Ърнест Клайн
Играч първи, приготви се (24)

0023

Фробоз бе разположена сред група от няколкостотин рядко посещавани планети, известни като купът XYZZY. Всички те бяха създадени в самото начало на ОАЗИС и на всяка от тях бе разположена вселената, в която се развиваше някоя отделна от старите текстови приключенски игри, или ПМП^[1] (Подземие за множество потребители). Всеки от тези светове бе нещо като олтар — интерактивен знак на почит към предците на ОАЗИС.

Текстовите приключенски игри (наричани често „интерактивни романи“ от съвременните учени) създаваха чрез текст виртуална среда, в която живееше героят. Програмата на играта даваше простички описания на обстановката, в която се намираше героят, а после питаше какво ще бъде следващото действие. За да се движи или да взаимодейства с виртуалната среда, играчът въвеждаше текстови команди, с които казваше какво иска да направи аватарът му. Тези инструкции трябваше да са много прости и обикновено се състояха само от две-три думи, като например: ТРЪГНИ НА ЮГ или ИЗВАДИ МЕЧА. Ако командата бе прекалено сложна, слабите способности за синтактичен анализ на играта нямаше да я разберат. Чрез четене и писане на текст играчът преминаваше през виртуалния свят, събираше съкровища, биеше се с чудовища, преодоляваше капани и решаваше пъзели, докато не стигнеше до края.

Първата текстова приключенска игра, която бях играл, се казваше Colossal Cave и в началото изцяло текстовият й интерфейс ми се бе сторил невероятно прост и груб. Но след като бях поиграл няколко минути, бързо останах запленен от действителността, която създаваха думите на екрана. По непонятен за мен начин простичките описания от по две изречения на стаите успяваха да извикат в съзнанието ми ярки образи.

Zork беше една от първите и най-популярни текстови приключенски игри. Според записките ми в дневника я бях изигравал докрай само веднъж, в рамките на един ден, преди повече от четири години. Оттогава, в непростим пристъп на невежество, някак си бях забравил двете най-важни неща за нея:

1. Героят ти стартираше пред разнебитена бяла къща.

2. В дневната на тази бяла къща имаше витрина с трофеи.

За да завършиш играта, трябваше да върнеш всяко събрано по пътя си съкровище в къщата и да го поставиш във витрината.

Изведнъж разбрах смисъла на цялото четиристишие.

Нефритеният ключ при капитана стои,

в къща запусната с бели стени.

А свирката за да надуеш,

всички трофеи събери.

Преди десетилетия играта Zork и продълженията й бяха лицензирани и пресъздадени в ОАЗИС като зашеметяващи триизмерни симулации, разположени на планетата Фробоз, кръстена на герой от поредицата Zork. И запусната къща с бели стени — която се опитвах да намеря през последните шест месеца — си беше стояла с отворени врати там през цялото това време. Скрита пред погледа ми.

* * *

Погледнах навигационния компютър на кораба. При пътуване със скоростта на светлината щях да стигна Фробоз за около петнайсет минути. Имаше голяма вероятност Шестиците да ме изпреварят. В такъв случай вероятно малка армада от техни бойни кораби вече щеше да чака в орбита около планетата, когато преминех на нормална скорост. Щеше да се наложи да си проправя път с бой, за да достигна до повърхността и после или да им избягам, или да се опитам да открия Нефритения ключ, докато те ми дишат във врата. Тази перспектива никак не ми харесваше.

За щастие имах резервен план. Пръстенът за телепортация. Той беше сред най-ценните магически предмети в инвентара ми, задигнат от съкровищницата на един червен дракон, който бях убил на Гигакс. Пръстенът даваше възможност аватарът ми да се телепортира веднъж месечно до която и да било точка в ОАЗИС. Използвах го само когато нямах друг избор, като крайна мярка за бягство или когато трябваше да стигна някъде много бързо. Като сега.

Бързо превключих бордовия компютър на Вонегът на автопилот към Фробоз. Наредих му да спусне невидимия щит веднага щом излезе от хиперпространството, да ме намери на повърхността на планетата и да кацне някъде наблизо. Ако имах късмет, Шестиците нямаше да засекат кораба ми и да го взривят, преди да се приземеше. В противен случай щях да съм хванат в капан на планетата с цялата им армия по петите си.

Пуснах автопилота на Вонегът, активирах Пръстена за телепортация, като изрекох командата Бръндел. Щом пръстенът засия, казах името на планетата, на която исках да се телепортирам. На дисплея ми се появи карта на Фробоз. Планетата беше голяма и, както на Мидълтаун, повърхността й бе покрита със стотици еднакви копия на една и съща симулация — в този случай полето за игра на Zork. По-точно петстотин и дванайсет копия, което означаваше, че имаше петстотин и дванайсет бели къщи, разположени равномерно върху планетата. Можех да взема Нефритения ключ от която и да било от тях, затова селектирах едно копие на картата. Пръстенът проблесна ослепително и след секунда аватарът ми се озова на Фробоз.

Отворих дневника си и намерих записките си за Zork. После извадих карта на игралното поле и я преместих в ъгъла на дисплея си.

Огледах небето и не видях и следа от Шестиците, но това не означаваше, че те вече не бяха пристигнали. Соренто и лакеите му вероятно се бяха телепортирали на някое от другите полета. В мига, в който бяха видели, че резултатът на Аех се увеличаваше, сигурно бяха използвали Проследяващата плочка на Финдоро и бяха разбрали, че беше на Фробоз. Което означаваше, че цялата им армада пътуваше насам. Трябваше да взема ключа възможно най-бързо и да се махам оттук.

Озърнах се. Всичко наоколо ми изглеждаше зловещо познато.

Въвеждащото описание в играта гласеше:

ЗАПАДНО ОТ КЪЩАТА

Стоиш на широко поле западно от бяла къща с входна врата, закована с дъски.

Там има малка пощенска кутия.

Аватарът ми се озова на въпросното широко поле западно от къщата. Входната врата на старото викторианско имение бе закована с дъски, а само на няколко метра от мен, на пътеката към къщата, стоеше пощенска кутия. Всичко отговаряше дословно на текста. Къщата бе разположена сред гъста гора, а отвъд нея се виждаха острите зъбери на планински върхове. Погледнах наляво и видях пътека, водеща на север, точно както в описанието.

Заобиколих къщата отзад до малък открехнат прозорец, отворих го широко и влязох. Както и очаквах, озовах се в кухнята. В средата й имаше дървена маса, върху която стояха дълъг кафяв чувал и бутилка вода. Наблизо имаше комин и стълбище, което водеше до тавана. Коридорът отляво водеше до дневната. Също като в играта.

Но в кухнята имаше и неща, които не се споменаваха в описанието на стаята в играта. Печка, хладилник, няколко дървени стола, мивка и кухненски шкафове. Отворих хладилника. Беше пълен с нездравословна храна. Изсъхнали парчета пица, кремчета, кюфтета и множество пакетчета със сосове. Проверих шкафовете. Бяха пълни с консерви и сухи храни. Ориз, спагети, супи.

И корнфлейкс.

Единият шкаф бе наблъскан с кутии корнфлейкс, повечето марки от които бяха излезли от производство още преди да се родя. Плодови кръгчета, Медна наслада, Късметлийски хрупанки, Граф Шокула, Куисп, Захаросани ядки. А най-отзад се криеше една кутия Капитан Крънч. Върху нея бяха изписани думите: Съдържа безплатна играчка!

Нефритеният ключ при капитана стои.

Изсипах съдържанието на кутията върху плота и пръснах златисти зърнени парченца навсякъде. И тогава я видях — малка пластмасова свирка, увита в прозрачен целофан. Разкъсах опаковката и разгледах наградата в дланта си. Беше жълта, от едната й страна бе нарисувано анимационното лице на Капитан Крънч, а от другата — малко кученце. Отстрани с релефни букви пишеше Свирката на Капитан Крънч.

Най-сетне разбрах всичко. Разбрах значението на Четиристишието и какво трябваше да направя, за да намеря Нефритения ключ. За да проверя теорията си, вдигнах свирката към устните на аватара си и я надух. Но тя не издаде звук и нищо не се случи.

А свирката за да надуеш, всички трофеи събери.

Прибрах я в джоба си и отворих торбата на кухненската маса. В нея имаше скилидка чесън, която прибрах в инвентара си. После изтичах на запад към дневната. Подът бе застлан с голям ориенталски килим. Обзавеждането се състоеше от старинни мебели като онези, които бях виждал във филми от 40-те години на XX в. На западната стена имаше дървена врата с издялани в нея странни знаци. А на отсрещната стена се издигаше красива витрина за трофеи. Беше празна. Върху витрината имаше фенер на батерии, а на стената над него бе окачен лъскав меч.

Взех меча и фенера, навих килима и намерих под него капака, който знаех, че се крие отдолу. Отворих го и видях стълбище, което водеше към тъмно мазе.

Включих фенера и щом заслизах по стълбите, мечът засия.

* * *

Продължих да правя справки с бележките си за играта, за да си припомня откъде точно да мина през лабиринта от стаи, коридори и пъзели. По пътя си събрах всички деветнайсет съкровища, като от време на време се връщах в дневната в бялата къща, за да ги поставя във витрината. Наложи се да се бия с няколко неигрални компютърни персонажа: един трол, циклоп и безкрайно изнервящ крадец. А що се отнасяше до легендарния Гру, който дебнеше в тъмата и чакаше да ме изяде — просто го заобиколих.

Освен свирката в кухнята, не открих други изненади или отклонения от оригиналната игра. За да изиграя докрай триизмерната версия на Zork, трябваше просто да действам, както в оригиналната текстова игра. Като тичах с всички сили, без да спирам, за да разглеждам или да се замислям, успях да стигна до края за двайсет и две минути.

Непосредствено след като взех и последното от деветнайсетте съкровища — малка месингова дрънкулка, на дисплея ми излезе съобщение, че Вонегът беше кацнал отвън. Автопилотът бе приземил кораба в полето на запад от бялата къща. Невидимият щит още беше включен, както и защитните механизми. Ако Шестиците вече кръжаха в орбита около планетата, се надявах да не са забелязали кораба ми.

Изтичах обратно в дневната за последен път и поставих последното съкровище във витрината. Както и в оригиналната игра, там се появи карта, която показваше пътя до скрита могила, бележеща края на играта. Но картата и краят на играта не ме интересуваха. Сега всички „трофеи“ бяха „събрани“, затова извадих свирката. Имаше три дупки в горната й част и запуших третата, за да получа звука от 2600 херца, с който свиркаха бе станала прочута в аналите на хакерите. После я надух и от нея излезе ясен, пронизителен звук.

Тя изведнъж се преобрази в малък ключ. В същия миг резултатът ми в Класацията се увеличи с 18 000 точки.

Отново се върнах на второ място само с 1000 точки пред Аех.

Миг по-късно симулацията на Zork се рестартира. Деветнайсетте съкровища във витрината изчезнаха по скривалищата си, а останалата част от къщата и игралното поле се върнаха във вида, в който ги бях заварил.

Взрях се в ключа в дланта си и за миг ме обзе паника. Той беше сребрист, а не с мътнозеления цвят на нефрит. Но когато го обърнах и разгледах по-внимателно, установих, че всъщност бе увит в сребрист станиол, като за дъвка или шоколад. Внимателно свалих опаковката, под която се намираше ключ, изработен от лъскав зелен камък.

Нефритеният ключ.

И също като на Медния, и върху този имаше надпис:

Продължи куеста, като минеш теста.

Препрочетох го няколко пъти, но не ми хрумна нищо, затова го прибрах в инвентара си, а после разгледах опаковката. Тя представляваше сребрист станиол с бяла хартия от вътрешната страна. Не забелязах никакви знаци.

В този миг чух приглушеното бръмчене на наближаващ космически кораб и знаех, че това бяха Шестиците. По шума изглеждаше, че са страшно много на брой.

Прибрах опаковката в джоба си и изтичах навън. Небето гъмжеше от хиляди техни бойни кораби, които приличаха на ято метални оси. Докато се спускаха, те се разделиха на малки групички и се насочиха в различни посоки, сякаш за да покрият цялата повърхност на планетата.

Реших, че не бяха толкова глупави, че да се опитат да барикадират всички петстотин и дванайсет копия на бялата къща. Тази стратегия им бе помогнала на Лудус, но само за няколко часа, при това там трябваше да барикадират само едно място. Цялата планета Фробоз беше зона, разрешена за битки; тук функционираха и магии, и технологии, което означаваше, че всичко бе позволено. Съвсем скоро щяха да започнат да пристигат орди от въоръжени до зъби ловци, а ако Шестиците се опитаха да ги отблъснат, щеше да избухне война с мащаби, невиждани досега в историята на ОАЗИС.

След като прекосих тичешком полето и стъпих на рампата на кораба си, забелязах голям ескадрон от бойни кораби, около сто на брой, да се спуска от небето право към мен.

Макс вече бе запалил двигателите на Вонегът, затова му извиках да потегляме веднага щом стъпех на борда. Когато стигнах до пилотската кабина, включих на максимална скорост и спускащите се ята от Шестици направиха остри виражи, за да тръгнат след мен. Докато се изстрелвах в небето, бях подложен на тежък обстрел от няколко посоки. Но имах късмет. Корабът ми беше бърз, а щитовете ми бяха най-модерните на пазара и издържаха достатъчно, че да успея да изляза в орбита. Но отказаха няколко секунди по-късно и корпусът на Вонегът получи сериозен брой поражения само за няколкото секунди, които ми трябваха, за да мога да превключа на светлинна скорост.

Измъкнах се на косъм. Проклетниците едва не ме хванаха.

* * *

Корабът ми бе потрошен, затова вместо да се върна направо в крепостта си, се отправих към Работилницата на Джо — орбитален автосервиз в Сектор 10. Сервизът на Джо беше надеждно място с разумни цени, където обслужването беше светкавично. Винаги ходех там, когато Вонегът се нуждаеше от ремонт или подобрения.

Докато Джо и хората му ремонтираха кораба ми, изпратих на Аех кратък благодарствен имейл. Казах му, че какъвто и дълг да е смятал, че е имал към мен, го е платил напълно. Освен това си признах, че съм безкрайно нетактичен, самовлюбен кретен — и го помолих да ми прости, че се бях държал така с него.

Щом поправиха кораба ми, потеглих към крепостта си. До края на деня не откъсвах поглед от новинарските канали. Информацията за Фробоз бе плъзнала и всеки ловец, който разполагаше с необходимите средства, вече се бе телепортирал там. Хиляди други непрекъснато пристигаха с космически кораби, за да се бият с Шестиците и да вземат копие от Нефритения ключ.

По новините излъчваха на живо стотиците масови боеве, които избухваха на Фробоз около почти всички копия на запуснатата къща с бели стени. Големите ловни кланове отново се обединиха в координирана атака срещу Шестиците. Това бе началото на сражението, станало известно по-късно като Битката за Фробоз, а вече и двете страни даваха многобройни жертви.

Следях и Класацията и чаках да видя доказателства, че Шестиците са започнали да събират Нефритени ключове, докато армията удържаше конкуренцията. Както се и опасявах, следващият резултат, който се увеличи, беше на Соренто. Точките му скочиха със 17 000 и той се изкачи на четвърто място.

Сега, след като знаеха къде да намерят Нефритения ключ, очаквах резултатите и на останалите му служители да започнат да се покачват. Но — за моя изненада — следващият аватар, който взе ключа, беше не кой да е, а Шото. Той постигна това двайсет минути след Соренто. Шото някак си бе успял да се изплъзне на ордите му, които се тълпяха по цялата планета, да влезе в някое от копията на бялата къща, да събере деветнайсетте съкровища и да вземе своя ключ.

Продължих да следя Класацията и очаквах да видя и резултатът на брат му Дайто да се увеличи. Но това не стана.

Няколко минути, след като Шото взе ключа, името на Дайто изчезна от Класацията. Имаше само едно възможно обяснение: Дайто бе загинал.