Ърнест Клайн
Играч първи, приготви се (2)

0001

Събудих се внезапно от изстрели в една от съседните купчини. След гърмежите последваха няколко минути приглушени крясъци и писъци, а после настъпи тишина.

В купчините престрелките бяха нещо обичайно, но все още ме стряскаха. Знаех, че едва ли ще успея пак да заспя, затова реших да убия оставащите до разсъмване часове, като поиграя на няколко класически игри от времето на аркадните автомати — Galaga, Defender, Asteroids. Тези древни цифрови динозаври се бяха превърнали в музейни експонати дълго преди да се родя. Но аз бях ловец, затова не гледах на тях като на чудновати антики с ниска разделителна способност. За мен те представляваха свещени артефакти. Устоите на храм. Играех на тях с чувство на почитание.

Бях се свил в стар спален чувал в ъгъла на малкото перално помещение, заклещен в процепа между стената и сушилнята. Не бях добре дошъл при леля си в отсрещната стая, което не ми пречеше. И без това предпочитах да спя в пералното. Там беше топло, можех да се уединя до известна степен, а и безжичната интернет връзка не беше лоша. При това, като допълнителен бонус, стаята миришеше на препарат за пране и омекотител. Останалата част от караваната вонеше на котешка пикня и крайна мизерия.

През по-голямата част от времето спях в скривалището си. Но през последните няколко нощи температурата бе паднала под нулата и колкото и да мразех да оставам при леля, все пак предпочитах да дойда тук пред това да се разболея от пневмония или да умра от измръзване.

В караваната на леля живееха общо петнайсет души. Тя обитаваше най-малката от три спални. В стаята до нейната живееше семейство Депърт, а в голямата спалня в дъното на коридора — семейство Милър. Те бяха шестима души и плащаха най-големия дял от наема. Сигурно ви се струва доста претъпкано, но нашата каравана изобщо не беше толкова пренаселена, колкото останалите жилища в купчините. Тя бе от двойните. Имаше достатъчно място за всички.

Извадих лаптопа си и го включих. Той представляваше масивна, тежка машина на почти десет години. Намерих го в една кофа за боклук зад изоставен търговски център от другата страна на шосето. Успях да го съживя, като смених системната му памет и презаредих праисторическата операционна система. По днешните стандарти процесорът бе бавен като ленивец, но на мен ми вършеше работа. Лаптопът беше моята портативна библиотека, игрален автомат и система за домашно кино. На харддиска му имаше купища стари книги, филми, телевизионни сериали, песни и почти всяка видеоигра, произведена през XX в.

Пуснах емулатора и избрах играта Robotron: 2084 — една от любимите ми за всички времена. Обичах динамиката и бруталната й простота. За Robotron бяха необходими само инстинкт и бързи рефлекси. Винаги когато играех на стари видеоигри, събирах мислите си и се успокоявах. Когато се чувствах потиснат или недоволен от живота си, трябваше само да натисна бутона Играч 1 — и щом се съсредоточех върху безмилостното електронно клане на екрана, за миг забравях всичките си тревоги. В двуизмерната вселена на играта животът беше простичък. Биеш се срещу машината. Движиш се с лявата ръка, стреляш с дясната и се опитваш да останеш жив колкото се може по-дълго.

Прекарах няколко часа в стрелба срещу следващи една след друга вълни от мозъци, сфероиди, кварки и хълкове в безкрайната битка за Спасяване на последното човешко семейство. Но постепенно пръстите ми започнаха да се схващат и изгубих ритъм. Когато това се случваше на толкова високо ниво, бързо губех сражението. Изгърмях допълнителните си животи за няколко минути и на екрана се появиха най-омразните ми думи: КРАЙ НА ИГРАТА.

Изключих емулатора и потърсих сред видеофайловете нещо за приспиване. През последните пет години си бях свалил всеки филм, телевизионен сериал и анимация, които се споменаваха в Алманахът на Анорак. Разбира се, още не ги бях изгледал всички. Това вероятно щеше да ми отнеме десетилетия.

Избрах един епизод от Семейни връзки — комедиен сериал от 80-те за семейство от средната класа в централен Охайо. Бях си свалил сериала, защото той бе един от любимите на Холидей и предполагах, че в някой от епизодите има скрита следа, свързана с Лова. Веднага се бях пристрастил към поредицата и вече бях гледал многократно всичките сто и осемдесет епизода. Не ми омръзваха.

Докато седях сам в тъмното и гледах комедията, си представях, че живеех в онази топла, светла къща, а усмихнатите и любящи герои са моето семейство. Че на света няма проблем, който да не може да се разреши в рамките на един половинчасов епизод (или най-много два, ако проблемът е наистина сериозен).

Собственото ми ежедневие изобщо не приличаше на живота в Семейни връзки и вероятно точно по тази причина обичах толкова сериала. Аз бях единственото дете на двама тийнейджъри бежанци, запознали се в купчините, където израснах. Не познавах баща си. Когато съм бил едва на няколко месеца, го застреляли по време на плячкосването на супермаркет при едно спиране на тока. Единственото, което знаех за него, бе, че обичал комикси. В кутия със стари негови вещи бях открил няколко флашки с всички броеве на Невероятния Спайдърмен, X-мен и Зеленият фенер. Майка ми веднъж ми разказа, че татко ми избрал името Уейд, за да започва със същата буква като фамилията Уотс, защото смятал, че звучи като тайната идентичност на супергерой. Също като Питър Паркър и Кларк Кент. Това ме караше да мисля, че татко е бил готин човек, въпреки начина, по който бе загинал.

Майка ми Лорета ме отгледа сама. Като много други хора, тя сключила договор за работа в замяна на издръжка, щом навършила осемнайсет. Само така можела да си намери постоянна работа. Работеше на пълен работен ден на две места в ОАЗИС — като телефонистка и като компаньонка в бордей. Нощем ме караше да си слагам тапи за уши, за да не я чувам в съседната стая как говори мръсотии на клиенти в други часови зони. Но тапите за уши не вършеха кой знае каква работа, затова гледах стари филми с усилен звук.

Започнах да влизам в ОАЗИС още като малък, защото майка ми я използваше за виртуална детегледачка. Щом пораснах достатъчно, че да нося визьор и сензорни ръкавици, мама ми помогна да си направя първия аватар. После ме сложи да седна в един ъгъл, отиде на работа и ме остави да изследвам удивителния нов свят, безкрайно различен от света, който познавах дотогава.

От онзи миг нататък може да се каже, че бях отгледан от интерактивните образователни програми на ОАЗИС, до които всяко дете имаше безплатен достъп. Голяма част от детството си прекарах в симулираната виртуална реалност на Улица Сезам, където пеех песни с дружелюбни мъпети и играех интерактивни игри, които ме учеха как да ходя, говоря, събирам, изваждам, чета, пиша и споделям. След като овладях тези умения, не ми отне дълго да установя, че ОАЗИС е и най-голямата библиотека, в която дори хлапе без пукната пара като мен може да прочете всяка книга, писана някога, да получи достъп до всяка песен, филм, телевизионен сериал, видеоигра и произведение на изкуството, създавани някога. До всички знания, произведения на изкуството и развлечения на човешката цивилизация. Ето какво ме чакаше в ОАЗИС. Но достъпът до цялата тази информация имаше и един недостатък — чрез нея разбрах истината.

* * *

Възможно е да сте на друго мнение, но за мен да израсна като човешко същество на планетата Земя през XXI в. беше истински удар под кръста. От екзистенциална гледна точка.

Най-лошото в това да си дете е, че никой не ти казва истината. Всъщност правят точно обратното. И естествено — аз им вярвах, защото бях просто едно дете. Имам предвид, че мозъкът ми още не се бе развил напълно, затова как можех да предположа, че възрастните ме будалкат? Нямаше как.

Вярвах на всички умопомрачителни глупости, с които ме залъгваха, но след като пораснах малко, постепенно започнах да осъзнавам, че почти всички ме лъжеха за почти всичко още от мига, в който бях излязъл от утробата на майка си.

Това прозрение ужасно ме стресна.

И е част от причината да не вярвам на почти никого.

Започнах да осъзнавам нелицеприятната истина, когато се заех да ровя в библиотеките на ОАЗИС. Там тя ме чакаше, скрита в стари книги, написани от хора, които не се страхуваха да говорят честно. Художници, учени, философи и поети, много от които отдавна не бяха между живите. Докато четях завещаните от тях думи, най-накрая започнах да осъзнавам ситуацията. Своята ситуация. Нашата ситуация. Онова, което много хора наричат „състоянието на човека“.

А новините не бяха никак добри.

Сега, като се замисля, ми се иска някой да ми беше казал истината в очите, когато пораснах достатъчно. Ще ми се просто да бяха рекли:

„Ето как стоят нещата, Уейд. Ти си човек, малкия. Хората са много умни животни. И като всички останали животни на тази планета, ние сме произлезли от едноклетъчните организми, живели тук преди милиони години. Станали сме хора чрез процес, наречен еволюция, за който ще научиш повече по-късно. Но повярвай, независимо какво са ти разправяли досега, именно чрез този процес сме такива, каквито сме днес. Затова има безброй доказателства, погребани в скалите.

А онази приказка, дето са ти я разправяли за всемогъщия пич на име Бог, е пълна глупост. Цялата работа с Бога е всъщност древна измислица, която хората си разказват от хилядолетия. Ние сме си я измислили. Като Дядо Коледа и Великденския заек.

А, и между другото, Дядо Коледа и Великденският заек не съществуват. И това си глупости. Съжаляваме, хлапе, просто го приеми.

Сигурно се чудиш какво се е случило през времето, преди да се родиш. Доста неща. След като сме еволюирали до хора, станало много интересно. Започнали сме да живеем на малки групи, наречени «племена», и е трябвало да ловуваме, за да си набавяме храна. После сме открили как да садим растения и да опитомяваме животни, за да не се налага да се местим непрекъснато. Племената ни станали много по-големи и сме плъзнали по цялата планета като непобедим вирус. После, след няколко войни за земи, ресурси и измислените ни богове, сме организирали всичките си племена в «глобална цивилизация». Но, честно казано, тя нито беше много организирана, нито особено цивилизована, и продължихме да водим война след война помежду си. Измислихме обаче и как да правим научни открития, които пък ни помогнаха да разберем откъде и как сме произлезли. Науката ни помогна да развием и технологии. И, като за неокосмени маймуни, създадохме някои удивителни неща. Компютри. Медицина. Лазери. Микровълнови печки. Изкуствени сърца. Атомни бомби. Дори успяхме да пратим няколко души на Луната и да си ги приберем обратно. Създадохме и глобална комуникационна мрежа, чрез която да си говорим с всички, по целия свят, по всяко време. Доста впечатляващо, нали?

Но сега идва лошата новина. Глобалната ни цивилизация беше създадена на огромна цена. За изграждането й се нуждаехме от ужасно много енергия, която си набавяхме от изкопаеми горива, които се образуват от мъртви растения и животни, заровени дълбоко в земята. Изразходихме повечето от тези горива още преди да се родиш — и сега в общи линии не ни е останало почти нищо. Това означава, че вече нямаме достатъчно енергия, за да захранваме цивилизацията си. И се наложи да пестим… много. Наричаме това «Глобална енергийна криза», а тя продължава от доста време.

Горенето на всички онези изкопаеми горива също така доведе до някои много неприятни странични ефекти като повишаването на температурите и съсипването на природата. Затова сега полярните шапки се топят, морското равнище се покачва, а климатът съвсем се сбърка. Рекорден брой растителни и животински видове измират, докато много хора гладуват и нямат домове. А и продължаваме да водим войни помежду си, най-вече заради малкото останали природни ресурси.

В общи линии, малкия, това означава, че животът сега е много по-тежък, отколкото в добрите стари времена, преди ти да се родиш. Тогава си живеехме прекрасно, а сега положението е страшно. Честно казано — перспективите за бъдещето не са много добри. Появил си се в скапано време. И изглежда, че от тук нататък ще става все по-зле. Човешката цивилизация «залязва». Някои биха казали, че «умира», но нека не си правим прибързани заключения. Нищо още не е решено окончателно.

Сигурно се чудиш какво ще стане с теб. Много просто — същото, което се случва с всяко друго човешко същество. Ще умреш. Всички умираме. Просто така стоят нещата.

Чудиш се какво ще последва, след като умреш ли? Ами, не сме много сигурни. Но научните доказателства сочат, че не се случва нищо. Просто си мъртъв, мозъкът ти спира да работи и вече няма да си на този свят и да задаваш досадни въпроси. А онези приказки, дето си слушал за прекрасното място, наречено «рай», където няма болка и смърт и водиш вечен, безгрижен и щастлив живот — те също са пълни глупости. Като приказките за Бога. Никой не е открил доказателства за съществуването на рая. И него сме си измислили. Ще ни се. Сега до последния си миг ще живееш с мисълта, че един ден ще умреш и ще изчезнеш завинаги.

Съжаляваме.“

* * *

Всъщност, като се замислим, цялата тази информация би дошла в повече на едно дете. Особено след като съвсем наскоро се е научило да ходи, да говори, да си завързва обувките и да не си ака в гащите. Май в крайна сметка не е много удачно да ти казваме цялата истина. Като че ли не е добре да разкриваме пред малките човешки същества, че са се родили в свят на хаос, болка и бедност тъкмо навреме, за да го видят как загива.

Аз разбрах всичко това постепенно, в продължение на няколко години, но мисълта все още ме плашеше и ми идеше да се хвърля от някой мост.

За щастие, имах достъп до ОАЗИС, където сякаш през вълшебен портал се озовавах в по-красив свят. Този плод на въображението ми помогна да не изгубя разсъдъка си. Той бе единственото ми място за игра преди тръгването на училище. Вълшебно място, където всичко беше възможно.

Най-щастливите ми детски спомени са от ОАЗИС. Когато мама не бе на работа, влизахме там заедно, играехме и предприемахме интерактивни приказни приключения.

Вечер мама насила ме караше да излизам от системата, защото не исках да се връщам в реалния свят. Реалният свят беше гаден.

Не я виня за положението, в което се намирахме. Като всички останали, тя бе жертва на съдбата и на жестокото стечение на обстоятелствата. Бе се родила в свят на изобилие — тъкмо навреме, та да види как всичко бавно се стопява. Спомням си, че най-вече я съжалявах. Тя непрекъснато бе в депресия и като че ли се радваше истински единствено на наркотиците. Разбира се, накрая именно те я убиха. Когато бях на единайсет, си инжектира некачествена дрога и умря на оръфания сгъваем диван, който използвахме за легло, докато слушаше музика на стария mp3-плейър, който бях ремонтирал и й бях подарил за предишната Коледа.

Тогава се наложи да отида да живея при сестрата на мама. Леля Алис не ме приюти от добрина или от семейно чувство за дълг. Подслони ме заради допълнителните ваучери за храна, които щеше да получава всеки месец. През повечето време сам трябваше да си набавям ядене, което обикновено не представляваше проблем, тъй като имах дарбата да намирам и поправям стари компютри и счупени конзоли за ОАЗИС и да ги продавам на оказионни магазини или да ги разменям за ваучери. Изкарвах достатъчно, за да не гладувам — нещо, с което повечето съседи не можеха да се похвалят.

И тогава, в годината, когато мама умря, започна Ловът на Великденското яйце и мисля, че това ме спаси. Изведнъж намерих нещо, с което си струваше да се занимавам. Мечта, която да преследвам. Ловът ми даде цел в живота. Задача, която да реша. Причина да ставам сутрин от леглото. Но най-вече това бе нещо, което очаквах с нетърпение.

В мига, в който започнах да търся Яйцето, бъдещето вече не ми се струваше толкова мрачно.

* * *

Бях стигнал до средата на четвъртия епизод от Семейни връзки, когато вратата на пералното помещение се отвори и леля Алис влезе — недохранена харпия с прокъсан пеньоар, стиснала кош с мръсни дрехи. Изглеждаше по-адекватна от обикновено, което бе лошо. Надрусана беше много по-сговорчива.

Тя ме погледна с обичайната си ненавист и започна да пъха дрехите в пералнята. После изражението й внезапно се промени и надникна зад сушилнята, за да ме огледа по-добре. Очите й се разшириха, когато зърна лаптопа. Аз бързо го затворих и понечих да го пъхна в раницата си, но разбрах, че беше твърде късно.

— Дай ми го, Уейд — посегна тя към лаптопа. — Ще го заложа, за да взема пари за наема.

— Не! — извиках аз и се дръпнах назад. — Моля те, лельо Алис, нужен ми е за училище.

— Нужно е да покажеш поне малко признателност — кресна тя. — Всички трябва да си плащаме наема. Писна ми да живееш на мой гръб!

— Ти прибираш всичките ми ваучери. Те са предостатъчни да покрият моя дял от наема.

— Как пък не! — Леля отново се опита да изкопчи лаптопа от ръцете ми, но аз не го пусках, тъй че тя се обърна и ядосано се отправи към стаята си. Знаех какво ще последва, затова бързо въведох команда, която да заключи клавиатурата и да изтрие харддиска.

След няколко секунди леля Алис се върна със сънения си приятел Рик. Рик вечно ходеше гол до кръста, за да се фука с впечатляващата си колекция от затворнически татуировки. Без да каже и дума, той дойде при мен и вдигна заплашително юмрук. Аз се свих уплашено и му дадох лаптопа. След това двамата излязоха, като вече обсъждаха колко могат да му вземат в заложната къща.

Това, че ми взеха лаптопа, не беше кой знае какъв проблем. Имах два резервни в скривалището си. Но те не бяха толкова бързи и щеше да се наложи да презапиша всичките си файлове от резервните копия, които пазех. Изключително досадна работа. Сам обаче си бях виновен. Знаех колко рисковано бе да нося ценни вещи у леля.

Тъмносинята утринна светлина започваше да се процежда през прозореца на помещението. Реших, че щеше да е добре днес да изляза по-рано за училище.

Облякох се възможно най-бързо и безшумно, нахлузих износени джинси, размъкнат пуловер и прекалено голямо за мен палто, които всъщност представляваха целия ми зимен гардероб. После си сложих раницата и се качих до прозореца на пералното помещение. Сложих си ръкавиците и отворих покрития със скреж прозорец. Арктическият студ защипа бузите ми, докато се взирах в бурното море от покриви на каравани.

Караваната на леля се намираше най-отгоре на „купчина“ от двайсет и две подвижни къщи, поради което се издигаше един-два етажа над съседните постройки. Най-долните каравани стояха върху земята или върху някогашните си бетонни основи, а натрупаните върху тях жилища бяха окачени на стоманено скеле — нестабилна метална конструкция, изграждана на парче в продължение на години.

Живеехме в купчините на Портланд Авеню — огромен кошер от избелели тенекиени кутийки, който ръждясваше от двете страни на шосе I-40 на запад от рушащия се, изпъстрен с небостъргачи, център на Оклахома Сити. Кварталът се състоеше от над петстотин отделни купчини, свързани помежду си с импровизирана мрежа от рециклирани тръби, трегери, подпорни греди и окачени мостове. Около непрекъснато разширяващия се периметър на квартала стърчаха десетина стари строителни крана (с които всъщност караваните се поставяха една върху друга).

Най-горното ниво или покривът на купчините, бе покрито тук-таме със стари соларни панели, които осигуряваха допълнително електричество за жилищата. Отстрани на всяка купчина висяха плетеници от стари маркучи и пластмасови тръби, които снабдяваха караваните с вода и по които се изливаха отпадните води (лукс, с който не разполагаха всички квартали.) До най-долното ниво (наричано „пода“) не стигаше почти никаква слънчева светлина. Тъмните тесни ивици земя между купчините бяха отрупани с ръждясалите скелети на изоставени коли и камиони, с изпразнени резервоари и отдавна затрупани проходи навън.

Един от съседите ни, господин Милър, веднъж ми разказа, че кварталите с каравани като нашия някога са се състояли от десетки подвижни домове, подредени в спретнати редици на земята. Но след петролния крах и настъпването на енергийната криза в големите градове започнали да се стичат бежанци от околните предградия и села, което довело до сериозен недостиг на жилища. Имотите, до които от града можело да се стигне пеша, изведнъж станали твърде ценни, че да се пилеят за огромни редове от подвижни жилища, затова на някого му хрумнала великолепна идея, както казваше господин Милър, „да натрупа проклетиите една върху друга“ и така пространството да се оползотвори максимално. Идеята била подхваната на много места и кварталите с каравани из цялата страна бързо се превърнали в „купчини“ като нашата — странен хибрид между коптори, землянки и бежански лагери. Сега покрайнините на всички големи градове бяха заобиколени от купчини, преливащи от пренесли се там селяни като родителите ми, които в отчаяно търсене на работа, храна, електричество и надеждна връзка с ОАЗИС бяха избягали от малките си загиващи градчета и бяха използвали последния си бензин (или впрегатни животни), за да закарат семействата, караваните и микробусите си до най-близкия метрополис.

Всяка купчина в нашия квартал се състоеше от най-малко петнайсет каравани (като тук-таме имаше по някой микробус, товарен контейнер, туристическа каравана или миниван за разнообразие). През последните години много от купчините нараснаха до над двайсет етажа. Това притесняваше мнозина. Често се случваше някоя да се срути и ако помощното скеле се наклонеше под неподходящ ъгъл, ефектът на доминото събаряше и четири-пет съседни. В подобни случаи загиваха много хора. При това не веднага. Преди няколко години в източната част на квартала се срути купчина и онези от обитателите й, които не загинаха на място, останаха заклещени под руините и умряха от загуба на кръв. Други успяха да оцелеят сред отломките само за да загинат седмица по-късно, когато крановете започнаха да разчистват срутените каравани. В купчините не идваха линейки и спасителни екипи, защото тези селища на практика бяха незаконни и обитателите им не плащаха данъци. Същото важеше за полицията и пожарната.

Нашата каравана се намираше в северната част, разположена край рушаща се магистрала. През прозореца на пералното помещение виждах слабия поток от пъплещи по напукания асфалт електрически автомобили, които превозваха стоки и работници до града. Докато се взирах в мрачния пейзаж, на хоризонта се показа яркият сребрист слънчев диск. Загледан в изгрева, изпълних своя ритуал: винаги, когато видех слънцето, си напомнях, че то е звезда. Една от над стоте милиарда звезди в нашата галактика. Галактика, която бе само една от милиардите други галактики във видимата вселена. Това ми напомняше как стоят нещата в действителност. Започнах с този ритуал, след като гледах научнопопулярна поредица от началото на 80-те, озаглавена Космос.

Измъкнах се през прозореца възможно най-безшумно и като се вкопчих в перваза, се плъзнах по студения метален обков на стената. Стоманената платформа, върху която стоеше караваната, бе съвсем малко по-широка от самото жилище и около него се образуваше около петдесет сантиметра широк перваз. Внимателно се спуснах надолу, докато краката ми не стъпиха на перваза, а после се протегнах и затворих прозореца след себе си. Хванах се за едно въже, което си бях окачил там, за да ми служи за дръжка, и започнах да пристъпвам настрани по перваза, докато не стигнах до ъгъла на платформата. Оттам слязох по рамката на подобието на стълба скеле. Почти винаги минавах по този маршрут, когато излизах от караваната на леля. Отстрани на купчината бе закована паянтова стълба, но тя се клатеше и се удряше в скелето, поради което не можех да я използвам, без да ме чуят. В купчините най-разумно беше да се стараеш да не те виждат и чуват. Често наоколо се мотаеха опасни и отчаяни хора — от онези, които ще те ограбят и изнасилят и ще продадат органите ти на черния пазар.

Слизането по плетеницата от метални греди винаги ми напомняше на старите видеоигри като Donkey Kong или Burger Time. Все си мислех, че някой ден трябва да създам ретро игра, вдъхновена от живота ми в купчините, в която да се събират изхвърлени компютри, да се търсят ваучери за храна и да се избягват пристрастени към метадон наркомани и педофили на път за училище. Игра, далеч по-забавна от реалния си прототип.

Докато слизах надолу, се спрях до една туристическа каравана три етажа под нашата, където живееше моята приятелка госпожа Гилмор. Беше мила старица на 75 години и винаги ставаше абсурдно рано. Надникнах през прозореца и я видях да приготвя закуска в кухнята. След няколко секунди и тя ме забеляза и очите й грейнаха.

— Уейд! — каза и открехна прозореца. — Добро утро, миличък.

— Добро утро, госпожо Гилмор. Дано не ви стреснах.

— Не — отвърна тя и се загърна по-плътно в халата си заради течението от прозореца. — Навън е мразовито! Влез да закусиш. Имам малко бекон. А и яйцата на прах не са толкова лоши, ако ги посолиш достатъчно…

— Благодаря, но тази сутрин не мога. На училище съм.

— Добре. Друг път тогава. — Тя ми изпрати въздушна целувка и понечи да затвори прозореца. — И гледай да не си счупиш врата, докато се катериш, Спайдърмен.

— Добре. Доскоро, госпожо Гилмор. — Помахах й и продължих надолу.

Госпожа Гилмор беше много добродушна. Позволяваше ми да преспивам на дивана у тях, когато се налагаше, но там почти не се наспивах заради котките й. Тя бе дълбоко набожна и прекарваше по-голямата част от времето си в ОАЗИС в една от огромните виртуални църкви, където пееше химни, слушаше проповеди и ходеше на виртуални обиколки из Светите земи. Поправях старата й конзола за ОАЗИС винаги когато се повредеше, а в замяна тя отговаряше на безконечните ми въпроси за живота през 80-те. Знаеше страхотни любопитни факти за онази епоха — неща, които няма как да научиш от книгите и филмите. А и непрекъснато се молеше за мен. Опитваше се да спаси душата ми. Сърце не ми даваше да й кажа, че според мен организираната религия е пълна измама. Но вярата й даваше надежда и я крепеше — също като Лова за мен. Както пише в Алманаха: „Хората, които живеят в стъклени къщи, е най-добре да си затварят устата“.

Когато стигнах до най-долния етаж, скочих от скелето от два метра височина. Гумените ми ботуши изхрущяха в замръзналата киша и кал. Долу все още цареше почти пълна тъмнина, затова извадих фенерчето си и тръгнах на изток през мрачния лабиринт, стараех се да остана незабелязан и в същото време гледах да не се препъна в някоя пазарска количка, част от двигател или някой от хилядите боклуци, с които бяха отрупани уличките между купчините. Толкова рано сутрин рядко виждах хора. Маршрутките за работниците минаваха само по няколко пъти на ден, затова онези жители на купчините, които имаха късмета да ходят на работа, вече чакаха на автобусната спирка на шосето. Повечето от тях работеха дневни смени в една от гигантските фабрики край града.

След като изминах близо километър, стигнах до куп стари коли и камиони, натрупани безразборно в северния край на квартала. Преди десетилетия кранове разчистили, доколкото могли, района от изоставени автомобили, за да освободят място за още купчини, и бяха натрупали старите коли на огромни купове около цялото селище. Някои от тях, като този например, бяха високи колкото самите купчини.

Тръгнах покрай него и след като се озърнах, за да се уверя, че никой не ме наблюдаваше или следеше, се промъкнах странично в процепа между две смачкани коли. Оттам започнах да клякам, да пълзя на четири крака и да пристъпвам встрани все по-навътре в нестабилната планина от изкривен метал, докато не стигнах до малко открито пространство зад затрупан товарен микробус. Виждаше се само задната една трета от автомобила. Остатъкът от нея се криеше под натрупаните отгоре други коли. Върху покрива на микробуса лежаха два преобърнати под различен ъгъл пикапа, но почти цялата им тежест се поемаше от колите, натрупани от двете му страни, образуващи нещо като защитна арка, която пречеше микробусът да бъде смачкан от цялата тази планина от метал над него.

Издърпах верижката около врата си, на която висеше ключ. Имах късмет, че този ключ още стоеше на стартера на микробуса, когато го открих. Много от натрупаните автомобили бяха изоставени в изправно състояние. Собствениците им вече не са можели да си позволят да ги зареждат с гориво, затова просто ги бяха паркирали и изоставили.

Прибрах фенерчето в джоба си и отключих задната врата на микробуса. Тя се отвори с около петдесет сантиметра — достатъчно, че да се промъкна. Затворих вратата и я заключих отвътре. Задните врати на микробуса нямаха прозорци, затова за секунда стоях в пълен мрак, докато пръстите ми не напипаха стария контакт, който бях залепил с тиксо на тавана. Включих го и допотопна настолна лампа обля малкото помещение със светлина.

Набръчкан зелен покрив от малка кола покриваше отвора от счупеното предно стъкло, но това бе единственото поражение по предницата на микробуса, а останалата част от вътрешността му бе невредима. Някой бе махнал всички седалки (вероятно за да ги използва като мебели) и се бе образувала малка „стаичка“, висока и широка около метър и двайсет и дълга около три метра.

Моето скривалище.

Открих го преди четири години, докато търсех изхвърлени части за компютри. Когато отворих вратата за пръв път и се взрях в тъмната вътрешност на микробуса, веднага разбрах, че съм намерил нещо безценно: уединение. Никой друг не знаеше за това място, тук не се тревожех, че може да ми се карат или да ме нашляпат леля и поредният неудачник, с когото тя излизаше. Тук можех да държа вещите си, без да се безпокоя, че някой можеше да ги открадне. Но най-вече — тук можех да влизам в ОАЗИС на спокойствие.

Микробусът се превърна в мое убежище. В моята „пещера на Батман“. В моята „Крепост на уединението“. Тук ходех на училище, пишех си домашните, четях книги, гледах филми и играех видеоигри. Тук се занимавах и с Лова на Яйцето.

Бях облепил стените, пода и тавана със стиропорени опаковки от яйца и с парчета от мокет, за да направя звукова изолация на микробуса. В ъгъла имаше няколко картонени кутии, счупени лаптопи и части от компютри. До тях стоеше етажерка със стари акумулатори и велоергометър, който бях пригодил да ми служи като зарядно устройство. Единствената мебел беше сгъваем градински стол.

Свалих раницата си и се качих на велосипеда. Зареждането на акумулаторите беше единственото физическо упражнение, което правех всеки ден. Въртях педалите, докато скалата покажеше, че са напълно заредени, после сядах на стола и включвах малката електрическа печка до него. Свалих ръкавиците си и разтрих ръце пред светналите в оранжево реотани. Не можех да оставя печката включена твърде дълго, защото щеше да изтощи батериите. Налагаше се да я включвам само от време на време.

Отворих металната кутия, в която държах запасите си от храна, и извадих бутилка вода и пакетче мляко на прах. Смесих ги в купичка и им добавих голяма порция корнфлейкс Плодови скалички. След като изгълтах закуската, извадих старата пластмасова кутия за обяд с картинка от Стар Трек, която държах скрита под счупеното табло на микробуса. Вътре стоеше най-важната ми вещ: училищна конзола за ОАЗИС, плюс сензорни ръкавици и визьор. Това бяха най-ценните неща, които притежавах. Твърде ценни, че да ги разнасям със себе си.

Надянах еластичните ръкавици, сгънах и разгънах пръсти, за да се уверя, че не бяха слепнали. После грабнах конзолата — плосък черен правоъгълник, голям колкото книга. В нея имаше вградена антена, но сигналът в микробуса беше много слаб, тъй като автомобилът се намираше под планина от метал. Затова бях сглобил външна антена и я бях монтирал на бронята на една кола на върха на купа. Кабелът на антената влизаше през дупка, която бях пробил във вратата на микробуса. Включих го в буксата отстрани на антената, свалих очилата си и си сложих визьора. Той се прилепи плътно около очите ми като очила за плуване — и блокира достъпа на светлина отвън. На нивото на слепоочията имаше малки слушалки с формата на тапи, които се пъхнаха автоматично в ушите ми. Във визьора имаше и два вградени микрофона, които улавяха всичко, което казвах.

Включих конзолата и заредих операционната система на ОАЗИС. Последва кратко проблясване на червена светлина, докато визьорът сканираше ретините ми. След като самоличността ми беше потвърдена, прочистих гърлото си и изрекох отчетливо:

— Звездната лига те нае да защитаваш Границата от Зур и армадата на Ко-Дан.

Паролата ми също беше потвърдена, както и гласът ми, и влязох в системата. В центъра на зрителното ми поле се появи следният текст с удебелени букви:

Потвърждаване на самоличността: Успешно!

Добре дошъл в ОАЗИС, Парзивал!

Влизане: 07:53:21 Стандартно време — 2.10.2045 г.

След като текстът изчезна, се появи кратко съобщение, съставено от само четири думи. То било вградено лично от Джеймс Холидей, когато програмирал ОАЗИС, в знак на почит към предците на тази виртуална среда — игралните монетни автомати от детството му. Четирите думи бяха последното, което потребителят на ОАЗИС виждаше, преди да напусне реалния свят и да влезе във виртуалния:

ИГРАЧ ПЪРВИ, ПРИГОТВИ СЕ