Ърнест Клайн
Играч първи, приготви се (22)

0021

Също като останалите ловци по целия свят, се ужасявах от следващата промяна в Класацията, защото знаех, че това щеше да даде несправедливо предимство на Шестиците.

Няколко месеца след като преминахме през Първата порта, анонимен аватар обяви, че продава на търг изключително мощен артефакт. Предметът се наричаше Проследяващата плочка на Финдоро и притежаваше уникална способност, която щеше да даде огромно предимство на собственика си в Лова.

Повечето виртуални предмети в ОАЗИС се създаваха от системата на случаен принцип и „изпадаха“ при убиването на неигрален компютърен персонаж или завършването на мисия. Колко често ти се падаше даден предмет зависеше от разпространението му. Най-рядко се срещаха артефактите — свръхмощни вълшебни предмети, които даваха на притежателите си невероятни способности. Съществуваха само няколкостотин артефакта и всички те бяха създадени в първите години от съществуването на ОАЗИС, когато симулацията била предимно игра за множество играчи. Всеки артефакт беше уникат, което означаваше, че в цялата симулация съществуваше само един екземпляр от него. Обикновено за да се сдобие човек с артефакт, трябваше да победи някой богоподобен злодей в края на куест за високи нива. Ако имаш късмет, лошият изпускаше артефакт, когато го убиеш. Другият начин за сдобиване с артефакт бе да убиеш аватар с артефакт в инвентара си или да си го купиш от онлайн търг.

Тъй като артефактите бяха голяма рядкост, всеки път, когато такъв предмет се обявеше за продажба, се вдигаше голям шум. Някои от тях се продаваха за стотици хиляди кредити, в зависимост от мощта си. Преди три години рекордът в цената за продажба на артефакт бе счупен, когато предмет на име Катаклизмът бе обявен на търг. Според описанието Катаклизмът беше един вид вълшебна бомба, която можеше да се използва само веднъж. Щом бъдеше детонирана, тя щеше да убие всички аватари и неигрални компютърни персонажи в сектора, в който избухнеше, включително собственика си. Срещу този артефакт нямаше защита. Който имаше лошия късмет да е в същия сектор, когато Катаклизмът избухнеше, загиваше, независимо колко силен или добре защитен беше аватарът му.

Беше купен от анонимен участник в търга за над един милион кредита. Все още не бе детониран, което означаваше, че новият му собственик се спотайваше някъде и чакаше подходящия момент да го използва. Това вече се бе превърнало в популярна шега. Когато някой ловец бе заобиколен от аватари, които не харесваше, той заявяваше, че в инвентара си разполага с Катаклизма, и заплашваше да го активира. Но повечето хора подозираха, че артефактът е попаднал в ръцете на Шестиците заедно с безброй други мощни предмети.

Проследяващата плочка на Финдоро се продаде за още по-голяма сума и от Катаклизма. Според информацията за търга тя представляваше плосък диск от гладък черен камък и притежаваше една много проста сила. Веднъж на ден собственикът й можеше да напише името на който и да било аватар върху нея и тя щеше да му покаже къде се намира той в момента. Тази способност обаче си имаше ограничения. Ако беше в друг сектор на ОАЗИС, плочката показваше само в кой точно се намираше търсеният аватар. Ако беше в един и същ сектор, показваше на коя планета се намира обектът (а ако беше в космоса, до коя планета е най-близо). Ако бяха на една и съща планета, артефактът показваше точните координати на аватара върху карта.

Както продавачът на артефакта бе посочил в описанието на предмета, ако силата на плочката се използваше заедно с Класацията, този артефакт ставаше най-мощният в цялата ОАЗИС Трябваше само да следиш първите места и да изчакаш нечии точки да се увеличат. В мига, в който това станеше, можеше да напишеш името на аватара на плочката — и тя да каже къде точно се намира той в момента и съответно къде е ключът, който той е намерил, или портата, от която е излязъл. На артефакта поради редицата ограничения щяха да са нужни вероятно два-три опита, докато някой откриеше точното разположение на ключа или портала, но дори и така това си оставаше информация, за която много хора бяха готови да убият.

Когато Проследяващата плочка на Финдоро бе обявена за продажба, между няколко от най-големите клана се разрази истинска война за наддаване. Но в крайна сметка търга спечелиха Шестиците, които я купиха за почти два милиона кредита. Соренто използва своя акаунт, за да наддава за плочката. Изчака последните няколко секунди от търга и даде най-висока цена. Можеше да участва анонимно, но очевидно искаше целият свят да знае кой притежава артефакта. Това беше и начин да каже на Големите пет, че от този момент нататък, който и от нас да намереше ключ или да преминеше през портал, Шестиците щяха да го проследят. А ние нямаше какво да направим по въпроса.

Първоначално се притеснявах, че те щяха да използват плочката, за да намерят аватарите ни и да ни избият един по един. Но дори да ни намереха, за тях нямаше да има никаква полза, освен ако не се намирахме в зона, разрешена за битки, и бяхме достатъчно глупави да си стоим там, докато дойдат. И тъй като плочката можеше да се използва само веднъж на ден, те рискуваха да изпуснат мига, в който Класацията се променяше, защото можеше през същия ден да се окаже, че вече са употребили артефакта, за да търсят някого от нас. Шестиците не рискуваха. Пазеха го, за да го активират в най-подходящия момент.

* * *

По-малко от половин час след като резултатът на Арт3мида се повиши, цялата флотилия на Шестиците била забелязана да се събира в Сектор 7. В мига, в който Класацията се бе променила, те очевидно бяха използвали Проследяващата плочка на Финдоро, за да установят точното й местоположение. За щастие, Шестицата, използвала плочката (вероятно самият Соренто), се намирала в различен сектор и плочката не му показала на коя планета била тя, а само в кой сектор. По-късно същия ден цялата им флотилия била забелязана да се стича в Сектор 7.

Благодарение на пълната липса на дискретност, целият свят разбра, че Нефритеният ключ беше скрит някъде там. Естествено, хиляди ловци веднага започнаха да се стичат в сектора. Шестиците бяха свили площта за търсене. Но в Сектор 7 имаше хиляди планети, луни и други малки светове, а Нефритеният ключ можеше да е скрит на всички тези места.

Прекарах по-голямата част от онази седмица в шок. Зашеметен от новината, че съм детрониран. Точно това гласяха заглавията в новините: ПАРЗИВАЛ ДЕТРОНИРАН! АРТ3МИДА Е НОВИЯТ НАЙ-ДОБЪР ЛОВЕЦ! ШЕСТИЦИТЕ Й ДИШАТ ВЪВ ВРАТА!

Когато най-сетне се успокоих, отворих Класацията и се насилих да я гледам цели трийсет минути, докато се хоках наум.

Сам си си виновен — повтарях си аз. — Позволи успехът да ти завърти главата. Престана да работиш върху проучванията си. Да не си мислиш, че два пъти ще извадиш късмет? Че накрая просто ще се натъкнеш случайно на информацията за това къде е Нефритеният ключ? Първото ти място ти даваше измамно чувство за сигурност. Но сега нямаш този проблем, нали, тъпако? Не, защото вместо да се съсредоточиш върху мисията си, ти пропиля предимството си. Изгуби почти половин година да се мотаеш и да пърхаш около момиче, което дори не си виждал на живо. Момичето, което те заряза. Същото момиче, което в крайна сметка ще те победи.

А сега… се залавяй за работа, идиот такъв. Намери ключа

Изведнъж ме обзе невиждано досега желание да спечеля състезанието. Не само заради парите. Исках да се докажа пред Арт3мида. Исках Ловът да приключи, за да ми проговори отново. За да мога да се срещна с нея очи в очи, да видя истинското й лице и да се опитам да разбера какво всъщност изпитвам.

Затворих страницата с Класацията и отворих дневника си, в който вече бях събрал огромна информация — всички данни, които бях намерил от началото на състезанието. Дневникът се появяваше като неразбория от отворени един върху друг прозорци с текстове, карти, снимки, аудио и видеофайлове, всички те индексирани, свързани с препратки помежду си и пулсиращи от живот.

Държах Четиристишието отворено в прозорец най-отгоре. Четири реда текст. Осемнайсет думи. Четирийсет срички. Взирах се в тях толкова често и толкова продължително, че вече почти не виждах смисъл в думите. Поглеждайки ги сега, трябваше да се преборя с желанието да се разкрещя гневно, защото се чувствах безпомощен.

Нефритеният ключ при капитана стои,

в къща запусната с бели стени.

А свирката за да надуеш,

всички трофеи събери.

Знаех, че отговорът е пред очите ми. Все пак Арт3мида вече го бе разгадала.

Отново прочетох бележките си за Джон Дрейпър, известен с псевдонима Капитан Крънч, и пластмасовата свирка, която го бе направила прочут в историята на хакерите. Продължавах да съм убеден, че именно те са „капитанът“ и „свирката“, които Холидей бе имал предвид. Но остатъкът от Четиристишието си оставаше пълна загадка.

Сега обаче разполагах с нова информация — ключът се намираше някъде в Сектор 7. Затова отворих атласа на ОАЗИС и започнах да търся планети с имена, които по някакъв начин да са свързани със Стихчето. Намерих няколко свята, кръстени на известни хакери като Уоз и Митник, но нито един не носеше името на Дрейпър. В Сектор 7 имаше и стотици планети, кръстени на стари Usenet групи, а на една от тях — alt.phreaking — имаше статуя на Дрейпър, изобразен със стар телефон с шайба в едната ръка и свирка от Капитан Крънч в другата. Но тази статуя бе издигната три години след смъртта на Холидей, тъй че със сигурност нямаше връзка с Лова.

Препрочетох Четиристишието за пореден път, но сега последните два стиха ми се набиха на очи:

А свирката за да надуеш,

всички трофеи събери.

Трофеи. Някъде в Сектор 7 трябваше да намеря колекция от трофеи в Сектор 7.

Пуснах бързо търсене във файловете си за Холидей. Доколкото виждах, единствените трофеи, които бе притежавал, бяха петте награди Дизайнер на игри на годината, спечелени в началото на века. Тези награди все още бяха изложени в музея на ГСС в Кълъмбъс, но техни копия имаше и в ОАЗИС на планетата Аркайда.

Аркайда се намираше в Сектор 7.

Връзката не изглеждаше много обещаваща, но все пак реших да проверя. Най-малко, за няколко часа щях да имам чувството, че върша нещо полезно.

Погледнах към Макс, който в момента танцуваше самба на един от мониторите в командния център.

— Макс, приготви Вонегът за излитане. Ако не си твърде зает, разбира се.

Макс преустанови танците и ми се подсмихна:

— Дадено, Ел Команчеро!

Станах и отидох до асансьора, направен по образец на турбоасансьора от оригиналната поредица Стар Трек. Слязох четири нива надолу до оръжейната — огромно хранилище, пълно с етажерки, витрини и полици с оръжия. Отворих дисплея с инвентара си, който се появяваше като изображение на класическа хартиена кукла с образа на аватара ми, върху която издърпвах различни оръжия.

При последното си ходене на Аркайда, която се намираше в зона, разрешена за битки, бях забелязал взвод Шестици. Тогава успях да се измъкна, без да ме видят, но следващия път бе възможно да нямам такъв късмет. Затова реших сега да се екипирам с най-доброто. Сложих си лъскава броня +10, пъхнах в кобурите любимия си комплект лазерни пистолети и преметнах на гръб автоматична картечница и смъртоносен меч +5. Грабнах и още няколко жизненоважни неща. Допълнителен чифт антигравитационни ботуши. Магически защитен пръстен. Защитен амулет. Няколко ръкавици с великанска сила. Не исках да се окаже, че не съм взел нещо, което е щяло да ми потрябва, затова обикновено се разхождах с екипировка като за трима ловци. Когато по тялото на аватара ми не остана непокрито местенце, съхраних допълнителните предмети в Торбата за предмети.

След като се екипирах, се върнах в асансьора и няколко секунди по-късно се озовах пред вратата на хангара, разположен на най-долния етаж в крепостта. Пистата по средата бе осветена от мигащи сини лампички, които водеха до огромна двукрила врата в дъното. Зад тях се намираше тунелът за изстрелване, който завършваше с блиндирана врата, вкопана в повърхността на астероида.

Отляво на пистата беше паркиран каленият в битки изтребител Екс-Уинг. Вдясно стоеше летящият ми Дилорън. На самата писта бях паркирал космическата совалка, която използвах най-често — Вонегът. Макс вече бе включил двигателите, чието басово монотонно бръмчене изпълваше хангара. Вонегът представляваше силно модифициран транспортьор от клас Файърфлай, изработен по образец на Серенити от класическия телевизионен сериал Файърфлай. Когато го купих, корабът се казваше Кайли, но аз веднага го прекръстих на Вонегът, на един от любимите си писатели от XX в. Сега името бе изписано отстрани на очукания сив корпус.

Задигнах го от група членове на клана Овираптор, които като пълни глупаци се бяха опитали да похитят екс-уинга ми, докато обикалях група планети в Сектор 11, наречени Вселената на Бъфи. „Овирапторите“ бяха нахакани кретени, които си нямаха представа с кого си имат работа. Бях в скапано настроение още преди да открият огън по мен. В противен случай сигурно просто щях да им избягам със скоростта на светлината. Но през онзи ден приех атаката лично. Екс-уингът ми беше много по-маневрен от големия им транспортен кораб, затова без проблем се изплъзвах от обстрела на поръчковите им оръдия, докато ги бомбардирах с лазерни залпове и протонни торпеда. Обезвредих двигателите им, качих се на кораба им и избих всички аватари на борда. След като се отървах от екипажа паркирах екс-уинга в товарното помещение и се прибрах у дома с новия си кораб.

Щом се приближих към Вонегът, рампата се спусна до пода. Докато стигна до пилотската кабина, корабът вече излиташе. Чух как колесникът се прибира с тупване, точно когато сядах пред контролния пулт.

— Макс, заключи къщата и задай курс към Аркайда.

— Разбрано, кккапитане — заекна Макс на монитора пред мен. Вратите на хангара се отвориха с плъзване. Вонегът набра скорост по тунела и се изстреля в звездното небе. Щом излетя над повърхността, блиндираните врати на тунела се затвориха.

Забелязах, че няколко кораба стояха на висока орбита около Фалко. Обичайните заподозрени: побъркани фенове, кандидати да ми станат последователи, и начинаещи ловци на награди. Няколко от тях, онези, които потеглиха след мен, винаги се влачеха по петите ми. Те бяха от хората, които през по-голямата част от времето си следваха известни ловци, следяха ги какво правят и предлагаха информацията на търг. Винаги успявах да се отърва от тези идиоти, като превключвах на светлинна скорост, което не бе в тяхна полза. Ако не можех да се отърва от подобна опашка, по принцип нямах избор, освен да спра и да убия преследвача.

Когато Вонегът скочи в хиперпространството, планетите, които се виждаха през илюминатора, се превърнаха в дълги ленти светлина.

— Корабът се движи със ссскоростта на светлината, капитане — доложи Макс. — Пътуването до Аркайда ще отнеме петдесет и три минути. Петнайсет, ако минем през най-близкия звезден портал.

Звездните портали бяха разположени на стратегически места във всеки сектор. На практика те представляваха просто гигантски кабини за телепортация с размерите на космически кораб, но тъй като таксата се базираше на теглото на кораба и разстоянието, което той щеше да измине, обикновено ги използваха само корпорации или изключително богати аватари с купища кредити за безразборно харчене. Аз не бях от тях, но при сегашните обстоятелства бях готов да си развържа кесията.

— Ще минем през звездния портал, Макс. Бързаме.