоп и мониторът беше включен. Ако компютърът имаше скрийнсейвър, той още не се бе задействал, което може би означаваше, че някой го бе използвал съвсем наскоро. Забеляза, че сайтът на „Адресеависен“ беше на екрана, отворен на статията за Хаймдал.

До лаптопа имаше чаша, пълна с бистра течност. На дъното лежаха две бледи мембрани. Сингсакер веднага се досети какво е това и изведнъж му се догади. Почувства се като млад и неопитен полицай, видял първия си труп. Имаше нещо противно, но в същото време безкрайно тъжно в двете гласни струни — сякаш искаха да му кажат нещо за безсмислените дела, на които бяха станали свидетели, и за живота, който беше погубен заради тях. Но не можеха да издадат дори звук.

Последното нещо, което видя на масата, премахна всякакви съмнения, че е на правилното място. Мобилен телефон и кредитна карта Visa, принадлежаща на Силе Ролфсен. Сингсакер направи бърз оглед на стаята. Неохотно си призна какво върши — проверяваше дали Фелиша е тук. Искаше да се увери, че просто го бе напуснала. За щастие не я видя.

Остави всичко така, както го бе намерил, и влезе в дневната. Там откри същия безпорядък. Обиколи всички стаи. Нямаше никого.

Остана само мазето. Слезе долу. Там цареше пълна тишина и не видя никакви признаци на живот. Отвори вратата на едно от складовите помещения и видя петна от кръв на пода. Отвори вратата на другото и видя Юлие Едвардсен. Момичето не помръдваше. Нима беше мъртва?

Сингсакер изтича до нея и с треперещи пръсти опипа врата й, търсейки пулс.

Изведнъж усети как някакъв гигантски звяр го захапва отзад за врата. Цялото му тяло се стегна като огромен възел от мускули, когато петдесетте хиляди волта протекоха през него.

Свлече се върху момичето и застина.

 

 

Когато отвори очи, Братберг се бе навела над него.

— Няма ги. Мъжът и момичето — прошепна Сингсакер. — Пристигнахте твърде късно. Прав ли съм?

Братберг кимна.

— Казах ти да не влизаш сам — рече тя шепнешком, за да не я чуят останалите.

В думите й нямаше укор. Сингсакер не беше глупав. Знаеше, че бе действал непрофесионално, и Братберг имаше пълното право да го смъмри. Но също така знаеше, че тя няма да го направи, докато случаят приключи. Тогава можеше да очаква критики, но едва ли щеше да го накаже дисциплинарно за неподчинение. Освен това и двамата знаеха, че никой не съди Сингсакер по-строго от самия него. А и никой друг не знаеше какво си бяха казали по телефона, преди той да влезе в къщата. Беше сигурен и в още нещо. Нито един от двама им не можеше да предвиди до какво биха довели неговите действия. Нищо чудно да бе спасил момичето. Ако нещата се бяха развили различно, действието му можеше да бъде счетено за единственото правилно решение.

Сингсакер разтри тила си.

Беше казал на Братберг, че колегите му са пристигнали твърде късно, но истината бе друга.

„Аз бях този, който пристигна твърде късно. Можех да спра Рьоед още преди два дни, ако бях разследвал онова, което ми каза Фредрик Алм, вместо да преследвам Хойбротен. Не че щях веднага да осъзная какво означава изринатият сняг пред къщата. Но трябваше да изпратя някой да провери описанието на Алм. Ако не беше тази проклета моя глава, Юлие Едвардсен вече щеше да е на сигурно място при родителите си.“