Йорген Бреке
Заспивай сладък сън (4)

Трета глава

Главен инспектор Уд Сингсакер осъзна, че е бил твърде голям песимист, купувайки си ново легло след развода. Незнайно защо бе предположил, че ще спи сам до края на живота си, и затова бе избрал единично легло. То бе сравнително широко за един човек, но твърде тясно за двама, особено когато вторият човек, американски детектив от отдел „Убийства“, спеше като недоволна змия. Това бе неприятно, особено при положение че през повечето време, когато бяха заедно в леглото, те спяха.

Беше два сутринта. Уд се бе събудил, когато ръката на Фелиша се бе озовала на рамото му. Той внимателно я премести на юргана. Лежеше и слушаше дишането й, разсъждавайки върху съня, от който го бе изтръгнала. Беше спорил с нея — един от онези глупави спорове, които се случват само насън. Беше й казал, че никога не слуша музика. Незнайно защо, това я бе разстроило и тя го бе заплашила, че ще го напусне и ще се върне в Щатите. Какво можеше да й отговори? Изведнъж бе осъзнал, че дрехите му са просмукани с влага. Гореща пот капеше от ръкавите му.

Точно тогава Фелиша бе сложила ръка на рамото му и го бе събудила. Бе почувствал облекчение. Не само защото тя нямаше да го напусне, но и защото не се потеше. Кожата му бе приятно суха. Зачуди се дали сънят има някакъв скрит смисъл. Не можеше да реши какъв. Много отдавна бе признал на Фелиша, че мрази музиката, защото тя разстройваше мислите му.

— Това означава ли, че постоянно трябва да мислиш? — бе попитала тя и се бе засмяла.

— Да, струва ми се — бе отвърнал той.

Сега се взираше в мрака, потънал в мисли. До него Фелиша се обърна и млясна с устни.

„Страх ме е да не я загубя“, помисли си той. Това бе скритият смисъл на съня, нищо повече. Това бе неговият страх да не бъде изоставен. Всъщност той още не бе съвсем сигурен защо Фелиша Стоун бе останала в Тронхайм след събитията от миналата есен. Защо бе избрала него?

Отне му доста време отново да заспи. Но веднага щом се унесе, бе събуден от телефона. Грабна го от нощното шкафче и погледна будилника.

Беше четири часът и три минути. Няколко секунди стоеше неподвижно, втренчен в яркия екран на мобилния си телефон, който трепереше като леминг в ръката му. Там бе изписано името на шефката му, Гру Братберг, началник на отдел „Тежки престъпления“ на Тронхаймската полиция.

Половин час по-късно Уд Сингсакер стоеше в снежната виелица на улица „Лудвиг Доес“, внезапно осъзнал, че все още носи горнището на пижамата си под палтото. Тази сутрин разсеяният главен инспектор се бе облякъл твърде набързо. Спомни си, че тази пижама бе последният коледен подарък, който бе получил от бившата си жена Аникен, преди двамата да се разделят. Бе изработена от дебел памучен плат и топлеше сравнително добре под зимните му дрехи. Закопча най-горното копче на палтото си, надявайки се, че криминалистът Грунгстад, който в момента вървеше към него, нямаше да забележи стърчащата яка на пижамата. Групата облечени в бяло криминалисти бавно и методично работеха сред дърветата. Почти се сливаха със сипещия се сняг, мърморейки приглушено. Целият район бе отцепен от униформени полицаи.

Грунгстад бе хладнокръвен мъж, който винаги говореше по същество и рядко споделяше неща, които Сингсакер или някой от другите детективи нямаше нужда да знаят. Но сега изглеждаше необичайно разстроен.

— Тази шибана виелица! — възкликна той. — Замърсила е цялото местопрестъпление. Всички добри следи са били заличени. Какъв лош късмет точно тази нощ да вали сняг!

— Често вали сняг по това време на годината — отвърна сухо Сингсакер.

— Но защо точно тази нощ? Не се случва често да попаднем на толкова пресни следи. Тялото още е топло. Но всичко е съсипано от най-обилния снеговалеж за годината.

— Можеше и да е по-лошо. Ако онази жена не бе излязла да разхожда кучето си посред нощ, най-вероятно нямаше да открием тялото до пролетта. Сигурен съм, че ще намерите нещо — добави Сингсакер. — Или пък вече сте намерили?

— Ами… всъщност да — отвърна Грунгстад. — Две неща привлякоха вниманието ми. Следите от стъпки са твърде неясни, за да бъдат използвани като доказателство, но не са били напълно заличени. Предполагам, че става дума за обувки размер осем и половина или още по-големи, което най-вероятно означава, че убиецът е мъж. Открихме откъде е дошъл и накъде е тръгнал. Изглежда, е направил няколко обиколки на мястото, преди да избяга. Има един интересен факт — влязъл е в горичката от улицата, където ние стоим в момента, но на връщане е минал покрай рокерския клуб.

Грунгстад посочи към една сграда, намираща се на около десетина метра от тях.

Сингсакер се опитваше да накара мозъка си да заработи. Сутрин това му отнемаше повече време, тъй като преди година бе претърпял операция на мозъка.

— Това означава, че не се е насочил към паркирана наблизо кола — рече той.

— Точно така. Разбира се, възможно е да е пристигнал с кола, но това означава, че не я е паркирал близо до горичката, както би направил всеки нормален човек, опитващ се да изхвърли труп.

— Не съм сигурен, че е редно да използваш думите „всеки нормален човек“ и „изхвърли труп“ в едно изречение, Грунгстад — каза Сингсакер. — Но разбирам какво имаш предвид.

— Теорията, че е дошъл пеша, е подкрепена от следите от гуми. Или по-точно от тяхната липса. Две превозни средства са минали оттук през последните няколко часа и техните следи също са били почти заличени от снега. Но никой не е спирал или паркирал тук по времето, когато са били направени следите в горичката. Ако не е искал да привлича внимание, убиецът е можел да спре на паркинга на рокерския клуб, тъй като той не се вижда от улицата. Но там няма никакви следи от гуми. Дори стари следи. Не можем да си правим заключения на основата на тези следи. Дори не знаем дали един и същ човек е оставил всички следи. Но изглежда така, сякаш убиецът е обиколил района. Освен това имаме стъпките, оставени от свидетелката. Тя е влязла в горичката на същото място, откъдето и извършителят, след което отново е излязла на улицата. Възможно е да е присъствал и трети човек.

— Значи е възможно жертвата да е дошла тук сама или дори с извършителя, след което да е била убита?

— Да. Но това означава, че е била убита бързо и без да се съпротивлява. Още не сме открили нищо в кървавите следи, което да потвърждава тази теория. Те също са били замърсени от снега. Открихме малко количество кръв около гърлото й. Тя може да е дошла от фаталния удар, но е възможно извършителят да е прерязал гърлото й след това.

— Чакай малко, Грунгстад. Какво означава „след това“? — попита Сингсакер и изведнъж потрепери. Беше си спомнил един случай, който бе разследвал миналата есен. Убийства, при които жертвите бяха открити с одрани кожи.

— Извадил е нещо от гърлото й. Първо помислихме, че само го е прерязал. Но после открихме това.

Грунгстад отвори куфарчето в краката си и измъкна найлонов плик. Вътре имаше късо, цилиндрично парче хрущял. Някой го бе нарязал на парчета.

— Мисля, че това е нейният ларинкс — продължи Грунгстад. — Или поне онова, което е останало от него. Струва ми се, че убиецът е извадил и още нещо. Но това е територията на Кителсен, не моята.

— Кителсен, да — отвърна разсеяно Сингсакер и прехапал език, потъна в мисли.

Кителсен работеше в главната лаборатория на Отделението по патология и генетика на болница „Св. Улав“. Той бе един от най-начумерените патолози в Норвегия, но и един от най-добрите.

— Сигурен съм, че Кителсен ще може да ни каже какво се е случило тук — рече той. — Но не и защо. Какво мислиш ти за всичко това, Грунгстад?

— Не съм сигурен. Открихме и тази музикална кутия. Беше оставена на стомаха на жертвата. Тя е причината свидетелката да открие трупа. Ако не бе чула мелодията, жената щеше да отмине и сега тялото щеше да е затрупано под един метър сняг. Това случайност ли е, или е било част от плана на убиеца? И какво общо има музикалната кутия?

Грунгстад я извади от куфарчето.

Сингсакер разгледа малката балерина и веднага осъзна, че това не бе някаква евтина фигурка, която можеше да бъде купена от всеки магазин за джунджурии. Косата й изглеждаше като истинска човешка коса, кукленските черти на лицето й бяха нарисувани на ръка. Дребничка, свенлива, но в същото време надменна жена.

— Никога преди не съм чувал тази мелодия — рече Грунгстад, навивайки музикалната кутия. — А ти?

Пусна ключа и двамата полицаи мълчаливо изслушаха мелодията. Накрая Сингсакер сви рамене.

— Знаеш, че не разбирам от музика, Грунгстад — рече той с извинителна усмивка.