Йорген Бреке
Заспивай сладък сън (37)

Трийсет и шеста глава

Елизе прочете страницата поне пет пъти, но текстът бе на английски, така че не го разбра напълно. Чуждите езици не й се удаваха. Юлие бе наследила таланта на Ивар да учи чужди езици и четеше английски без проблеми. Елизе отново и отново четеше страницата, търсейки някакво обяснение, сякаш от нея можеше да научи къде бе държана Юлие. Пясъчният човек. Явно ставаше дума за сънища и спане.

Тя остави листа и въздъхна.

След това телефонът иззвъня. Тя вдигна и няколко секунди слуша мълчаливо. После затвори. Ръцете й трепереха. Но това треперене беше различно от онова, което бе изпитвала през последните няколко дни. Изтича в спалнята, където Ивар спеше, и се хвърли на леглото.

— Господи, Елизе, успокой се! — Съпругът й я прегърна, за да я утеши.

Тя го погледна на светлината, струяща през отворената врата на спалнята. Той все още изпитваше болка, ала сега тя можеше да го спаси.

Но първо трябваше да си поеме дъх. След това още един и още един. Искаше да бъде напълно спокойна, когато изговаряше думите.

— Намерили са я! — изрече накрая. — В момента карат Юлие към болницата. Казват, че е измръзнала. Но ще се оправи.

Той се обърна, за да включи нощната лампа.

Двамата лежаха и се гледаха. Ръцете й все още трепереха.

„Тя ще се върне при нас“, помисли си Елизе.

Нищо вече нямаше да е същото.

 

 

Уд Сингсакер се събуди в болничното легло, когато телефонът му иззвъня.

Беше синът му Ларш.

Този път трябваше да вдигне. Не можеше да го предпазва от всичко. Несъмнено Ларш бе гледал новините и се бе разтревожил.

— Здравей — каза Сингсакер.

— Здрасти, татко. Как си?

— Ами… шевовете ме болят. Ама ще се оправя.

— Корав си за старец.

Сингсакер изпита облекчение. Харесваше този нов тон в гласа на сина си. Или по-скоро новия начин, по който бяха започнали да си говорят след кръщенето на второто му внуче тази есен. Двамата с Фелиша бяха преспали в техния малък апартамент в Торшов. За пръв път бе открил, че синът му има чувство за хумор. „Поне на едно нещо съм го научил“, помисли си той. Но после осъзна, че Фелиша бе виновна за това — тя бе сближила баща и син, без нито един от двамата да разбере това.

— Известно време се опитвах да се свържа с теб — рече Ларш.

— Бях много зает с този проклет случай.

— Но разбрах, че не си бил много зает вкъщи.

Сингсакер се ококори. Откъде бе разбрал? С кого бе говорил?

— Какво имаш предвид? — попита той.

Изведнъж някъде отстрани се чу нечий глас:

— Свърза ли се с него? Добре ли е?

— Тук има някой, който иска да говори с теб — каза синът му в слушалката.

Сингсакер седна в леглото, стискайки телефона толкова силно, че кокалчетата му побеляха. Правилно ли бе чул? Нима това наистина беше нейният глас?

— Уд, как си? — попита тя.

— Фелиша? В апартамента на Ларш ли си?

— Не знаех къде другаде да ида. Не познавам мнозина в тази страна.

— Мислех, че си се върнала в Щатите.

— Почти се бях прибрала.

— Какво ще правиш сега?

— Искам да си дойда вкъщи — отвърна тя.

— Имаш предвид тук, в Тронхайм?

— Да.

Сингсакер затвори очи. Главата му бучеше.

— Значи предполагам, че е твой ред да ме посещаваш в болница — рече той, спомнил си за седмицата, която бе прекарал до болничното легло на Фелиша миналата есен. Нейните наранявания бяха много по-сериозни от неговите. Ако имаше късмет, този път щяха да го изпишат след само няколко дни.

— Ще идвам да те видя всеки ден, докато се оправиш — каза тя.

— Значи вече не си ми сърдита? — попита той.

— Не — отвърна Фелиша. — Никога не съм ти била сърдита.

Няколко секунди след като затвори, телефонът отново иззвъня. Беше Ларш и говореше съвсем тихо.

— Забрави ли нещо? — попита Сингсакер.

— Исках да ти кажа нещо, докато Фелиша не е в стаята — отвърна той.

— Какво?

— Беше много зле, когато дойде тук. Почти цяло денонощие лежа на дивана, преди да се съвземе. Трябва да се погрижиш за нея, татко.

— Благодаря ти — рече той. — Ще се погрижа.

След това Сингсакер изключи телефона и заспа.

 

Лежеше по гръб, когато Фелиша влезе в стаята. Сестрата, която поразително много приличаше на Сири Холм, току-що бе промила раната му, но бе забравила да сложи превръзките.

Шевовете бяха червени и сърбяха.

Фелиша се приближи. Той усети сладката миризма на алкохол и пот, когато се наведе и го целуна по челото. Нито един от двамата не каза и дума. Тя се наведе и целуна първия шев, като устните й се задържаха малко по-дълго. Дишаше бавно и леко. Когато вдигна глава, шевът бе изчезнал и горният край на раната бе зараснал.

Направи същото със следващия шев.

Без да продума, тя продължи да целува шевовете един по един, докато накрая всички изчезнаха, заедно с раната на бедрото му. След това се изправи и го изгледа с онова мъдро и меланхолично изражение, което имаше понякога. Това бе поглед, който можеше да го убеди, че меланхолията е единственият здравословен начин да живееш добре.

— Спи сладко, скъпи мой — рече тя и отново го целуна по челото.

Точно тогава Сингсакер се събуди.

Беше сам. Фелиша не беше в стаята. Погледна часовника и видя, че минава десет сутринта. Бе изтекло цяло денонощие, откакто бяха говорили по телефона. За първи път след обаждането на Гру бе спал спокойно.

Чакаше. Бе говорил три пъти по телефона с Ларш, който му бе казал, че Фелиша си е резервирала билет за самолета, излитащ в три следобед. Това бе вчера. Защо още не бе дошла в болницата?

Реши да се обади на Сири.

— Здрасти, Уд. Честит рожден ден! — каза тя. — Защо не ме остави аз да ти се обадя? Обикновено хората получават обаждания на рождения си ден.

— По дяволите. Наистина ли днес е рожденият ми ден? — попита той объркано.

— Паметта отново ти погажда номера, а? — засмя се тя. — Фелиша не е ли при теб?

Бе говорил със Сири снощи и й бе казал, че Фелиша смята да се върне в Тронхайм.

— Точно затова ти се обаждам — отвърна той. — Не съм я виждал и не вдига. Чудех се дали ще можеш да минеш през апартамента и да провериш дали е там.

Сири го увери, че с удоволствие ще го стори в обедната си почивка.

В дванайсет без пет му звънна от техния апартамент на улица „Киркегата“. Вратата била заключена, прозорците — тъмни, нямало следа от Фелиша Стоун.

Той въздъхна.

— Сигурна съм, че ще дойде — успокои го Сири. — Сигурно е решила да прекара още един ден в Осло.

И двамата знаеха, че това е малко вероятно.

Той благодари на Сири за помощта.

След като затвори, някой почука на вратата и една сестра влезе в стаята му.

— Един младеж иска да говори с вас — каза тя.

В коридора стоеше Фредрик Алм. Сестрата си тръгна, а момчето влезе в стаята. Поколеба се няколко секунди, сетне извади от джоба си черен бележник. Сингсакер веднага го позна.

— Откъде го взе? — попита.

— Беше в кутията с намерени вещи в училище. Когато видях името ви, реших да ви го донеса. Предполагам, че сте го забравили, когато дойдохте да говорите с нас. Исках и да ви благодаря за това, че спасихте Юлие.

Сингсакер изпита вина.

„Трябваше да заловим убиеца по-рано, помисли си той. Аз съм виновен.“

— Как е тя? — попита инспекторът.

— Не е много добре. Радва се, че е жива, разбира се. Но ми каза, че не може да спи нощем.

— А бебето?

— Още не знаем — отвърна Фредрик. — Не иска да говори за това. Каза, че има нужда от време, за да премисли нещата.

— Поздрави я от мен. И умната.

Фредрик Алм кимна, обърна се и тръгна към вратата.

— Един момент — спря го Сингсакер. — Благодаря ти за бележника. Чудех се какво е станало с него.

След като Фредрик излезе, инспекторът разлисти бележника. Съжаляваше момчето. Как можеше да даде на Юлие онова, от което тя се нуждаеше в момента? Можеше ли някой да й го даде? А бебето? Решението беше на Юлие. Фредрик нямаше думата. Но каквото и решение да вземеше Юлие, на Фредрик щеше да му е трудно. Беше твърде млад, за да става баща, но кой може да се откаже от едно дете, независимо от възрастта си?

Сингсакер продължи да разлиства бележника. Последните страници съдържаха бележките, които бе направил в училището. Поизмъчва се, препрочитайки отново и отново точното описание, което Фредрик му бе дал на къщата, пред която Юлие бе говорила с непознатия мъж, ринещ сняг — къщата, която принадлежеше на убиеца и където той бе държал в плен както Силе Ролфсен, така и самата Юлие. Отново си каза, че тогава не бе имал причина да заподозре, че мъжът е свързан със случая. Беше само нещо, което трябваше да проверят, ако имаха време. Но никой не го бе проверил. Не можеше да отрече, че той бе човекът, направил този фатален пропуск.

Накрая Сингсакер обърна на страницата, където бе записал няколко неща за Фелиша. Беше от нощта преди този ужасен, кошмарен случай да започне — сякаш преди години, в някой друг живот. Бяха вечеряли заедно и се бяха любили два пъти. Нещо му подсказваше, че това бе последният път, когато демонстрираше такава издръжливост. Годинките му тежаха и това все по-бързо се превръщаше във физиологичен факт.

Усмихна се и се облегна на възглавниците.

 

 

Мина един ден, а след това още един. Фелиша не дойде. Накрая трябваше да приеме, че тя няма да дойде. Няколко пъти вдигна телефона, за да се обади на баща й във Вирджиния. Но не му позвъни. Не беше готов да потвърди онова, от което се страхуваше и което може би вече знаеше. Не мислеше, че е достатъчно силен, за да понесе истината.

 

Беше последният ден от пребиваването му в болницата. Д-р Нордрак неочаквано го посети и му напомни, че е пропуснал прегледа си — нещо разбираемо предвид обстоятелствата. Така че насрочиха нов преглед. Нордрак тъкмо се канеше да си тръгне, когато Сингсакер реши да му зададе въпрос.

— Сигурен съм, че си чел за случая, по който работех, преди да стигна дотук?

— Разбира се. Всички знаят за него.

— Какво е твоето професионално мнение на психиатър? Какво се случва в мозъка на убиец като Рьоед?

Нордрак го погледна, като оправяше копринената си вратовръзка. Тя бе на малки сини слончета, но въпреки това на Сингсакер му се стори, че изглежда стилна.

— Професионалното ми мнение? — повтори лекарят. — Не е много по-различно от онова, което писаха във вестниците. И ти, като опитен полицай, сигурно си стигнал до същото заключение като мен. Рьоед най-вероятно е страдал от остро личностно разстройство. Това е един постоянен и според много специалисти нелечим умствен дефект. Говорим за липса на емпатия, мания за величие, никакво чувство за морал по отношение на поведението и невъзможност за контролиране на вътрешните пориви. Но ми се струва много вероятно в един момент да е получил още по-тежко психическо разстройство, което не само е усложнило проблемите му, но е направило мислите му странни и непонятни дори за него. Като лекар бих казал, че той най-вероятно винаги е бил трудна личност с потенциална склонност към насилие и криминално поведение, но е получил това тежко психическо разстройство съвсем наскоро.

— Но как ще обясниш факта, че след отвличането на първата жертва Рьоед е продължил да ходи на работа? Когато говорих с него веднага след убийството, той ми се стори напълно разумен. Дори бих казал, че много хитро ме насочи към Хойбротен, знаейки, че професорът също има своите тъмни тайни. Освен това ми каза няколко неща, които отклониха вниманието ми от него, като например че музикалната кутия е била модифицирана от аматьор. Все пак той беше професионален куратор.

— Невъзможно е да бъдем напълно сигурни какво е било умственото състояние на Рьоед. Той е мъртъв и не можем да го наблюдаваме. Но има случаи, когато психозите се появяват и изчезват. Пример за това са така наречените биполярни разстройства. Но както казах, това са само предположения.

— Възможно ли е отсъствието на сънища да доведе до психоза?

— Да. Не толкова липсата на сънища, колкото продължителните периоди без сън — те често водят до сериозни психични разстройства. Що се отнася до Рьоед, въпросът е кое е било първо: яйцето или кокошката? Безсънието може да е симптом на болестта му, а не нейната причина. Много пациенти с психични отклонения не могат да спят. Ако е бил разумен, когато си говорил с него, може би това означава, че предишната нощ е спал добре и това е облекчило болестта му.

— Но повечето хора, страдащи от безсъние, не убиват — отбеляза сухо Сингсакер.

Нордрак се поколеба няколко секунди, преди да отвърне:

— Прав си, Сингсакер. Съгласен съм с теб. Но ти ме попита за професионалното ми мнение за Рьоед, а не за личното ми мнение.

— И какво е личното ти мнение?

— Смятам, че теориите на репортерите за приспивната песен и за това, че е отвлякъл двете жени, за да му помогнат да заспи, е само част от истината. Мисля, че е отрязал ларинкса на Силе Ролфсен, защото е решил, че той не функционира правилно. Насладил се е на това убийство. Това е моята теория, Сингсакер. Насилието е било единственият начин да укроти хаоса, който е бушувал в главата му. Хора като него убиват, защото получават нещо в замяна и заради чувството на превъзходство, което изпитват. Този мъж е бил зъл. И никога няма да намерим научно обяснение на злото.

— Чудовище? — каза Сингсакер.

Нордрак се замисли.

— Не, човешко същество. За съжаление.

Той си записа часа на следващия преглед и излезе.

Няколко часа по-късно Сингсакер бе изписан от болницата.

 

 

„Фелиша изчезна. Някой знае ли как? Като птичката от своята клетка, като снега през пролетта, като наранената любов, като еднопосочния билет.“

За щастие Сингсакер не обърна внимание на музиката, когато седна в ресторанта на следващия ден. Сири Холм, седнала срещу него, не можеше да не забележи песента. „Какво ужасно съвпадение“, помисли си тя.

Навън беше студено, през прозорците ставаше течение. Сингсакер носеше вълнен пуловер, но въпреки това трепереше. По-рано през деня бе присъствал на погребението на Муна Гран. Приятелят й бе поискал цивилно погребение без полицейски униформи. Въпреки това се бе събрала огромна тълпа. Всички пейки в църквата бяха заети.

„Винаги е така, когато умират млади хора“, помисли си Сингсакер.

Отново изпита чувството за вина, което бе напълно обяснимо. Ако не бе забравил да провери описанието на Фредрик Алм, Муна щеше да е жива. Заради тези мисли не можеше да се съсредоточи върху онова, което му говореше Сири. Но остана с впечатлението, че тя се опитва да го ободри.

— Полицейският дневник е доста интересен — казваше тя. — Написан е от мъж на име Ниле Байер, назначен през 1762 г. за началник на полицията на Тронхайм. Йон Блунд е споменат през 1767 г. Все едно четеш роман. Оказва се, че Блунд е бил шведски композитор на балади и певец, който пристигнал в Тронхайм и бил убит. След смъртта му Байер открил неговия бележник и една от баладите, записани вътре, била „Златният мир“. Това не го пише в дневника, но според мен именно Байер е занесъл баладата в печатницата „Виндинг“, за да бъде отпечатана.

— Това означава ли, че Ниле Байер е бил онзи прародител, когото Фелиша се опитваше да намери?

— Да, въпреки че най-вероятно Рьоед си го е измислил. Но този Байер е бил много странен тип. Проучих архивите и открих, че е емигрирал от Тронхайм в Америка през 1776 г., почти десет години след публикуването на баладата.

— Значи си разрешила случая вместо Фелиша — рече Сингсакер.

— Случаят, който не беше случай — поправи го Сири.

Имейлът, използван от Рьоед, за да се свърже с Фелиша, и създаден от името на Грелмакар Льофберг, беше проследен до компютъра на Рьоед в музея „Рингве“. Но никой не бе успял да разгадае защо Рьоед се бе свързал с нея за това генеалогично проучване. Бяха приели, че е бил обсебен от всичко, свързано с псевдонима Йон Блунд, и бе използвал тази възможност, за да научи повече за него.

— Ще ми трябва много време, за да науча всичко за Байер — продължи Сири. — В момента знам само това, че е бил датчанин и е работил като полицай в Копенхаген. Реших да прочета целия полицейски дневник. Байер е имал разнородни интереси и е поддържал контакти с някои много богати и влиятелни хора в Тронхайм. Тук има достатъчно материал за няколко криминални романа.

— Може би трябва да ги напишеш — каза Сингсакер, усмихвайки се за пръв път, откакто бе започнал този разговор. — Нали обичаш да четеш мистерии.

— Обичам да ги чета, но не съм автор — отвърна тя. — Между другото, нямам търпение полицията да публикува писмото, намерено в стената на „Рингве“. Знаеш ли какво пише в него? Кой точно е бил този Йон Блунд? Споменават ли го в писмото, както се говори?

— Не съм го чел — рече той.

Пристигна храната им. Супа от риба. Не бяха поръчали вино.

Сингсакер изчака да се нахранят. След това й съобщи какво бе решил.

— Ще си взема отпуск.

Сири изобщо не изглеждаше изненадана.

— Вече не издържам — добави Сингсакер. — Не функционирам така, както трябва.

— Смяташ да тръгнеш да я търсиш, нали?

— Тази мисъл мина през главата ми.

— Нали осъзнаваш, че може и да не харесаш онова, което намериш?

— Въпреки това трябва да го направя. Двамата имахме нещо. Нещо специално.

— Знам.

— Нещо, което не може да свърши просто така.

— Колко дълго можеш да отсъстваш по болест?

— С тази рана в бедрото? Няколко седмици. С тази глава? Поне година, ако говоря с правилните доктори. Но няма да излизам в болнични. Вече говорих с Братберг. Излизам в неплатен отпуск. Имам пари. И да ти кажа честно, писна ми да съм болен.

 

След вечерята той се прибра вкъщи и си легна. Знаеше, че ако лежи достатъчно дълго и се пребори с мислите си, ще успее да заспи. И когато това най-накрая се случи и сънят дойде, той знаеше какво ще сънува.

Нея.

Трябваше отново да се срещнат. Всичко останало изглеждаше невъзможно.

 

Елизе Едвардсен се събуди от затръшване на врата. Излезе в антрето и погледна навън. Нима Юлие бе излязла посред нощ, оставяйки вратата отворена, за да я затръшне вятърът?

Не, нямаше следи от стъпки в снега отвън.

Тя затвори и тръгна обратно към спалнята. Спря пред вратата, обзета от безпокойство. Това чувство така и не я бе напуснало, въпреки че дъщеря им се бе върнала при тях. Всъщност то дори бе станало по-остро отпреди.

Тръгна по коридора, също както през онази ужасна сутрин, когато целият й свят се бе преобърнал с главата надолу. Отвори вратата на стаята на дъщеря си, ужасът я парализира, както тогава.

Но сега видя главата на Юлие, почиваща върху възглавницата. Може би спеше. Може би само се преструваше на заспала.

Елизе Едвардсен въздъхна облекчено, но знаеше, че това облекчение е временно. Безпокойството щеше да се върне веднага след като легнеше до своя съпруг. Сега всичките й нощи бяха такива. Откакто Юлие се бе върнала, тя почти не спеше. През повечето време лежеше будна и мислеше за нещата, които дъщеря й бе изтърпяла. Трябваха й няколко часа всяка сутрин, за да изтика тези мисли от главата си.

Странно защо й се струваше, че това безпокойство я прави по-силна. По-готова за предстоящите трудности. Но не беше сигурна. Не беше сигурна в нищо.