Ърнест Клайн
Играч първи, приготви се (8)

0007

Учителката ни, госпожа Ранк, стоеше пред класа и бавно спрягаше латински глаголи. Първо ги казваше на английски и всяка дума автоматично се изписваше на дъската зад нея. Винаги когато се занимавахме с досадното спрягане на глаголи, се сещах за текста на една стара песен от Училищен рок, която не ми излизаше от ума: „Да бягам, да вървя, да стигна, да дам. Глагол! Ти действаш!“

Тананиках си тихичко тази песен, когато госпожа Ранк започна да спряга латинския глагол „да науча“.

— Да науча. Discere — каза тя. — Лесно ще го запомните, защото е подобен на английската дума discern, едно от чиито значения също е „научавам“.

Щом повтори думата „научавам“, веднага се сетих за Стихчето — Но да учиш още много имаш ти. Сред първите за да се наредиш.

Госпожа Ранк продължи нататък и включи глагола в изречение.

— Ходим на училище, за да учим — каза тя. — Nos peto ordo disco…

И в този миг ми просветна. Сякаш върху главата ми се стовари наковалня. Огледах съучениците си. Коя група от хора има много да учи?

Отговорът: учениците. Гимназистите.

Намирах се на планета, пълна с ученици, които имаха много да учат.

Ами ако в Стихчето се казваше, че гробницата беше скрита някъде тук, на Лудус? На планетата, на която се мотаех през последните пет години?

И тогава си спомних, че Ludus също е латинска дума и означава „училище“. Пуснах латинския речник, за да проверя отново, и видях, че тя имаше и други значения. Едно от тях наистина беше „училище“, но можеше да означава също и „спорт“ или „игра“.

Игра.

Паднах от сгъваемия стол и се стоварих с трясък на пода в скривалището си. Конзолата отчете това движение и направи опит да повтори движението с аватара ми в часа по латински, но софтуерът за поведение в час не позволи. На екрана ми се появи предупреждение: Моля, останете на място, докато трае часът!

Опитах се да се успокоя и си казах, че не трябва да се въодушевявам толкова. Напълно възможно беше да съм си извадил прибързани заключения. В ОАЗИС имаше стотици частни училища и университети, които се намираха на други планети. В Стихчето можеше да става въпрос за всяка от тях. Но ми се струваше, че не беше така. По-логично беше да се касае за Лудус. Защото Джеймс Холидей бе дарил милиарди долари за създаването на държавната система от училища в ОАЗИС като начин да покаже какъв огромен образователен потенциал има виртуалната среда. Освен това преди смъртта си бе основал фондация, която да се грижи образователната система в ОАЗИС винаги да разполага с необходимите за работата си пари. Фондацията за обучение на Холидей също така осигуряваше на бедни деца по целия свят безплатен достъп до играта и необходимите периферни устройства, за да могат те да посещават виртуални училища.

Лично програмистите на ГСС бяха проектирали Лудус и всички училища на нея. Затова бе напълно възможно именно Холидей да бе дал това име на планетата. А ако е искал да скрие нещо там, той със сигурност е имал достъп до кода й.

Тази мисъл доведе до поредица от други, които продължиха да избухват последователно в мозъка ми като атомни бомби.

Според оригиналния модул за Dungeons & Dragons входът към гробницата беше скрит край „нисък хълм с плоско било, около 180 метра широк и 270 метра дълъг“. Хълмът бе покрит с големи черни камъни, разположени така, че гледани отгоре, да наподобяват очните вдлъбнатини, дупката за носа и зъбите на човешки череп.

Но ако на Лудус имаше скрит подобен череп, нямаше ли досега някой да се е натъкнал на него?

Може би не. Планетата бе покрита със стотици гъсти гори в широките празни пространства между хилядите училища. Някои от горите се простираха на десетки квадратни километри. Повечето ученици дори не стъпваха в тях, защото там нямаше нищо интересно. Също като полетата, реките и езерата, горите на Лудус бяха просто компютърно генериран пейзаж, поставен там, за да запълни обширните празни пространства.

Тъй като аватарът ми не мърдаше от Лудус, от скука бях разглеждал няколко от горите, до които се стигаше пеша от училището. Но в тях имаше само генерирани на случаен принцип дървета и тук-таме по някоя птичка, заек или катерица (за убиване на тези дребни животинки не се получаваха точки — бях проверил).

Затова бе напълно възможно някъде из гъстите гори на Лудус да беше скрит каменист хълм с формата на череп. Но никога не ми бе хрумвало да търся гробищата тук. Не и до този момент.

Опитах се да отворя на дисплея си карта на планетата, но не успях. Опитах се да отворя карта на Лудус на екрана си, но не успях. Системата не ми позволи, тъй като учебният час не бе приключил. Хакът, който използвах за достъп до книгите в училищната онлайн библиотека, не работеше при софтуера за атласи на ОАЗИС.

— По дяволите! — изпуснах се аз. Софтуерът за поведение в час филтрира ругатнята, тъй че госпожа Ранк и съучениците ми не я чуха, но на екрана ми се изписа предупреждение: Заглушена ругатня — Предупреждение за нарушаване на дисциплината!

Погледнах часовника на дисплея си. До края на часовете оставаха точно седемнайсет минути и двайсет секунди. Седях със стиснати зъби и отброявах трескаво всяка секунда.

Лудус беше съвсем обикновена планета в Сектор 1. На нея имаше само училища, затова ловците не търсеха Медния ключ тук. Със сигурност и на мен не ми бе минало през ум да търся на такова място, а това доказваше, че то беше идеално за скривалище. Но защо Холидей бе решил да скрие ключа тук? Освен ако…

Освен ако не беше искал да го намери ученик.

Още бях зашеметен от тази мисъл, когато звънецът най-накрая удари. Съучениците ми започнаха да излизат или просто изчезваха от чиновете си. Аватарът на госпожа Ранк също изчезна и след миг останах сам в класната стая.

Отворих на дисплея си карта на Лудус. Тя се появи под формата на триизмерен глобус, който се рееше пред погледа ми и аз го завъртях с ръка. Лудус беше сравнително малка планета по стандартите на ОАЗИС — колкото една трета от Луната с обиколка точно хиляда километра. Повърхността й бе заета от един-единствен континент. Нямаше океани, а само петдесетина езера тук-там. Тъй като планетите в ОАЗИС не бяха истински, не беше нужно те да се подчиняват на природните закони На Лудус винаги беше ден, независимо в коя част на планетата се намирах, а небето винаги беше безоблачно и съвършено синьо. Неподвижното слънце служеше просто за виртуален източник на светлина, програмиран във въображаемото небе.

На картата училищата бяха изобразени като хиляди еднакви правоъгълници, обсипали повърхността. Разделяха ги тучни зелени ливади, реки, планински вериги и гори. Горите бяха с всевъзможни размери и форми, а много от тях граничеха с някое от училищата. Превключих картата към плосък изглед и избрах легендата. После отворих и модула Гробницата на ужасите. В началото на книжката имаше груба илюстрация на хълма. Направих й снимка и я поставих в ъгъла на дисплея.

Трескаво претърсих любимите си пиратски сайтове, докато не намерих приставка за разпознаване на изображения от висок клас за атласа на ОАЗИС. Отне ми още няколко минути, след като я изтеглих през Guntorrent, за да открия как да сканирам цялата повърхност на Лудус за големи черни камъни, подредени във формата на череп. Формация с размер, форма и вид, наподобяващи илюстрацията от модула с Гробницата на ужасите.

След около десет минути софтуерът посочи вероятно съвпадение.

Затаих дъх и извадих увеличено копие на изображението до илюстрацията от модула. Размерът, формата и подобното на череп разположение на камъните съвпадаха идеално с илюстрацията.

Намалих малко увеличението на картата, а после пак я приближих, за да се уверя, че в северния край на хълма има песъчлива скала и ронещи се камъчета. Също като в оригиналния модул за Dungeons & Dragons.

Нададох тържествуващ вик, който отекна в празната класна стая. В тясното си скривалище се блъснах в стената. Наистина бях открил Гробницата на ужасите!

Когато най-накрая успях да се успокоя, направих набързо няколко изчисления. Хълмът се намираше сред голяма гора във формата на амеба, разположена в другия край на Лудус, на над четиристотин километра от училището ми. Аватарът ми можеше да тича с максимална скорост от пет километра в час и щеше да ми отнеме над три дни да стигна дотам пеша, при условие че тичах през цялото време. Ако можех да се телепортирам, щях да стигна само за няколко минути. Таксата за подобно кратко разстояние щеше да е малка, няколкостотин кредита. За съжаление, нямах толкова пари в акаунта си, където сумата, с която разполагах, възлизаше на кръгла нула.

Премислих вариантите. Аех щеше да ми заеме пари за телепортиране, но не исках да го моля за помощ. Щом не можех да стигна до гробницата сам, значи не заслужавах да я намеря. Освен това щеше да се наложи да го излъжа по въпроса за това, за какво ми трябваха парите; и тъй като никога не му бях искал заеми, всяко обяснение можеше да предизвика подозрения. Не сдържах усмивката си при мисълта за него. Той наистина щеше да откачи, когато разбереше. Гробницата бе скрита на седемдесет километра от училището му! На практика се намираше в задния му двор.

Тази мисъл ме наведе на една идея, при която скочих на крака. Изтичах от класната стая и се спуснах по коридора.

Не само бях измислил как да се телепортирам до другия край на Лудус, но и училището щеше да поеме разходите.

Всяко държавно училище в ОАЗИС имаше по няколко спортни отбора — по борба, футбол, бейзбол, волейбол и още няколко други спорта, които не можеха да се практикуват в истинския свят, като куидич и пленяване на знамето при нулева гравитация. Учениците подкрепяха тези отбори точно както и в реалността. Спортистите тренираха всеки ден. Организираха сбирки и пътуваха до другите училища на Лудус за мачове. Нашето училище раздаваше безплатни ваучери за телепортация за учениците, които искаха да присъстват на мач на чужд терен, за да можехме да седим на трибуните и да подкрепяме училищните отбори. Бях използвал такъв ваучер само веднъж, когато отборът ни по пленяване на знамето бе играл срещу отбора от училището на Аех.

Когато пристигнах в канцеларията, бързо прегледах графиците за мачовете, като в същото време правех справки и с картата на Лудус. Веднага намерих онова, което търсех. Днес следобед футболният ни отбор щеше да играе с отбора на училище № 0571, което се намираше на около час бегом от гората, в която беше скрита гробницата.

Натиснах бутона за мача и в инвентара на аватара ми веднага се появи ваучер за двупосочно пътуване до училище № 0571.

Отбих се до шкафчето си, колкото да оставя учебниците и да взема фенерчето, меча, щита и бронята си. После изтичах през главния вход и препуснах през зелената ливада пред училището.

Когато стигнах до червената линия, която бележеше края на училищния двор, се огледах, за да се уверя, че никой не ме гледаше — и я прекрачих. В същия миг името Уейд3, което се рееше над главата ми, се промени на Парзивал. Сега, след като бях извън територията на училището, можех да използвам отново името на аватара си. Имаше възможност и да скрия изцяло името си, както и направих, защото исках да пътувам инкогнито.

Най-близкият транспортен терминал се намираше до училището, в края на павирана пътека. Той представляваше голям павилион, увенчан с купол, носен от дванайсет бели колони. На всяка колона имаше икона за телепортация — главна Т в средата на син шестоъгълник. Часовете бяха приключили само преди няколко минути, затова се наредих на опашката от аватари, които влизаха в терминала. Вътре имаше дълги редици от кабини за телепортация. По цвят и форма ми напомняха на ТАРДИС, кораба за пътуване във времето и пространството от Доктор Кой. Влязох в първата свободна, която видях, и вратата се затвори автоматично. Нямаше нужда да въвеждам мястото, до което пътувах, защото то вече бе кодирано във ваучера ми. Просто го пъхнах в процепа и на екрана се появи карта на Лудус, на която се изписа линия, свързваща мястото, на което се намирах, с мястото, за където пътувах — примигващо зелено петно до училище № 0571. Кабината веднага пресметна разстоянието (462 км) и сумата, която учебното заведение трябваше да плати за таксата (103 кредита). Валидността на ваучера беше потвърдена, на екрана се изписа, че таксата беше ПЛАТЕНА — и аватарът ми изчезна.

В следващия миг се появих в идентична кабина, в идентичен транспортен терминал в другия край на планетата. Изтичах навън и видях училище № 0571 да се издига на юг. Зърнах няколко ученици от моето училище да вървят към близкия футболен стадион, за да гледат мача и да подкрепят отбора ни. Не знам защо изобщо си правеха труда. Можеха спокойно да гледат прякото предаване на мониторите си. А всички празни места на трибуните щяха да бъдат запълнени със случайно генерирани компютърни изображения на запалянковци, които нагъват виртуални безалкохолни напитки и сандвичи, докато ръкопляскат въодушевено. От време на време дори щяха да правят мексиканска вълна.

Затичах в противоположната посока през тучната зелена поляна зад училището. В далечината се издигаше малка планинска верига, а в подножието й виждах гората с форма на амеба.

Включих автоматичния режим за тичане на аватара си, а после отворих инвентара и избрах три от предметите в него. Бронята се появи върху тялото ми, щитът ми изникна, преметнат през рамо на ремък, а мечът ми се материализира в ножницата на кръста ми.

Почти бях стигнал до гората, когато телефонът ми иззвъня. На екрана се изписа името на Аех. Сигурно се обаждаше, за да провери защо още не съм се появил в Мазето. Но ако приемех обаждането, той щеше да види как аватарът ми тичаше с всички сили през поляната и как зад гърба ми се стопяваше училище № 0571. Можех да скрия местоположението си, като приемех разговора само с аудио, но това щеше да повдигне подозрение. Затова оставих обаждането да се прехвърли към видеопощата ми. Лицето на Аех се появи в малко прозорче на дисплея. Обаждаше се от някаква арена за двубои. Зад него десетки аватари бяха вкопчени в ожесточена битка на поле.

Хей, Зи, къде си? Да не мастурбираш на Жената ястреб? — Той се ухили по своя характерен начин — като Усмихнатия котарак. — Обади се, когато имаш време. По-късно ще направя пуканки и ще гледам Файърфлай. Заповядай! — Аех затвори и образът му изчезна с примигване.

Отговорих му с текстово съобщение, че имам купища домашни и не мога да се видя с него тази вечер. После извадих модула Гробницата на ужасите и започнах да го чета отново страница по страница. Преглеждах всичко внимателно, защото бях почти сигурен, че в книжката имаше подробно описание на препятствията, които ме чакаха.

„В далечен затънтен край на света, под забравен и самотен хълм — пишеше в инструкциите на модула — се намира Гробницата на ужасите — подземен лабиринт, изпълнен със страховити капани, чудати и безмилостни чудовища, пищни вълшебни съкровища, а в дълбините му се спотайва зловещият Деми-Лич.“

От последното изречение ме побиха тръпки. Личът е неживо същество, често невероятно силен магьосник или крал, който чрез черна магия е свързал интелекта си със собствения си възкръснал труп и така е постигнал извратена форма на безсмъртие. Бях се бил с личове в безброй видеоигри и бях чел за тях във фентъзи романите. Те трябваше да бъдат избягвани на всяка цена.

Разгледах картата на гробницата и описанията на многобройните й стаи. Входът бе скрит отстрани на ронлива скала. Тунелът минаваше през лабиринт от трийсет и три стаи и крипти, всяка изпълнена с различни зли чудовища, смъртоносни капани и (най-вече) прокълнати съкровища. Ако някак си успеех да премина през всички капани и да намеря пътя през лабиринта, накрая щях да достигна Криптата на лича Ацерерак. Във въпросната стая имаше несметно съкровище, но ако го докоснех, неживият крал Ацерерак щеше да се появи и да стовари цялата си злокобна мощ върху мен. Ако по някакво чудо успеех да го победя, щях да взема съкровището и да изляза от гробницата. С това мисията и куестът приключваха.

Ако Холидей бе пресъздал Гробницата на ужасите така, както бе описана в модула, щях да си имам големи неприятности. Аватарът ми беше едва трето ниво, нямаше магически оръжия и разполагаше само с двайсет и седем мизерни бойни точки. Почти всички описани в модула капани и чудовища можеха да ме убият безпроблемно. Ако някак си успеех да премина през всички тях и да стигна до криптата, невероятно силният лич можеше да убие аватара ми за секунди само с поглед.

Но имах и няколко предимства. На първо място нямах какво толкова да губя. Ако аватарът ми загинеше, щях да изгубя меча, щита и кожената си броня, както и трите нива, които бях успял да премина през последните няколко години. Щеше да се наложи да си създам нов аватар на първо ниво, който щеше да изникне на последното място, на което бях влязъл в ОАЗИС-пред шкафчето ми в училище. След това можех да се върна в гробницата и да опитам отново. И отново, и отново — всяка вечер щях да трупам точки и да повишавам нивото си, докато не откриех Медния ключ. (Резервни аватари не съществуваха. Потребителите на ОАЗИС можеха да използват само един аватар. Някои хакери модифицираха визьорите си така, че да променят отпечатъка на ретините и да си направят втори акаунт. Но ако те хванеха, ти забраняваха достъп до ОАЗИС до живот и те дисквалифицираха от състезанието на Холидей. Никой ловец не би поел такъв риск.)

Другото ми предимство (поне се надявах да е такова) беше, че знаех какво точно ме чакаше в гробницата, тъй като в модула имаше подробна карта на целия лабиринт. На нея бяха отбелязани всички капани, както и начините, по които да бъдат обезвредени. Знаех и в кои стаи имаше чудовища, къде бяха скрити оръжията и съкровищата. Освен ако, разбира се, Холидей не бе внесъл промени. В такъв случай с мен бе свършено. Но в момента се вълнувах твърде много, за да се тревожа. Все пак току-що бях направил най-важното откритие в живота си. Намирах се само на няколко минути от скривалището на Медния ключ!

Най-накрая стигнах до гората и навлязох в нея. Тя се състоеше от хиляди съвършени изображения на кленове, дъбове, смърчове и борове. Дърветата изглеждаха като генерирани и поставени в ОАЗИС чрез стандартен шаблон за пейзажи, но изобразени удивително детайлно. Спрях до едно дърво, за да го разгледам отблизо, и видях, че по набраздената кора на ствола му пълзяха мравки. Приех това като знак, че съм на прав път.

През гората нямаше пътека, затова държах картата отворена в ъгъла на дисплея си и следвах пътя към хълма с входа за гробницата. Намираше се точно там, където бе отбелязан на картата. Ниският хълм с плоско било се издигаше на обширна поляна в центъра на гората. Навлязох в просеката с разтуптяно сърце.

Изкачих се на хълма и сякаш влязох в илюстрацията от модула на Dungeons & Dragons. Холидей бе възпроизвел всичко, до последната подробност. Върху хълма бяха подредени дванайсет масивни черни камъка във формата на череп.

Отидох до северния край и слязох по сипея, около шест метра висок и дълъг близо сто. След като погледнах картата на модула, открих точното място, на което трябваше да се намира входът за гробницата. После с щита започнах да копая като с лопата. След няколко минути изрових отвора на тунел, който водеше до тъмен подземен коридор. Подът представляваше мозайка от цветни камъни, а в центъра му лъкатушеше пътека от червени плочи. Беше точно като в модула за D&D.

Преместих картата на подземието в горния десен ъгъл на дисплея си и я направих полупрозрачна. После преметнах щита през рамо и извадих фенерчето. Озърнах се пак, за да се уверя, че никой не ме гледаше и, стиснал меча в другата ръка, влязох в Гробницата на ужасите.