Ърнест Клайн
Играч първи, приготви се (28)

0027

Когато излязох от портала, аватарът ми се озова обратно в офиса на Тайрел. Машината на Войт-Кампф отново стоеше върху масата. Погледнах колко беше часът. Бяха минали повече от три часа, откакто бях влязъл през портата. Залата бе пуста, ако не броим бухала, а охранителните аларми вече не виеха. Пазачите изглежда бяха престанали да ме търсят. Хоризонтът беше чист.

Върнах се до асансьора и излязох на площадката за кацане без инциденти. А, слава на Кром, Вонегът си стоеше, където го бях паркирал, с включен невидим щит. Качих се на борда и излетях от Аксренокс още по-бързо, отколкото бях пристигнал.

Докато корабът ми пътуваше със скоростта на светлината към най-близкия звезден портал, отворих на дисплея си една от снимките на червената звезда. После отворих дневника си и влязох в подпапка, посветена на легендарната канадска рокгрупа Ръш.

Ръш бе любимата група на Холидей още от тийнейджърските му години. В едно интервю бе споделил, че писал кода за всичките си видеоигри (включително ОАЗИС), докато слушал само албуми на Ръш. Често наричаше тримата членове на бандата — Нийл Пиърт, Алекс Лайфсън и Геди Лий, „Светата Троица“, или „Боговете от Севера“.

В дневника си имах всяка песен, албум, концертен запис и видеоклип на Ръш. Имах сканирани всички обложки на албумите им. Разполагах с всеки кадър от концертите им. Всяко интервю за телевизията и радиото, което бяха давали. Притежавах биографиите на всеки член на групата, както и страничните им проекти и солови албуми. Извадих дискографията им и маркирах албума, който търсех: 2112, класическия концептуален албум на Ръш с научнофантастична тематика.

На дисплея ми се появи сканираната обложка. Името на групата и заглавието на албума бях изписани на фона на звездно небе, а под тях, сякаш отразен върху повърхността на развълнувано езеро, стоеше символът от екрана на Black Tiger: петолъчна звезда, вписана в кръг.

Поставих снимките на екрана и на обложката една до друга на дисплея си и видях, че двата символа бяха еднакви.

2112 е епична песен от седем части, дълга повече от двайсет минути. В нея се разказва за безименен бунтовник от 2112 г. — време, в което творчеството и изразяването на личността са забранени със закон. Червената звезда на албума бе символът на Слънчевата федерация, потисническото междупланетно общество от текста. Федерацията се ръководеше от група „свещеници“, описани във Втора част от песента, озаглавена Храмовете на Сиринкс. В текста се казваше къде точно беше скрит Кристалният ключ:

Ние сме свещениците на Храмовете на Сиринкс.

Мощните ни компютри изпълват опразнените зали.

Ние сме свещениците на Храмовете на Сиринкс.

Всички дарове на живота са зад тези стени.

В Сектор 21 имаше планета на име Сиринкс. Точно натам отивах в момента.

Сиринкс бе разположена далеч от най-близкия междузвезден портал, затова пътувах доста, докато стигна до нея. В атласа на ОАЗИС бе описана като „пуст свят с каменист терен и без компютърни обитатели“. В библиографското каре на планетата авторът й бе вписан като „Анонимен“. Но сигурно Холидей бе създал кода за нея, защото тя отговаряше точно на описанието и бележките към албума 2112.

Този албум бе издаден през 1976 г., когато почти цялата музика се записвала на дванайсетинчови грамофонни плочи. Плочите се продавали в картонени калъфи, върху които имало рисунки и списък с песните. Някои от калъфите се разтваряха като книга, а от вътрешната страна имаше бележки и още рисунки, както и текстовете на песните и информация за изпълнителя. Отворих сканирана снимка на оригиналната обложка на албума и видях, че от вътрешната стена имаше второ изображение на червената звезда. Пред звездата клечеше гол мъж с вдигнати от страх ръце.

На срещуположната страна на обложката бяха отпечатани текстовете на седемте части от сюитата 2112. Над всеки текст имаше по един параграф, в който бе преразказано случващото се в текста. Тези кратки коментари бяха разказани от името на безименния лирически герой от 2112 г.

Преди текста на Първа част стоеше следният параграф:

Лежа и се взирам в сивотата на Мегадон. Градът и небето се сливат в една равнина — безбрежно море от сивота. Луните близнаци са само две бледи сфери по пътя си през стоманеносивото небе.

Когато корабът ми наближи Сиринкс, видях, че около планетата действително обикаляха две еднакви луни, кръстени Бай-Тор и Снежното куче, взети от друга класическа песен на Ръш. А върху студената сива повърхност на планетата имаше точно 1024 копия на Мегадон — покрития с купол град, описан в бележките към албума 2112. Това правеше два пъти повече копия, отколкото на играта Zork на Фробоз и Шестиците нямаше как да ги блокират всичките.

Включих невидимия щит, избрах най-близкото копие на града и приземих Вонегът от външната страна на купола, като се оглеждах за други кораби.

Мегадон бе издигнат на върха на скалисто плато на ръба на огромна стръмна скала. Градът изглеждаше в руини. Огромният прозрачен купол бе пропукан и имах чувството, че ще се срути всеки момент. Успях да вляза в града, като се промуших през един от най-големите процепи в основата на купола.

Самият град Мегадон приличаше на слязъл от корицата на евтин научнофантастичен роман от 50-те години на XX в. Руини на някога велика технологична цивилизация. В самия център на града се извисяваше храм с формата на обелиск и брулени от вятъра сиви стени. Над входа му стоеше гигантската червена звезда, символ на Слънчевата федерация.

Стоях пред храма на Сиринкс.

Зданието не бе защитено със силово поле, нямаше и рота Шестици. Всъщност наоколо не се виждаше жива душа. Извадих оръжията си и тръгнах към входа. Вътрешността на огромния като катедрала храм бе изпълнена с дълги редове суперкомпютри с формата на обелиск. Вървях между редиците, заслушан в тихото жужене на машините, докато не стигнах центъра на храма.

Там видях повдигнат на подиум олтар с гравирана на повърхността си червена звезда. Щом изкачих първото стъпало към олтара, жуженето на компютрите внезапно замлъкна и залата потъна в тишина.

Изглежда трябваше да поставя нещо на олтара. Дар за храма на Сиринкс, но какъв?

Трийсетсантиметровият робот Леопардон, който бях получил, след като преминах Втората порта, не пасваше. Реших все пак да пробвам, но не се случи нищо. Върнах робота в инвентара си и се замислих. И тогава си спомних нещо друго от бележките към албума. Отворих снимката на обложката и ги прегледах пак. Отговорът, който търсех, се криеше в параграфа, предшестващ Трета част — Откритието:

Намерих го зад любимия си водопад в стаичката, скрита под пещерата. Изтрих трупания с години прах и го вдигнах благоговейно в ръцете си. Нямах представа какво беше, но беше красиво. Научих се как да поставям пръсти върху жиците и да завъртам ключовете, за да издават различен звук. Когато дръпнах жиците с другата си ръка, произведох първия си хармоничен звук, а скоро създавах собствена музика!

Намерих водопада в южния край на града до заоблената стена на купола. Задействах реактивните си ботуши, прелетях над пенливата река и минах през водопада. Сензорният ми костюм се опита да симулира усещането от изсипващата се върху тялото ми вода, но чувството по-скоро беше все едно някой ме налагаше с пръчки по главата, раменете и гърба. Когато излязох от другата страна на водопада, видях входа на пещера и влязох в нея. Тя се стесняваше в дълъг тунел, който завършваше пред малка ниша.

Огледах се и видях, че един от сталагмитите, издигащи се от пода, беше с леко захабен връх. Хванах го и го дръпнах към себе си, но той не помръдна. Опитах да го бутна и тогава поддаде и се наклони като лост, сякаш бе закачен на невидими панти. Зад гърба ми се чу звук от стъргане на камъни и когато се обърнах, видях в пода да се отваря капак. В покрива на пещерата също се бе отворила дупка, през която ярък лъч осветяваше малка скрита подземна стая.

Извадих жезъла, който засичаше всякакви видове скрити капани. Не открих да имаше някаква опасност, скочих в дупката и се приземих на прашния каменен под. Стаичката представляваше тясно помещение с формата на куб, а до северната й стена имаше голям грубо издялан камък. От него стърчеше електрическа китара. Разпознах модела от записа на концерт от турнето 2112, който бях гледал на идване. Китарата беше Гибсън Лес Пол от 1974 г. — същата, на която бе свирил Алекс Лайфсън по време на турнето 2112. Ухилих се при абсурдния й вид, както беше забодена в камъка като меча на крал Артур. Като всеки ловец бях гледал Ескалибур безброй пъти и ми бе напълно ясно какво трябва да направя. Протегнах дясната си ръка, хванах китарата за грифа и я дръпнах. Инструментът излезе съвсем леко от камъка с метално дрънчене.

Щом я вдигнах над главата си, металното звънтене преля в кънтящ струнен акорд, който отекна в пещерата. Погледнах към нея. Бях дошъл тук именно за това — за предмета, който трябваше да поставя върху олтара в храма на Сиринкс. Тъкмо се канех да активирам реактивните си ботуши, когато ми хрумна нещо и замръзнах на място.

В гимназията Джеймс Холидей бе ходил няколко години на уроци по китара. Именно това ме бе вдъхновило и аз да се науча да свиря. Никога не бях държал в ръце такава — истинска, но на виртуална бях неотразим.

Намерих в инвентара си перце. Отворих дневника си и извадих партитурата за 2112, както и акордите за песента Откритието, в която се разказваше как героят намира китара, скрита зад водопад. Щом засвирих мелодията, звукът отекна от стените на пещерата и изпълни помещението, въпреки липсата на електричество и усилватели.

След като изсвирих първия такт от Откритието, върху камъка, от който бях извадил инструмента, се изписа съобщение.

Първата от червен метал бе излята.

Втората от зелен камък издялана.

Третата е чист кристал

и не може да бъде отключена сама.

След няколко секунди текстът започна да избледнява и изчезна от камъка с последната нота, която изсвирих. Бързо направих снимка на гатанката и започнах да размишлявам върху значението й. Ставаше въпрос естествено за Третата порта и как не може да бъде отключена сама.

Дали Шестиците бяха свирили на китарата и бяха видели това съобщение? Много се съмнявах. Сигурно я бяха издърпали от камъка и се бяха върнали в храма.

В такъв случай вероятно не знаеха как да отключат Третата порта. А това обясняваше защо още не бяха стигнали до Яйцето.

* * *

Върнах се в храма и я поставих върху олтара. В същия миг от извисяващите се около мен компютри излезе какофония от звуци, сякаш филхармоничен оркестър настройваше инструментите си. Звукът се усили в оглушително кресчендо и внезапно спря. На олтара проблесна светлина и китарата се преобрази в Кристалния ключ.

Когато протегнах ръка и го взех, прозвуча звънтене и резултатът ми в Класацията се увеличи с 25 000 точки. Заедно с 200 000, които бях получил за преминаването през Втората порта, общият ми резултат стана 353 000 точки. С хиляда точки повече от Соренто. Пак бях на първо място.

Но нямах време да празнувам. Бързо разгледах Кристалния ключ и го завъртях на всички страни, за да видя добре блестящата му, шлифована повърхност. Върху самия ключ не видях текст, но в средата на дръжката му имаше издълбан малък монограм. Калиграфски изписана буква А, която веднага познах.

Същата тази буква А фигурираше в полето за символ на героя в първия лист с герои от Dungeons & Dragons на Джеймс Холидей. Същият монограм бе извезан на черната роба на прочутия му аватар Анорак. А знаех и че точно тази емблематична буква увенчава портата на непревземаемата крепост на аватара му.

През първите няколко години от Лова ловците се скупчваха като гладни насекоми на всяко място в ОАЗИС, където им се струваше, че е възможно да са скрити трите ключа, особено планети, кодирани лично от Холидей. Основната от тях бе Хтония — подробна възстановка на фантастичния свят, който Холидей бе създал за гимназиалната си компания в Dungeons & Dragons, както и мястото, на което се развиваха много от първите му видеоигри. Хтония се бе превърнала в Мека за ловците. Като всички останали, и аз се чувствах задължен да отида на поклонение там и да посетя Замъка на Анорак. Но самият замък бе недостъпен. Нито един аватар, освен Анорак, не бе успявал да влезе вътре.

Сега обаче бях сигурен, че има начин да се влезе в замъка. Защото Третата порта бе скрита някъде в него.

* * *

Върнах се на кораба, излетях и поех курс към Хтония. Тогава отворих да прегледам новините, за да видя въодушевените реакции по медиите относно връщането ми начело в Класацията. Но най-важната новина не беше резултатът ми. Не, голямата сензация днес беше, че скривалището на Яйцето най-накрая бе разкрито. Водещият на новините каза, че то се намира някъде на планетата Хтония, в замъка на Анорак. Разбрали това, тъй като армиите на Шестиците се разполагали около замъка.

Те били пристигнали там по-рано днес, малко след като бях преминал през Втората порта.

Знаех, че появата им там точно сега не бе съвпадение. Напредъкът ми явно бе подтикнал Шестиците да прекратят опитите си тайно да преминат през Третата порта и да оповестят публично къде се намираше тя, като я барикадират преди аз или някой друг да стигне до нея.

Когато след няколко минути пристигнах там, прелетях, скрит от невидимия си щит, над крепостта — само за да видя какво беше положението. Беше по-зле, отколкото очаквах.

Шестиците бяха вдигнали някакъв магически щит над замъка — полупрозрачен купол, който покриваше напълно него и околната му земя. Под купола се бе събрала цялата им армия. Замъкът бе обграден от безброй войници, танкове, оръдия и превозни средства.

Няколко ловни клана вече бяха пристигнали и правеха първи опити да съборят щита, като го обстрелваха с атомни бомби с широк обхват. След всеки взрив следваше кратка атомна заря, но снарядът се разсейваше и не причиняваше каквито и да било последици, когато стигаше до щита.

През следващите няколко часа атаките продължиха, а с разпространяването на новината все повече и повече ловци пристигаха на Хтония. Клановете използваха срещу щита всевъзможни оръжия, но нищо не действаше. Нито атомни бомби, нито огнени оръдия, нито магически снаряди. Накрая една група ловци реши да прокопае тунел под стената на щита и тогава установиха, че куполът всъщност представлява сфера, обгръщаща замъка и под земята.

По-късно вечерта няколко магьосници от високи нива направиха поредица от заклинания за извличане на информация и съобщиха по форумите, че щитът около замъка е генериран от мощен артефакт на име Сферата на Осувокс, който може да бъде използван само от магьосник над 20-то ниво. Според описанието на артефакта той създаваше сферичен щит около себе си с обиколка до половин километър. Беше непристъпен и неразрушим и изпепеляваше всичко, което се докоснеше до него. Освен това можеше да стои издигнат вечно, стига магьосникът, който го управляваше, да не мърдаше и да не сваляше ръце от артефакта.

През следващите дни ловците пробваха всичко, което им идваше на ум, за да преминат през щита. Магии. Технологии. Телепортация. Противодействащи магии. Други артефакти. Нищо не помагаше. Нямаше начин да се влезе вътре.

В средите на ловците бързо се разпространи отчаянието. И онези, които играеха самостоятелно, и клановете бяха готови да се откажат. Шестиците държаха Кристалния ключ и единствено те имаха достъп до Третата порта. Всички бяха на мнение, че Краят наближаваше, че Ловът щеше да приключи и „щяха да останат само сълзите“.

През цялото това време аз незнайно как успях да запазя спокойствие. Имаше малка вероятност още да не бяха разбрали как да отворят Третата порта. Естествено, сега те разполагаха с неограничено време. Можеха да действат бавно и методично. Рано или късно щяха да се натъкнат на отговора и да разберат как да я отворят.

Но аз отказах да се предам, защото не можех да приема, че ще ме победят. Не и сега. Докато някой аватар не стигнеше до Яйцето на Холидей, всичко бе възможно.

Започнах да чертая план. Смел, дързък, безразсъден план, който изискваше невероятна доза късмет, за да се осъществи. Предприех изпълнението му, като писах на Арт3мида, Аех и Шото. В имейла си им казах къде беше Втората порта и как да намерят Кристалния ключ. След като се уверих, че и тримата са получили писмото ми, пристъпих към следващия етап от плана. Той най-много ме плашеше, защото съзнавах, че имаше голяма вероятност да загина. Но пък тогава вече не ми пукаше.

Щях да стигна до Третата порта — или да умра по пътя към нея.