Ърнест Клайн
Играч първи, приготви се (7)

0006

Останалите учебни часове минаха бързо, докато не дойде време за последния ми час — латински език.

Повечето ми съученици си избираха чужд език, който би им бил от полза някой ден, като мандарин, хинди или испански. Но аз предпочетох латинския, защото него бе изучавал и Джеймс Холидей. Освен това първите му игри съдържаха някои латински думи и изрази. Дори с неограничените възможности на ОАЗИС учителката ми — госпожа Ранк, не успяваше да направи уроците интересни. А днес преговаряхме глаголи, които вече знаех наизуст, затова мислите ми веднага се зареяха в друга посока.

По време на час симулацията не позволяваше на учениците достъп до данни и програми, които не бяха одобрени от учителя, за да не могат да гледат филми, да играят игри и да си чатят, вместо да внимават в час. За мой късмет, миналата учебна година открих бъг в софтуера на училищната библиотека и с негова помощ имах достъп до всяка книга в нея. Включително до Алманахът на Анорак. Затова когато ми станеше скучно (както в момента), отварях на дисплея си прозорец, четях любимите си откъси от него и така убивах времето.

През последните пет години той се бе превърнал в Библия за мен. Както повечето книги в наши дни, бе наличен само в електронна форма. Но аз исках да ми е под ръка по всяко време, дори при някое от честите спирания на тока. Затова поправих стар лазерен принтер и си разпечатах книгата върху хартия. После я подвързах със стара спирала и я носех в раницата си. Знаех всяка дума от текста наизуст.

В Алманаха хиляди пъти се споменаваха любимите книги, телевизионни сериали, филми, песни, комикси и видеоигри на Холидей. Голяма част от тях бяха създадени преди повече от четирийсет години и съответно можеха да се свалят безплатно от ОАЗИС. Ако ми трябваше нещо, което не се предлагаше безплатно, можех да го сваля от Guntorrent — програма за споделяне на файлове, използвана от ловците по целия свят.

Никога не претупвах проучванията си. Първо прочетох всички книги от списъка с препоръчителна литература за ловци. Дъглас Адамс. Кърт Вонегът. Ричард Морган. Стивън Кинг. Орсън Скот Кард. Тери Пратчет. Тери Брукс. Бестър. Бредбъри, Хайнлайн, Толкин, Гибсън, Геймън, Стърлинг, Скалзи, Зелазни. Бях прочел всички романи на любимите автори на Холидей.

И не спрях дотук.

Гледах многократно всеки филм, споменат в Алманаха. А ако беше от любимите на Холидей, като Военни игри, Ловци на духове, По-добре мъртъв или Отмъщението на нърдовете, го гледах, докато научех диалога наизуст.

Бях изгледал всяка от, както Холидей ги наричаше, Свещените трилогии: Междузвездни войни (първо оригиналната трилогия, а после предисторията), Властелинът на пръстените, Матрицата, Лудият Макс, Завръщане в бъдещето и Индиана Джоунс (Холидей казал веднъж, че предпочита да се преструва, че следващите филми в поредицата, от Кралството на кристалния череп нататък, изобщо не съществуват. Аз бях съгласен с него).

Освен това бях изгледал и всички филми на любимите му режисьори Камерън, Гилиъм, Джаксън, Финчър, Кубрик, Лукас, Спилбърг, Дел Торо, Тарантино. И, разбира се, Кевин Смит.

Три месеца посветих на изучаването на тийнейджърските филми на Джон Хюз и запаметяването на всички основни реплики от диалозите.

„Само покорните ги тормозят. Смелите оцеляват.“

Можеше да се каже, че бях покрил всички основни теми.

Изучих Монти Пайтън. И не само „Свещеният Граал“. Всичките им филми, албуми, книги и епизоди от оригиналната поредица на ВВС. (Включително онези два „изгубени“ епизода, снимани за германската телевизия.)

Нямах намерение да претупвам нещата.

Нямаше да ми убегне нищо.

И в някакъв момент започнах да прекалявам.

Може би дори малко бях мръднал.

Бях изгледал всеки епизод на Най-големият американски герой, Еърулф, А-отборът, Черният ездач и Мъпет Шоу.

Ще питате дали съм гледал Семейство Симпсън.

Знаех за Спрингфийлд повече, отколкото за собствения си град.

Стар Трек? О, бях се подготвил. Първата поредица, Следващото поколение, Дълбок космос 9. Дори Вояджър и Ентърпрайс. Бях ги изгледал в хронологическа последователност. И пълнометражните филми. Фазерите прихванаха мишената.

Исках да съм напълно подготвен.

Бях се запознал набързо с анимационните филмчета, излъчвани в събота сутрин през 80-те години на XX в.

Бях научил имената на всеки проклет Гобот и Трансформър.

Земята на изгубените, Тъндар Варваринът, Господари на вселената, Училищен рок, Редник Джо… Знаех ги всичките. Защото подготовката беше половината от битката.

А кой ми се притичаше на помощ, когато изпаднех в беда? Драконът Пъфенстаф.

Ще питате дали бях изгледал японските филми.

Да. Всъщност да. И анимационните, и игралните._Годзила_, Гамера, Старблейзърс, Космически гиганти и Джи-Форс. Давай, Спийд Рейсър, давай.

Не бях някакъв дилетант.

Не си играех.

Музика? Е, с музиката не беше толкова лесно.

Отне ми доста време.

80-те бяха дълго десетилетие (цели десет години), а Холидей изглежда не бе подбирал особено. Бе слушал всичко. Аз също слушах всичко. Ню уейв, поп, рок, пънк, хеви метъл. От Полис и Джърни до Р.Е.М. и Клаш. Бях покрил всички жанрове.

Успях да изслушам цялата дискография на Дей Майт Би Джайънтс за по-малко от две седмици. Виж, Дево ми отнеха повече време.

Гледах и много клипове в YouTube на сладки задръстени момичета, които изпълняваха кавъри на песни от 80-те на укулеле^[1]. Това всъщност не беше част от проучванията ми, но си падах много по сладки задръстени момичета, което свирят на укулеле, за което нямах обяснение, нито оправдание.

Бях наизустил текстовете. Глупави текстове на групи с имена като Ван Хален, Бон Джоуви, Деф Лепард и Пинк Флойд.

Не се отказвах.

Учех денонощно.

Знаете ли, че Миднайт Ойл е името на австралийска група, изпълнила хита от 1987 г. Леглата ни горят?

Бях вманиачен. Не се отказвах. Оценките ми ставаха все по-лоши. Не ме интересуваше.

Бях прочел всички броеве на всички комикси, които Холидей бе колекционирал.

Нямаше да допусна да поставят под съмнение сериозното ми отношение.

Особено що се отнасяше до видеоигрите.

Видеоигрите бяха моята специалност.

Моето най-силно оръжие.

Мечтаната ми категория в телевизионна викторина.

Бях си свалил всяка игра, спомената в Алманаха, от Akalabeth до Zaxxon. Играех ги, докато се усъвършенствах, и после преминавах на следващата.

Ще се удивите колко много работа може да свърши човек, когато няма личен живот. Дванайсет часа на ден, седем дни в седмицата е предостатъчно време за учене.

Бях изиграл всяка възможна игра на всяка възможна платформа. Класически игри за монетни автомати, за персонални компютри, игрални конзоли — и портативни електронни игри. Приключенски игри, екшън игри от първо лице, ролеви игри от трето лице. Древните 8–, 16 — и 32-битови класики, създадени през миналия век. Колкото по-трудна ми беше някоя игра, толкова повече ми харесваше. И докато играех на тези цифрови реликви нощ след нощ, година след година, открих, че имам дарба. Успявах да премина през нивата на повечето екшън игри за няколко часа, а не съществуваше приключенска или ролева игра, която да не можех да разгадая. Не се нуждаех от наръчници със съвети или кодове за измама. Всичко просто си идваше на мястото. Бях дори още по-добър на старите аркадни игри. Когато потъвах в напрегната високоскоростна игра като Defender, се чувствах като ястреб в полет или както сигурно се чувства акулата в морските дълбини. За пръв път разбрах, че ме бива в нещо, че имам талант.

Но първата истинска следа открих не във филм, комикс или видеоигра. Открих я, докато изучвах историята на старите настолни ролеви игри.

* * *

Началната страница на Алманахът на Анорак съдържаше стихчето, което Холидей рецитираше в Поканата на Анорак:

Три ключа трите тайни порти пазят.

Зад тях премеждия ви дебнат там, във мрака.

И онзи, който най-достоен се окаже,

ще стигне Края, где наградата го чака.

Първоначално ми се струваше, че това е единственият пасаж в Алманаха, в който се споменаваше пряко състезанието. Но след като започнах да изучавам внимателно несвързаните записки и есетата на Холидей за попкултурата, открих тайно послание.

Из целия Алманах имаше разпръсната поредица от белязани букви. Всяка от тях имаше малка вдлъбнатина в очертанията си. За пръв път забелязах вдлъбнатините година след смъртта му. Тогава четях разпечатката на Алманаха върху хартия и си помислих, че те бяха просто дефекти, получили се при печата заради качеството на хартията или заради стария принтер. Но когато разгледах електронната версия, публикувана на уебсайта на Холидей, видях същите вдлъбнатини на същите букви. А щом увеличих образа, вдлъбнатините се видяха ясно като бял ден.

Холидей ги бе поставил нарочно. Беше отбелязал буквите по някаква причина.

Оказа се, че има сто и осемнайсет вдлъбнати букви, разпръснати в цялата книга. Записах ги в реда, в който се появяваха, и установих, че бяха свързани, оформяха текст. Едва не умрях от вълнение, когато записах в дневника си:

Медният ключ храбри рицари чака

в гробница на ужаси, потънала в мрака.

Но да учиш още много имаш ти,

сред първите за да се наредиш.

Разбира се, и други ловци бяха открили това послание, но проявяваха достатъчно здрав разум и не го споделяха с никого. Поне за известно време. Около шест месеца, след като намерих скритото послание, един цапнат в устата първокурсник от МТИ също го разпозна. Казваше се Стивън Пендергаст и реши да получи своите петнайсет минути слава, като сподели „откритието“ си с медиите. Новинарските канали излъчваха интервюта с този идиот цял месец, макар той да нямаше ни най-малка представа какво точно означаваше посланието. След случая публичното обявяване на открити следи стана известно като „номерът на Пендергаст“.

На следващ етап това послание стана известно на обществеността и ловците му дадоха прякора „Стихчето“. Целият свят знаеше за него вече от почти четири години, но никой още не бе открил Медния ключ.

В началото и аз не го разбирах. Знаех обаче, че Холидей бе използвал подобни гатанки в много от ранните си приключенски игри, а всяка от тях имаше смисъл само в контекста на играта. Затова посветих цял дял от дневника си на дешифрирането на Стихчето ред по ред.

Медният ключ храбри рицари чака…

Този стих ми изглеждаше съвсем буквален. Не виждах скрит смисъл.

… в гробница на ужаси, потънала в мрака.

Този беше малко по-коварен. На пръв поглед като че ли казваше, че ключът беше скрит в гробница, пълна с ужасяващи неща. Но по време на проучванията си бях открил стара притурка към Dungeons & Dragons със заглавие Гробницата на ужасите, публикувана през 1981 г. От мига, в който зърнах заглавието, бях убеден, че вторият ред от Стихчето намекваше именно за притурката. Холидей и Мороу бяха играли Advance Dungeons & Dragons през всичките си години в гимназията, както и някои други настолни ролеви игри, като Champions, Car Wars и Rolemaster.

Гробницата на ужасите представляваше тънка книжка, наречена „модул“. В нея се съдържаха подробни карти и описания на всички стаи в подземен лабиринт, гъмжащ от чудовища, които играчите можеха да изследват с героите си. Надзирателят на подземието четеше от модула и упътваше останалите играчи, като описваше всичко, с което те се сблъскваха по пътя.

Когато научих повече за начина, по който са се играели тези ролеви игри, осъзнах, че модулът беше примитивният еквивалент на куест в ОАЗИС, а героите бяха точно като аватари. В известен смисъл тези стари ролеви игри са били първите виртуални симулации, създадени много преди компютрите да станат достатъчно мощни, че да могат да свършат тази работа. Събитията се случвали в колективното въображение на играчите, вместо в компютърно генерирана среда. В онези дни, ако си искал да избягаш от действителността, е трябвало сам да си създадеш свят, да използваш мозъка си, няколко листа хартия, молив, зарче и книжки с правила. Тази мисъл ми спря дъха. Промени начина, по който възприемах Лова на Яйцето. От онзи миг нататък започнах да възприемам играта като сложен модул за Dungeons & Dragons. А очевидно Холидей бе Надзирателят на подземието и ръководеше играта дори от гроба.

Намерих цифров екземпляр от модула Гробницата на ужасите, заровен дълбоко в стар FTP архив. Докато го изучавах, започнах да си съставям теория. Холидей бе пресъздал Гробницата на ужасите и бе скрил в нея Медния ключ.

През следващите няколко месеца изучавах модула и запаметявах всички карти и описания на стаи в очакване на деня, в който най-накрая щях да разбера къде се намираше. Но там беше проблемът: в Стихчето като че ли не се съдържаше никаква улика относно това къде Холидей беше скрил проклетия ключ. Струваше ми се, че единственият намек беше в но да учиш още много имаш ти, сред първите за да се наредиш.

Повтарях си това изречение до полуда — но да учиш много имаш ти. Да, това беше ясно, но какво точно трябваше уча?

В ОАЗИС имаше буквално хиляди светове, а Холидей можеше да е скрил Гробницата на ужасите във всеки от тях.

Щеше да ми е нужна цяла вечност да претърся всяка планета дори да разполагах с необходимите средства.

В Сектор 2 имаше планета на име Гигакс, която ми се струваше най-удачното място, от което можех да започна. Холидей бе програмирал този свят лично и го бе кръстил на Гари Гигакс — един от създателите на Dungeons & Dragons и автор на оригиналния модул Гробницата на ужасите. Според Ловната уикипедия планетата Гигакс била покрита с възстановки на стари модули за Dungeons & Dragons, но сред тях не беше Гробницата на ужасите. Всъщност в нито един от тематичните светове, посветени на играта, нямаше възстановка на тази гробница. Ловците бяха претършували планетите там до една и бяха изследвали всеки сантиметър от повърхността им. Ако на някоя от тях имаше скрита възстановка, тя отдавна щеше да е намерена и описана.

Значи мястото беше скрито другаде. А аз нямах ни най-малка представа къде. Но си казвах, че ако продължа усърдно проучванията си, накрая ще науча нужното, за да намеря скритата гробница. Всъщност Холидей може би имаше точно това предвид под но да учиш още много имаш ти, сред първите за да се наредиш.

Ако и други ловци тълкуваха Стихчето като мен, то досега те бяха проявили достатъчно разум, за да си мълчат. Не бях срещал публикации за Гробницата на ужасите в нито един ловен форум. Приемах, разбира се, че това може да се дължина факта, че теорията ми е напълно погрешна.

Продължавах да проучвам филми, книги и игри в подготовка за деня, в който най-сетне щях да се натъкна на следа към Медния ключ.

И накрая това се случи. Докато си седях замечтано в час по латински език.