Ърнест Клайн
Играч първи, приготви се (29)

0028

Когато корпоративната полиция на ИОИ дойде да ме арестува, тъкмо гледах филма Изследователи (1985 г., режисьор Джо Данте). В него се разказваше за три хлапета, които построяват космически кораб в задния си двор и излитат с него, за да се срещнат с извънземни. Според мен това бе един от най-добрите филми за деца, правени някога. Бях си изградил навик да гледам Изследователите поне веднъж месечно, за да не се главозамайвам.

В ъгъла на дисплея си получавах сигнал от външната камера на блока и видях как транспортният микробус спира пред входа с виещи сирени и примигващи лампи. От него изскочиха четирима въоръжени корпоративни ченгета с шлемове, които изтичаха към сградата, следвани от мъж с костюм. Продължих да ги наблюдавам вече от камерата във фоайето, докато те размахаха служебните си значки, профучаха покрай охранителната кабина и влязоха в асансьора.

Качваха се към моя етаж.

— Макс — прошепнах и се опитах да запазя спокойствие, — задействай модул за сигурност номер едно: Кром, вездесъщ на планината. — Тази гласова команда инструктираше компютъра ми да предприеме дълга поредица от предварително програмирани действия и онлайн, и в истинския свят.

— Д-д-дадено, шефе! — отвърна ведро Макс и секунда по-късно охранителната система на апартамента ми премина в режим заключване. Блиндираната титаниева врата се спусна от тавана и се заключи върху вградената в апартамента стандартна охранителна врата.

На камерата в коридора видях как ченгетата слизаха от асансьора и изтичваха до вратата ми. Двамата отпред носеха плазмени оксижени. Другите двама държаха огромни електрошокови палки. Костюмираният, който вървеше най-отзад, носеше електронен бележник.

Не се изненадах да ги видя. Знаех защо бяха дошли. Бяха тук, за да разрежат стените на апартамента ми и да ме извадят като парченце риба от консерва.

Когато стигнаха пред вратата, скенерът ги сканира и на дисплея ми се изписа, че и петимата бяха кредитни инспектори на ИОИ с валидна заповед за арест на Брайс Линч, обитателя на апартамента. Тъй като спазваше щатските, местните и федералните закони, охранителната система на блока веднага отвори и двете ми охранителни врати, за да ги пусне вътре. Но блиндираната военна врата, която тъкмо бе паднала, не им позволи да влязат.

Ченгетата, разбира се, очакваха да имам и допълнителна охранителна система, затова си бяха взели плазмените оксижени.

Костюмарът се промуши между тях и предпазливо натисна с палец интеркома на вратата. Името и длъжността му се изписаха на дисплея ми: Майкъл Уилсън, Отдел по кредити и събирания, ИОИ, служебен номер ИОИ-481231.

Уилсън погледна към обектива на камерата в коридора и се усмихна любезно.

— Господин Линч — каза той. — Казвам се Майкъл Уилсън и съм представител на Отдела по кредити и събирания на Инъвейтив Онлайн Индъстрис. — Той провери нещо в бележника си. — Тук съм, защото не сте направили последните три вноски по кредитната си карта ИОИ-Виза, по която дължите двайсет хиляди долара. В документацията си видяхме и че в момента сте безработен и поради това ви обявихме за неплатежоспособен. Според настоящия федерален закон трябва да работите за нас, докато изплатите дълга си към компанията заедно с всички приложими лихви и глоби за просрочване, както и такси и наказателни глоби, които ще получите занапред. — Уилсън посочи ченгетата. — Тези господа са тук, за да ми помогнат да ви отведем до новото ви работно място. Настояваме да отворите вратата и да ни осигурите достъп до жилището си. Моля, имайте предвид, че сме упълномощени да изземем всички лични вещи, които намерим вътре. Приходите от продажбата им, разбира се, ще бъдат приспаднати от дълга ви.

Уилсън издекламира всички тези мъдрости на един дъх с монотонния глас на човек, който повтаряше това по цял ден.

След кратко мълчание отговорих по интеркома:

— Добре, момчета. Дайте ми само минутка да си обуя панталоните — и излизам.

Уилсън се намръщи.

— Господин Линч, ако не ни осигурите достъп до жилището си в рамките на десет секунди, сме упълномощени да влезем със сила. Разходите по щетите от влизането ни, включително повредено имущество и разходи за ремонт, ще бъдат прибавени към дълга ви. Благодаря.

Уилсън се отдръпна от интеркома и кимна на останалите. Едно от ченгетата веднага включи оксижена си и когато върхът му засия в оранжево, той започна да реже титаниевото покритие на вратата. Другият оксиженист се отдалечи на един-два метра и започна да изрязва дупка в стената на апартамента. Тези хора имаха достъп до охранителните планове на сградата и знаеха, че стените на всеки апартамент имаха стоманено покритие и слой бетон, които можеха да прорежат по-бързо от титановата врата.

Аз, естествено, бях укрепил допълнително стените, пода и тавана на апартамента с плоскости от титанова сплав, които бях сглобил лично парче по парче. След като разрежеха стената, да се наложи да прережат и плоскостите. Но това щеше да ми осигури едва пет-шест минути повече. След това щяха да влязат. Бях чувал, че ченгетата си имат название за процедурата по изрязване на длъжник от укрепено жилище. Наричаха го цезарово сечение.

Преглътнах без вода още две от успокоителните хапчета, които бях поръчал по време на подготовката си за днешния ден. Сутринта бях изпил две. Но те като че ли не действаха.

В ОАЗИС затворих всички прозорци на дисплея си и зададох максимално ниво на сигурност на акаунта си. После отворих Класацията, за да я погледна за последно и да се уверя, че нищо не се беше променило и че Шестиците още не бяха спечелили. Десетте най-добри резултата не се бяха променяли от няколко дни.

Арт3мида, Аех и Шото бяха преминали през Втората порта и бяха взели Кристалния ключ в рамките на 48 часа, след като им изпратих имейла си. Когато Арт3мида получи 25 000 точки за откриването на Кристалния ключ, се изкачи отново на първо място заради бонусите, задето беше намерила първа Нефритения ключ и втора Медния ключ.

Откакто им бях изпратил имейла, Арт3мида, Аех и Шото се опитваха да се свържат с мен, но аз не отговарях на телефонните им обаждания, имейлите и поканите за чат. Нямаше нужда да им разкривам плана си. Те не можеха да ми помогнат, а най-вероятно щяха да се опитат да ме разубедят.

И без това вече нямаше връщане назад.

Затворих Класацията, огледах крепостта си и се почудих дали я виждам за последен път. После си поех няколко пъти въздух — като водолаз, който се готви да се гмурне, и натиснах иконата за изход на дисплея си. ОАЗИС изчезна, а аватарът ми се озова във виртуалния ми офис. Отворих прозорец на конзолата и въведох командата за саморазрушаване на компютъра ми: ШИТСТОРМ.

На дисплея се появи линия, която отчиташе колко процента от процеса са изпълнени и показа, че харддискът ми е изтрит.

— Сбогом, Макс — прошепнах аз.

— Сбогом, Уейд — отвърна Макс няколко секунди преди да бъде изтрит.

Седях на сензорния стол и вече усещах топлината в другия край на стаята. Когато свалих визьора, видях, че през дупките, изрязани във вратата и стената, влизаше пушек. Димът ставаше твърде гъст, за да успеят филтрите за въздух в апартамента ми да го пречистят. Разкашлях се.

Ченгето, което пробиваше вратата, свърши първо. Пушещият метален кръг падна на пода със силно металическо тупване, при което подскочих на стола.

Когато оксиженистът отстъпи назад, напред излезе друго ченге и напръска със замразяваща пяна ръбовете на дупката, за да охлади метала. Досетих се, че го правеха, за да не се изгорят, докато пропълзяват вътре. А щяха да пропълзят в апартамента всеки момент.

— Чисто е! — изкрещя някой от тях към останалите в коридора. — Не виждам оръжия!

Един от оксиженистите тръгна пръв да се катери през дупката и в следващия миг изведнъж се озова пред мен и насочи оръжието си към лицето ми.

— Не мърдай! — извика той. — Или ще ти пръсна черепа, ясно?

Кимнах, че разбирам. Изведнъж ми мина през ум, че това ченге беше първият гост, влязъл в апартамента ми, откакто живеех там.

Второто ченге, което влезе, изобщо не беше толкова любезно. Без да каже нито дума, той дойде до мен и ми запуши устата с парцал. Това беше стандартната процедура, защото така нямаше да мога да давам гласови команди на компютъра си. Нямаше защо да си правят труда. В мига, в който първото ченге влезе в апартамента ми, в компютъра ми се бе задействало възпламеняващо устройство и машината вече се топеше.

След като ченгето завърза лента върху топката плат в устата ми, то ме сграбчи за външния скелет на сензорния костюм, издърпа ме от стола като парцалена кукла и ме запрати на пода. Другото ченге натисна бутона, с който се вдигаше блиндираната врата, и останалите двама се втурнаха вътре, следвани от Уилсън.

Свих се на топка на пода и затворих очи. Неволно се разтреперих и ми се догади. Опитах се да се подготвя психически за онова, което знаех, че щеше да последва.

Щяха да ме изведат навън.

— Господин Линч — каза с усмивка Уилсън, — поставям ви под корпоративен арест. — Той се обърна към ченгетата. — Кажете на отдела по събиранията да дойде и да изчисти апартамента. — После огледа стаята и забеляза тънката струйка дим, която излизаше от компютъра ми. Погледна ме и поклати глава. — Колко глупаво от твоя страна! Щяхме да продадем компютъра и да приспаднем парите от дълга ти.

Не можех да отговоря със запушена уста, затова просто свих рамене и му показах среден пръст.

Свалиха сензорния ми костюм и го оставиха за събирачите. Отдолу бях чисто гол. Дадоха ми сив гащеризон за еднократна употреба и гумени обувки в същия цвят. Веднага щом облякох грапавия като шкурка гащеризон, цялото тяло ме засърбя. Сложиха ми белезници и ми беше трудно да се почеша.

Извлякоха ме в коридора. Силните флуоресцентни лампи изсмукваха цвета от всичко и коридорът приличаше на декор от стар черно-бял филм. Докато слизахме с асансьора към фоайето, си тананиках мелодията, която звучеше в кабината, за да им покажа, че не ме е страх. Но когато насочиха оръжията си към мен, млъкнах.

Във фоайето ме наметнаха със зимно палто с качулка. Не искаха да се разболея от пневмония, след като вече бях имущество на компанията. Човешки ресурс. Изведоха ме навън и слънцето обля лицето ми за пръв път от половин година насам.

Валеше сняг и всичко бе покрито с тънък слой сив лед и киша. Не знаех каква беше температурата, но не помнех някога да ми е било по-студено. Вятърът ме пронизваше чак до костите.

Заведоха ме до микробуса. Отзад вече имаше двама длъжници, завързани с каиши за пластмасови седалки. Носеха визьори. Сигурно ги бяха арестували по-рано сутринта. Ченгетата бяха като боклукчии, които минават да събират боклука веднъж седмично.

Този от дясната ми страна беше висок слаб младеж, вероятно с няколко години по-голям от мен. Изглеждаше недохранен. Другият длъжник бе изключително затлъстял и не можех да определя от какъв пол беше. Предположих, че беше мъж. Лицето му бе скрито от мръсна руса коса, а нещо подобно на противогаз покриваше носа и устата му. От маската до една дюза на пода се спускаше дебел черен маркуч. Не знаех за какво служеше, докато затлъстелият човек не се наведе напред, не опъна каишите и не повърна в маската. Чух да се задейства вакуум, който изсмука повърнатото в маркуча. Зачудих се дали съхраняват отпадъците във външни резервоари, или просто ги изхвърлят на улицата. Сигурно имаха резервоари. ИОИ вероятно анализираха и повръщаното ти и записваха резултатите в досието.

— Лошо ли ти е? — попита ме едно от ченгетата, когато извади парцала от устата ми. — Ако ще повръщаш, ще ти дам маска.

— Чувствам се прекрасно — отвърнах аз не особено убедително.

— Добре, но ако се наложи да ти чистя повръщаното, ще съжаляваш.

Блъснаха ме в микробуса и ме завързаха за седалката срещу кльощавия. Две ченгета се качиха отзад при нас и прибраха плазмените си оксижени в шкафче. Другите две затръшваха задните врати и се качиха в кабината отпред.

Когато потеглихме, извих врат, за да погледна през затъмнените задни прозорци на микробуса към сградата, в която бях живял през последната година. Успях да зърна прозореца си на четирийсет и втория етаж заради напръсканите с черен спрей стъкла. Екипът по събиранията сигурно вече беше горе, разглобяваше, описваше, прибираше в кутии и подготвяше за продажба на търг цялото ми оборудване. След като изпразнеха апартамента ми, чистачите щяха да го почистят и дезинфекцират. Ремонтен екип щеше да поправи външната стена и да постави нова врата. Щяха да изпратят сметката на ИОИ, а разходите по ремонта щяха да бъдат добавени към дълга ми.

До средата на следобеда щастливият ловец, който чакаше в списъка за настаняване в блока, щеше да получи съобщение, че се беше освободил апартамент — и до вечерта новият наемател сигурно щеше да се нанесе. До залез-слънце всички следи от живота ми там щяха да са напълно заличени.

Когато микробусът зави по главната улица, чух как гумите хрущяха по кристалчетата сол върху замръзналия асфалт. Едно от ченгетата се протегна и ми сложи визьор. Озовах се на плаж с бял пясък, по залез-слънце и с плискащи се вълни. Явно използваха тази симулация, за да държат длъжниците спокойни по време на пътуването.

Със стегната в белезници ръка вдигнах визьора на челото си. Ченгетата изглежда не ги беше грижа или изобщо не забелязаха. Отново извърнах глава, за да погледна през прозореца. Не бях излизал навън в истинския свят от дълго време и исках да видя какво се беше променило.