Ърнест Клайн
Играч първи, приготви се (5)

0004

Очите на аватара ми се отвориха и се озовах обратно в класната стая. Чиновете около мен вече бяха пълни, а учителят ни, господин Авенович, тъкмо се материализираше пред нас. Аватарът му изглеждаше като едър брадат преподавател в колеж. Имаше заразителна усмивка, очила с телени рамки и сако от туид с кръпки на лактите. Когато говореше, винаги звучеше така, сякаш четеше откъс от книга на Дикенс. Харесвах го. Той беше добър учител.

Естествено, не знаехме кой всъщност беше господни Авенович, нито къде живееше. Не знаехме истинското му име и дали наистина беше мъж. Съвсем спокойно в истинския свят можеше да е дребна ескимоска от Аляска, която бе избрала този външен вид и глас, за да възприемат учениците по-добре уроците й. Но незнайно защо подозирах, че аватарът на господин Авенович изглеждаше и говореше точно както и човека, който го управляваше.

Всичките ми учители бяха страхотни. За разлика от колегите си в реалния свят, повечето от преподавателите в онлайн училищата на ОАЗИС изглежда искрено обичаха работата си. Вероятно защото не се налагаше да пилеят половината от времето си като бавачки и възпитатели. Софтуерът на ОАЗИС се грижеше учениците да пазят тишина и да седят по местата си. На учителите им оставаше само да преподават.

Освен това за онлайн учителите беше много по-лесно да задържат вниманието на учениците, защото в ОАЗИС класните стаи бяха като холограми. Учителите можеха да водят учениците си на виртуални обиколки, без изобщо да излизат от училище.

Тази сутрин в часа по Световна история господин Авенович зареди програма за симулация, чрез която класът ни видя как археолозите откриват гробницата на Тутанкамон в Египет през 1923 г. (Предишния ден посетихме същото място, само че през 1334 г. пр.Хр. и видяхме империята на Тутанкамон в разцвета й.)

През следващия час, биология, пътувахме през човешкото сърце и наблюдавахме отвътре как то изпомпва кръвта, също като в онзи стар филм — Фантастично пътешествие.

В часа по изобразително изкуство обиколихме Лувъра, а аватарите ни носеха смешни баретки.

В часа по астрономия посетихме двете луни на Юпитер. Стояхме на вулканичната повърхност на Йо, докато учителката ни обясняваше как се е формирала луната. През това време зад нея сияеше Юпитер, която изпълваше небето, а Голямото червено петно се въртеше бавно над лявото й рамо. След това учителката само щракна с пръсти и се озовахме на Европа, където обсъдихме възможностите под ледената покривка на луната да съществува живот.

Прекарах обедната почивка седнал на една от зелените поляни около училището, гледайки виртуалната природа, докато дъвчех протеинов десерт в убежището си с визьор на главата. Беше доста по-приятно, отколкото да зяпам обстановката в микробуса. Бях в дванайсети клас, затова имах право да напускам планетата в обедната почивка, но нямах необходимите пари, за да ходя насам-натам.

Достъпът до ОАЗИС беше безплатен, но пътуването из него не беше. През повечето време дори нямах достатъчно кредити, за да се телепортирам извън Лудус и после да се върна обратно. Всеки ден след часовете учениците, които имаха с какво да се занимават в реалния свят, излизаха от ОАЗИС и изчезваха. Всички останали се отправяха към други планети. Много деца имаха собствени междупланетни превозни средства. Училищните паркинги по целия Лудус бяха пълни с летящи чинии, TIE изтребители, вайпъри от Battlestar Galactica и други космически кораби с дизайн, заимстван от всички научнофантастични филми и телевизионни сериали, за които се сещате. Всеки следобед стоях на моравата пред училището и гледах със завист как корабите се издигаха в небето и потегляха да изследват безбройните възможности, предоставяни от симулацията. Децата, които нямаха космически кораби, се возеха с приятели или отиваха до най-близкия транспортен терминал и се отправяха към клубове, игрални зони или рокконцерти на други планети. Но не и аз. Аз не ходех никъде. Бях хванат в капан на Лудус — най-скучната планета в цялата ОАЗИС.

Онтологично-антропоцентричната симулация за сензорно потапяне^[1] беше необятно място.

Първоначално в ОАЗИС имало само няколкостотин планети, създадени от програмистите и художниците на ГСС. Тези светове били разположени в огромно виртуално пространство и предлагали голямо разнообразие от среди — от светове на рицари и магьосници, от киберпънк градове до радиационни постапокалиптични пустини, населени със зомбита. Някои планети били проектирани до последната подробност, а друга — създадени по шаблон на случаен принцип. На всяка планета имало разнообразни компютърно генерирани персонажи — човешки същества, животни, чудовища, извънземни и андроиди, с които потребителите можели да взаимодействат.

Като следващ амбициозен ход, от ГСС започнали да лицензират виртуални светове, създадени от конкурентите им по такъв начин, че вече съществуващото съдържание за игри като Everquest и World of Warcraft, било пренесено в ОАЗИС, а към непрекъснато увеличаващия се брой планети в системата били добавени и копия на Норат и Азерот. Последвали ги и други виртуални светове и не след дълго била създадена нова игра специално за ОАЗИС. Вселената на Файърфлай била разположена в съседния сектор до галактиката на Междузвездни войни, а в сектора до тях имало подробна възстановка на вселената на Стар Трек. Потребителите можеха да се телепортират до всеки от любимите си измислени светове. До Средната земя. Вулкан. Перн. Аракис. Магратеа. До Света на диска, Ривъруърлд, Пръстеновия свят. До десетки светове.

Заради зонирането и навигацията виртуалното пространство бе разделено на двайсет и седем еднакво големи „сектора“ с кубична форма, във всеки от които имаше стотици планети. (Триизмерната карта на всичките двадесет и седем сектора видимо наподобява играчката пъзел от 80-те години, наречена кубчето на Рубик. Като повечето ловци, и аз знаех, че това не е съвпадение.) Всеки от секторите беше широк точно десет светлинни часа, или около 10,8 милиарда километра. Затова, ако пътувате със скоростта на светлината (най-високата скорост, която развиваха всички космически летателни апарати в ОАЗИС), ще стигнете от единия край на сектора до другия точно за десет часа. Пътуването на подобни разстояния не беше никак евтино. Летателните апарати, които развиваха скоростта на светлината, бяха рядкост, а и се нуждаеха от гориво.

Продажбата на виртуално гориво за виртуални космически кораби бе един от начините, по които Григериъс Симюлейшъи Системс си осигуряваше приходи, тъй като достъпът до ОАЗИС беше безплатен. Но основният източник на приходи за ГСС бяха таксите за телепортация. Телепортацията беше най-бързият начин за придвижване, но и най-скъпият.

Освен че беше скъпо, пътуването из ОАЗИС можеше и да е опасно. Всеки сектор беше разделен на многобройни зони с различен размер и форма. Някои бяха толкова големи, че обхващаха група планети, а други се простираха само върху няколко километра от повърхността на даден свят. Всяка зона имаше свои собствени правила и параметри. Ако се случеше да минете с високотехнологичния си кораб през зона, в която технологиите не функционираха, двигателите спираха в мига, в който се прекосяваше границата на зоната. След това щеше да се наложи да наемете някой смешен белобрад магьосник със задвижван от магии космически теглич, който да ви издърпа до технологична зона.

В двойствените зони функционираха и магии, и технологии, а в нулевите зони не можеше да се използва нито едното, нито другото. Имаше мирни зони, в които не се позволяваха битки между играчи, и зони за двубои, където всеки аватар беше сам за себе си.

Към нови зони трябваше да се пристъпва изключително внимателно. Човек трябваше да е подготвен.

Но, както казах, аз нямах този проблем. Не можех да мръдна от училище.

Лудус бе проектирана като планета за учене, затова на нея нямаше портали към куестите и зони за игра. Тук имаше само хиляди еднакви училища, разделени от ширнали се зелени полета, съвършени паркове, реки, ливади и големи генерирани от шаблон гори. Нямаше замъци, подземия и орбитални космически крепости, на които аватарът ми да отиде. А нямаше и компютърни злодеи, чудовища и извънземни, с които да се бия, нямаше съкровища и магически предмети, които да събирам.

Това беше истинска трагедия по няколко причини.

Изпълняването на куестовете, битките с неигрални компютърни персонажи и събирането на съкровища бяха единственият начин за аватар на ниско ниво като моя да трупа точки. Чрез трупането на точки се повишаваше нивото на сила и умения на аватара.

Много от потребителите на ОАЗИС не се интересуваха на кое ниво беше аватарът им, нито пък от игралните аспекти на симулацията. Те използваха ОАЗИС само за развлечения, бизнес, пазаруване и срещи с приятели. Тези потребители просто не влизаха в игрални зони и зони за двубои, където неигралните компютърни персонажи или други играчи можеха да нападнат беззащитните им аватари от първо ниво. В безопасните зони като Лудус човек нямаше защо да се тревожи, че можеха да ограбят, отвлекат или убият аватара му.

Ненавиждах факта, че не можех да се измъкна от безопасната зона.

Щом исках да намеря Яйцето на Холидей, трябваше в някакъв момент да тръгна към опасните сектори на ОАЗИС. А ако не бях достатъчно силен и добре въоръжен, за да се защитавам, нямаше да оцелея дълго.

През последните пет години бавно и мъчително повиших нивото на аватара си до трето. Не беше лесно. Постигах го, като пътувах до други планети със съученици (най-вече Аех), тръгнали към свят, в който слабият ми аватар можеше да оцелее. Молех ги да ме оставят до някоя игрална зона за новаци, а после прекарвах нощта или уикенда, като посичах орки, коболди и други жалки чудовища, твърде слаби, за да ме убият. За всеки неигрален компютърен персонаж, който аватарът ми победеше, печелех няколко мизерни точки и обикновено шепа медни или сребърни монети, които посечените ми врагове изпускаха. Тези монети автоматично се преобразуваха в кредити, които използвах, за да платя таксата си за телепортация обратно до Лудус, често тъкмо преди да удари последният звънец. Понякога, но доста рядко, някой от компютърните персонажи изпускаше предмет. Така аватарът ми се бе сдобил с меч, щит и броня.

Спрях да пътувам с Аех в края на миналата учебна година. Тогава той стигна десето ниво и почти винаги пътуваше до планети, на които за аватара ми беше опасно. Той с радост щеше да се съгласи да ме остави на някой свят за новаци по пътя, но ако след това не спечелех достатъчно кредити, за да се върна на Лудус, щях да изпусна уроци в училище, а това не можех да си позволя. Вече бях натрупал толкова неизвинени отсъствия, че имаше опасност да ме изключат. Тогава щеше да се наложи да върна дадените ми от училище конзола и визьор за достъп до ОАЗИС. Още по-неприятното щеше да е, че трябваше да се прехвърля обратно в училище в реалния свят, за да довърша последната си година там. А такъв риск нямаше да поема.

Затова напоследък рядко напусках Лудус. Нямах възможност да мръдна оттук и да трупам точки. Сигурно си представяте, че да имаш аватар на трето ниво — това беше изключително срамно. Останалите ловци не те приемаха на сериозно, ако не беше поне пето-шесто ниво. Въпреки че бях ловец от самото начало на състезанието, всички още гледаха на мен като на новак и това страшно ме потискаше.

В отчаянието си бях опитал да си намеря почасова работа след училище, за да припечелвам поне пари за пътуване. Кандидатствах за десетина позиции за техническа поддръжка и програмисти (най-вече груба строителна работа, кодиране на части от молове и офиси в ОАЗИС), но нямах никакъв шанс. Милиони завършили висше образование възрастни хора не можеха да се доберат до подобна длъжност. Голямата рецесия продължаваше вече трето десетилетие и безработицата държеше рекордно високи нива. Дори за веригите за бързо хранене в квартала имаше списък с чакащи за две години напред. Тъй че бях принуден да стоя в училището. Чувствах се като дете без пукната монета в най-голямата зала с видеоигри на света, на което не му остава друго, освен да обикаля и да гледа как другите деца играят.