Ърнест Клайн
Играч първи, приготви се (37)

0036

Когато аватарът загине, екранът не става черен веднага. Вместо това гледната точка преминава в трето лице и така имаш прекрасната възможност да наблюдаваш отстрани кончината на виртуалния си образ.

Миг след като чухме оглушителния гръм, гледната ми точка изведнъж се промени и видях трите ни аватара да стоят замръзнали пред отворената порта. Тогава изпепеляваща бяла светлина изпълни света, придружена от оглушителна звукова вълна. Точно така си бях представял усещането да попаднеш в ядрена експлозия.

За частица от секундата видях скелетите на аватарите ни през прозрачните очертания на неподвижните ни тела. И тогава броячът за бойни точки на аватара ми падна на нула.

Ударната вълна връхлетя миг по-късно и унищожи всичко по пътя си. Нашите аватари, хилядите други, събрани около замъка, самият той, подът и стените. В миг всичко се превърна във фин прах от атоми, които останаха за секунда във въздуха, а после бавно заваляха към земята.

Цялата повърхност на планетата беше пометена. Целият район около замъка на Анорак, където доскоро воюваха хилили аватари, сега пустееше. Всичко бе унищожено. Стоеше само Третата порта — кристална рамка на врата, която висеше във въздуха над кратера, образувал се на мястото, на което само преди малко се бе издигал замъкът.

Първоначалният ми шок бързо премина в ужас, защото осъзнах какво се бе случило току-що.

Шестиците бяха активирали Катаклизма.

Това беше единственото обяснение. Само този невероятно мощен артефакт можеше да причини подобно нещо. Не само че бе изтребил всички аватари в сектора, но беше унищожил и Замъка на Анорак — крепост, която поне досега бе доказала, че е неразрушима.

Взрях се в отворената порта, която се рееше във въздуха, и зачаках неизбежното — на дисплея ми да се появи последното съобщение. Думите, които в този миг виждаха всички аватари в сектора: КРАЙ НА ИГРАТА.

Но когато най-накрая съобщението се изписа на дисплея ми, то гласеше нещо съвсем различно: ЧЕСТИТО. СПЕЧЕЛИ ДОПЪЛНИТЕЛЕН ЖИВОТ!

Тогава видях удивено как аватарът ми изведнъж се появи отново на мястото, на което беше умрял преди няколко секунди. Пак стоях пред отворената порта. Но сега тя се носеше във въздуха на десетки метри над повърхността на планетата, над кратера, който се бе образувал при рухването на замъка. След като аватарът ми се материализира изцяло, погледнах надолу и видях, че подът, на който стоях преди това, беше изчезнал заедно с реактивните ми ботуши и всичко останало, което носех.

За миг сякаш увиснах във въздуха като Уили Койота от анимационното филмче за Пътния бегач. Щом образът ми се появи окончателно, полетях надолу. Направих напразен опит да сграбча портата пред себе си; тя бе твърде далеч.

Стоварих се тежко на земята и изгубих половината от точките си за защита от удара. После бавно станах на крака и се огледах. Стоях на дъното на огромен кратер с формата на куб на мястото, където преди се намираха основите и подземните етажи на замъка. Наоколо бе пусто и цареше злокобна тишина. Нямаше отломки от рухналия замък, нито останки от хилядите космически кораби и совалки, от които небето гъмжеше преди малко. Всъщност не бе останала и следа от епичната битка, разигравала се тук само допреди миг. Катаклизмът бе изпепелил всичко.

Погледнах надолу към аватара си и видях, че сега беше облечен с бяла тениска и джинси — начинът, по който бе облечен всеки новосъздаден аватар. Отворих прозореца със статуса и инвентара си. Здравето на аватара ми бе идеално, бях си на същото ниво и имах същите показатели за умения, като преди. Но инвентарът ми бе напълно празен с изключение на един предмет — монетата от четвърт долар, която спечелих, след като изиграх перфектната игра на Pac-Man на Аркайда. Не бях могъл да я извадя от инвентара си и затова не успях да я дам, за да й направят магия или да разкрият за какво служи. Заради бурните събития от последните няколко месеца съвсем бях забравил за нея.

Но сега знаех — тя беше артефакт за еднократна употреба, който даде на аватара ми допълнителен живот. До този момент дори не подозирах, че подобно нещо беше възможно. В цялата история на ОАЗИС нямаше данни някой аватар да беше получавал допълнителен живот.

Маркирах монетата в инвентара си и се опитах да я извадя. Този път успях. Разгледах я в отворената си длан. Сега, след като единствената способност на артефакта бе използвана, тя вече не притежаваше магически качества. Сега си беше просто монета от четвърт долар.

Прибрах я обратно в инвентара си и погледнах нагоре към кристалната порта, рееща се на двайсет метра над мен. Още си стоеше там, широко отворена. Но нямах никаква представа как щях да се изкача, за да вляза през нея. Нямах реактивни ботуши, нито кораб, нито магически предмети. Нямах нищо, с което да полетя или да се издигна. А наоколо не се виждаха никакви стълби.

Стоях на един хвърлей от Третата порта, но не можех да стигна до нея.

— Хей, Зи? — обади се внезапно един глас. — Чуваш ли ме?

Беше Аех, но гласът й вече не минаваше през филтър, за да звучи като мъжки. Чувах я прекрасно, сякаш говореше в слушалка на ухото ми. Но не разбирах как беше възможно това, защото аватарът ми вече нямаше радиостанция. А този на Аех беше мъртъв.

— Къде си? — попитах въздуха пред себе си.

— Мъртва съм като всички останали. Освен теб.

— Тогава защо те чувам?

— Ог успя да ни осигури достъп до аудио и видеовръзката ти. Виждаме и чуваме всичко, което ти виждаш и чуваш.

— Аха — отвърнах аз.

— Съгласен ли си, Парзивал? — попита Ог. — Ако не си, кажи.

Замислих се за миг.

— Съгласен съм. Шото и Арт3мида чуват ли ме?

— Да, тук съм — каза Шото.

— Добре де, всички сме тук — обади се Арт3мида и долових по гласа й, че едва сдържеше гнева си. — Всички сме мъртви. Въпросът е, защо ти си жив, Парзивал?

— Да, много сме любопитни. Какво се случи? — попита Аех.

Извадих монетата и я вдигнах пред очите си.

— Преди няколко месеца спечелих тази монета на Аркайда, след като преминах без грешка всички нива на Pac-Man. Оказа се, че е артефакт, но не знаех за какво служи. Сега обаче знам. Тя ми даде допълнителен живот.

За миг те замлъкнаха, а после Аех се разсмя.

— Какъв късметлия си, кучи сине! По новините съобщават, че всички аватари в Зона 10 са загинали. Това е повече от половината население на ОАЗИС.

— Катаклизмът ли избухна? — попитах аз.

— Най-вероятно — отвърна Арт3мида. — Шестиците явно са го купили от онзи търг преди няколко години. И през цялото време са чакали най-подходящия момент да го използват.

— Но така са избили и цялата си войска — каза Шото. — Защо им е било да го правят?

— Мисля, че по-голямата част от тях и без това вече бяха мъртви — отвърна Арт3мида.

— Не са имали друг избор — поясних аз. — Само така можеха да ни спрат. Вече бяхме отворили Третата порта и тъкмо щяхме да влезем, когато детонираха артефакта… — замълчах за малко, защото се сетих нещо. — Но как са разбрали, че сме я отворили? Освен ако…

— Наблюдавали са ни — каза Аех. — Шестиците сигурно са имали камери, скрити около портата.

— Значи са ни видели как я отваряме — каза Арт3мида. — И сега знаят как и те да я отворят.

— И какво от това? — намеси се Шото. — Аватарът на Соренто и всички останали Шестици са мъртви.

— Грешиш — възрази Арт3мида. — Провери Класацията. В нея, след Парзивал, все още има двайсет аватара на Шестици. А резултатите им показват, че всички до един имат Кристален ключ.

— Мамка му! — възкликнаха в един глас Аех и Шото.

— Шестиците са били наясно, че е можело да се наложи да използват Катаклизма — обясних аз. — И са взели мерки да изтеглят част от аватарите си извън зоната. Сигурно чакат в кораб отвъд границата, където ще си в безопасност.

— Прав си — каза Аех. — Това означава, че още поне двайсет Шестици пътуват към теб, Зи. Размърдай си задника и влизай през портата. Това е единственият ти шанс. — Тя въздъхна сломено. — За нас всичко приключи и сега викаме за теб, амиго. Късмет.

— Благодаря, Аех.

— Gokouun о inorimasu — рече Шото. — Дай всичко от себе.

— Ще се постарая — отвърнах аз и изчаках и Арт3мида да ми даде благословията си.

— Успех, Парзивал — каза тя след дълго мълчание. — Аех е прав. Няма да имаш втора възможност да спечелиш. Нито който и да било друг ловец — каза тя задавено, сякаш едва сдържаше сълзите си. После си пое дълбоко въздух и продължи: — Не прецаквай шанса си.

— Няма. Без напрежение, а?

Погледнах нагоре към отворената порта, която бе така недостижима. После сведох поглед и започнах да се оглеждам наоколо, като отчаяно се опитвах да измисля как да се кача до горе. И тогава нещо привлече погледа ми — просто няколко примигващи пиксела в далечината в другия край на кратера. Затичах натам.

— Не че искам да ти давам акъл — обади се Аех, — но накъде хукна?

— Всички предмети на аватара ми бяха унищожени от Катаклизма и сега няма как да полетя до портата.

— Шегуваш се! — въздъхна Аех. — Лошите новини не секват!

С приближаването си към предмета започнах да го виждам по-ясно. Беше Бета капсулата, която се рееше на няколко сантиметра над земята и се въртеше по посока на часовниковата стрелка. Катаклизмът беше унищожил всичко в района, което можеше да бъде унищожено. Аватари, постройки, кораби, предмети. Но не бе унищожил артефактите, които аватарите носеха, защото те не можеха да бъдат унищожени. Точно като портата.

— Това е Бета капсулата! — извика Шото. — Явно ударната вълна я е запратила там. Можеш да се превърнеш в Ултрамен и да отлетиш до портата!

Кимнах, вдигнах капсулата високо и натиснах копчето, за да я активирам. Не последва нищо.

— Мамка му! — промърморих, когато осъзнах защо не проработи. — Не става. Може да се използва само веднъж дневно. — Прибрах капсулата и отново започнах да се оглеждам. — Наоколо би трябвало да има и други артефакти. — Започнах да обикалям основите на замъка с поглед, вперен в земята. — Някой от вас носеше ли артефакт, който дава способност за летене?

— Аз нямах артефакти — отвърна Шото.

— Моят Меч на Ба Хир беше артефакт — каза Аех. — Той обаче няма да ти помогне да стигнеш до портата.

— Но моите Чък ще ти помогнат — обади се Арт3мида.

— Какво е това Чък?

— Кецовете ми. Черни Чък Тейлър. Те са артефакт, който дава на аватара възможност да тича много бързо и да лети.

— Идеално! — отвърнах аз. — Само трябва да ги открия. — Продължих да тичам напред и да оглеждам земята. Намерих меча на Аех след минута и го прибрах в инвентара си, но ми отне още пет минути да намеря вълшебните гуменки на Арт3мида в южния край на кратера. Обух ги и те паснаха идеално на краката на аватара ми. Когато завързах връзките, заявих:

— Ще ти ги върна, Арти. Обещавам.

— Гледай да удържиш на думата си, това са любимите ми кецове.

Направих няколко крачки тичешком, скочих във въздуха и полетях. Издигнах се нагоре, обърнах се към Третата порта и се насочих право към нея. Но в последния момент се дръпнах надясно и се спуснах от ново надолу. Спрях пред портата. Кристалната рамка висеше във въздуха точно срещу мен на няколко метра. Напомняше ми на летящата врата в началото на Зоната на здрача.

— Какво чакаш? — извика Аех. — Шестиците може да пристигнат всеки момент!

— Знам. Но искам да ви кажа нещо, преди да вляза.

— Хайде, изплюй камъчето! Времето тече, глупако — каза Арт3мида.

— Добре, добре! Исках само да ви кажа, че знам как се чувствате. Това, което се случи, не е честно. Трябваше всички да влезем заедно. Затова преди да премина — искам да знаете едно. Ако стигна до Яйцето, ще разделя печалбата на четири равни части с вас.

Последва изумена тишина.

— Ало? — попитах след няколко секунди. — Чувате ли ме?

— Да не си полудял? Защо ще го правиш, Зи?

— Защото това е единственият достоен начин, по който мога да постъпя. Защото сам никога нямаше да стигна до тук. Защото и четиримата заслужаваме да видим какво има отвъд портата и да разберем как свършва играта. И, на последно място, защото се нуждая от помощта ви.

— Би ли повторил последното изречение, ако обичаш? — каза Арт3мида.

— Нуждая се от помощта ви. Прави сте. Това е единственият ми шанс да премина през Третата порта. Вече на никого няма да му се предостави тази възможност. Шестиците скоро ще пристигнат и щом дойдат, веднага ще влязат. Затова трябва да я премина преди тях от първия път. Ще имам много по-голям шанс да успея, ако вие тримата ми помагате. Е… какво ще кажете?

— Разчитай на мен, Зи — каза Аех. — И без това възнамерявах да те напътствам, глупако.

— Брой и мен. Нямам какво да губя — рече Шото.

— Нека се изясним — каза Арт3мида. — Ако ти помогнем да преминеш през портата, ще разделиш наградата с нас. Така ли?

— Грешиш. Ако спечеля, ще разделя парите с вас. Независимо дали ще ми помогнете. Така че във ваш интерес е да ми съдействате.

— Май няма време да дадеш писмено обещание, а?

Замислих се за миг и отворих менюто на телевизионния си канал. Включих на пряко излъчване, така че всички, които гледаха канала ми (според брояча за рейтинга в момента го гледаха над двеста милиона души), да могат да чуят какво ще кажа.

— Здравейте. Аз съм Уейд Уотс, известен още като Парзивал. Каня се да вляза през Третата порта. Преди това обаче искам целият свят да знае, че ако намеря Великденското яйце на Холидей, обещавам да разделя печалбата по равно с Арт3мида, Аех и Шото. Да пукна, ако лъжа. Честна ловджийска. Честна скаутска. Каквото се сетите. Ако излъжа, нека завинаги остана в историята като страхлив лакей на Шестиците.

Когато приключих с излъчването, чух Арт3мида да казва:

— Човече, полудя ли? Шегувах се!

— О, така ли — промълвих аз. — Да, разбира се, че знаех.

Изпуках кокалчетата на пръстите си, след което влетях през портата и аватарът ми изчезна сред водовъртежа от звезди.