Ърнест Клайн
Играч първи, приготви се (21)

0020

Аватарът ми бавно се материализира пред контролното табло в командния център на крепостта ми. Появих се на същото място, на което седях снощи, зает с вечерния си ритуал да се взирам с празен поглед в Четиристишието, докато не заспах и системата не ме изключи автоматично. Вече почти от шест месеца се взирах в проклетия текст, а още не бях успял да го дешифрирам. Никой не бе успял. Всички имаха теории, но Нефритеният ключ си оставаше скрит.

Командният ми център бе разположен под блиндиран купол, вкопан в каменистата повърхност на личния ми астероид. Оттук се разкриваше зашеметяваща гледка към околния пейзаж от кратери — чак до хоризонта. Останалата част от крепостта ми се намираше под земята и представляваше огромен подземен комплекс, простиращ се до ядрото на астероида. Бях програмирал цялото това място сам, малко след като се преместих в Кълъмбъс. Аватарът ми се нуждаеше от крепост, но не исках да имам съседи, затова си купих най-евтиния астероид, който открих — малко, пусто небесно тяло в Сектор 14. Наименованието му беше Ес 14 Ей 316, но аз го прекръстих на австрийския поппевец Фалко. (Не че бях негов почитател, но името ми се струваше готино.)

Фалко имаше повърхност само от няколко квадратни километра, но въпреки това астероидът беше доста скъп. Покупката обаче си заслужаваше. Когато имаш собствен свят, можеш да строиш на него каквото си поискаш — и никой не може да стъпва там, без да му дадеш достъп, а аз не давах достъп на никого. Крепостта беше домът ми в ОАЗИС. Убежището на аватара ми. Единственото място в цялата симулация, където наистина се намирах в безопасност.

Щом системата зареди, на дисплея ми се отвори прозорец, който ме уведоми, че този ден бяха изборите. Вече бях на осемнайсет години и можех да гласувам и в ОАЗИС, и за управлението на САЩ. Нямаше да гласувам за американско правителство, защото не виждах смисъл. От великата някога страна, в която бях роден, сега бе останало само името. Нямаше значение кой я управляваше. Тези хора просто пренареждаха столовете по палубата на Титаник и всички го знаеха. Освен това, сега, след като всички гласуваха от домовете си през ОАЗИС, единствените, които имаха шанс да бъдат избрани, бяха актьори, звезди от риалити програми или радикални телевизионни проповедници.

Отделих време обаче, за да гласувам за изборите на ОАЗИС, защото резултатите от тях ме засягаха пряко. Гласуването ми отне само няколко минути, защото вече знаех кои бяха основните претенденти, включени от ГСС в бюлетината. Сега се провеждаха изборите и за президент и вицепрезидент на Съвета на потребителите на ОАЗИС, но за това дори не се замислих. Като повечето ловци, и аз гласувах за преизбирането на Кори Доктороу и Уил Уитън. За тези позиции нямаше ограничен брой мандати, а двамата от десетилетие вършеха страхотна работа в управлението на съвета и при защитаването на правата на потребителите.

След като гласувах, нагласих стола си и се взрях в командния терминал пред себе си. Той бе обсипан с бутони, лостове, клавиатури, джойстици и екрани. От лявата ми страна имаше редица монитори, свързани с виртуални охранителни камери, разположени във вътрешността и по външните стени на крепостта. Отдясно друг ред монитори показваше любимите новинарски и развлекателни канали. Сред тях беше и личният ми канал Парзивал ТВ: Излъчваме неясни разнородни глупости 24/7/365.

Преди няколко месеца от ГСС добавиха нова функция в потребителските акаунти в ОАЗИС — личен видеоканал. Той даваше възможност на всекиго, който плаща месечна такса да излъчва собствено телевизионно предаване. Всеки в симулацията можеше да включи на личен канал и да го гледа от всяка точка на света. От теб зависеше какво да пускаш и на кого да дадеш достъп до канала. Повечето потребители създаваха „воайорски канали“, все едно бяха звездите в собствено денонощно риалити предаване. Реещи се виртуални камери следваха аватарите им и излъчваха пряко всекидневието им в ОАЗИС. Пътешествия, приключения, социални контакти — предаваха всичко. Потребителят можеше да ограничи достъпа до канала си, така че да го гледат само приятелите му. Можеше да таксува зрителите на час. Много второразредни знаменитости и порнографи продаваха така минутите от виртуалното си съществуване.

Някои хора използваха личните си телевизионни канали, за да излъчват видеоклипове от реалния си живот, да показват кучетата и децата си. Други пускаха само стари анимационни филми. Възможностите бяха неограничени, а видовете програми, които се предлагаха, ставаха все по-извратени с всеки изминал ден. От Източна Европа непрекъснато се излъчваха видеоклипове от хора с фетиши към ходила. Денонощно групово порно с извратени домакини от Минесота. Имаше всичко, което би могло да ви мине през ум. Всяка чудатост, породена от човешкия мозък, се заснемаше и излъчваше онлайн. Необятното бунище на телевизията най-накрая бе достигнало апогея си и обикновеният човек вече не бе ограничен само до петнайсетте минути слава. Сега всички се показваха по телевизията, всяка секунда, всеки ден, независимо дали някой ги гледаше.

Парзивал ТВ не беше воайорски канал. Всъщност лицето на аватара ми изобщо не се появяваше на екрана. Вместо това пусках да се въртят на случаен принцип класически телевизионни сериали от 80-те, стари реклами, анимационни филмчета музикални видеоклипове и филми. Много филми. През уикендите излъчвах стари японски филми на ужасите, както и някои анимационни класики. Пусках всичко, което ми щукнеше. Всъщност нямаше никакво значение какво пусках. Аватарът ми все още беше сред Големите пет и милиони хора всеки ден гледаха канала ми, независимо от програмата, а това ми даваше възможност да продавам рекламно време на спонсорите си.

Повечето от редовните зрители на Парзивал ТВ бяха ловци, които следяха видеоканала ми с надеждата, че без да искам, щях да разкрия някаква важна информация за Нефритения ключ или за Яйцето. Но аз, разбира се, не го правех. В момента Парзивал ТВ въртеше двудневен маратон на Кикайда — японски екшън сериал от края на 70-те, в който червено-син робот пребиваше чудовища с гумени костюми във всеки епизод. Класическите японски филми със супергерои и чудовища ми бяха слабост, най-вече си падах по Спектърмен, Космически великани и Супайдамен.

Отворих програмната схема на канала и направих няколко промени в предаванията за тази вечер. Махнах епизодите на Риптайд и Лошите учени и пуснах да се излъчат един след друг няколко филма с Гамера — любимата ми гигантска летяща извънземна костенурка. Реших, че зрителите много щяха да се зарадват. После добавих и няколко епизода от Сребърни лъжици.

Арт3мида също имаше свой телевизионен канал — Арт3мидавижън, и един от мониторите ми винаги показваше него. В момента вървеше редовната й програма за понеделник: епизод на Скуеър Пегс. След това щеше да започне Електра Уомън и Дайна Гърл, после епизоди на Изида и Жената чудо. От месеци въртеше тези сериали, но въпреки това рейтингът й беше страшно висок. Наскоро бе пуснала и много успешна линия облекла за закръглени женски аватари с марката Арт3Мис. Справяше се чудесно.

След вечерта в Обърканото кълбо Арт3мида прекъсна всякаква връзка с мен. Блокираше имейлите, телефонните обаждания и поканите ми за чат. Спря да пише и в блога си.

Опитах да се свържа с нея по всички възможни начини. Изпращах цветя на аватара й. Ходих безброй пъти до виртуалната й крепост — брониран замък на Бенатар, малка луна, която тя притежаваше. Спусках й касети с различни песни и бележки от въздуха като любовни бомби. Веднъж, в пристъп на крайно отчаяние, стоях пред портите на палата й цели два часа с голям касетофон, от който гърмеше песента В очите ти на Питър Гейбриъл.

Тя не излезе. Дори не знаех дали беше вътре.

Живеех в Кълъмбъс вече от пет месеца, а от последния ми разговор с Арт3мида бяха изминали осем дълги, мъчителни седмици. Но не се бях отдал на самосъжаление и депресия. Е, поне не през цялото време. Опитвах се да се наслаждавам на „новия си живот“ като световноизвестен странстващ ловец. Макар да бях ъпгрейднал аватара си до най-високото ниво, продължавах да изпълнявам колкото се може повече мисии и да обогатявам впечатляващата си колекция с нови оръжия, вълшебни предмети и превозни средства, които пазех в хранилище в недрата на крепостта си. Мисиите запълваха времето ми и ме разсейваха от все по-силната самота и изолация, които изпитвах.

След като Арт3мида ме заряза, се опитах да възобновя приятелството си с Аех, но отношенията ни вече не бяха същите. Бяхме се отчуждили и вината бе моя. Разговорите ни станаха повърхностни и резервирани, сякаш и двамата се страхувахме да не разкрием някаква важна информация, от която другият да се възползва. Виждах, че той вече не ми вярваше. И докато аз отделях цялото си внимание на Арт3мида, Аех явно бе решил да стане първият ловец, намерил Нефритения ключ. Вече бе изминала почти половин година, откакто преминахме през Първата порта, а скривалището на Нефритения ключ си оставаше загадка.

Не бях говорил с Аех почти от месец. Последният ни разговор се бе превърнал в гневен спор, който приключи, когато напомних на Аех, че „изобщо нямаше да намери Медния ключ“, ако аз не го бях отвел до него. Той ме изгледа яростно за миг, а после напусна чатрума. Заради ината и гордостта си не му се обадих веднага с извинение, а сега ми се струваше, че бе минало твърде много време.

В каква серия бях влязъл само! В рамките само на една година успях да съсипя отношенията с двамата си най-близки приятели.

Превключих на телевизионния канал на Аех, който той бе кръстил Х-Фийд. В момента вървеше мач по кеч от края на 80-те между Хълк Хоган и Великана Андре. Не си направих труда да погледна какво даваха по канала на Дайто и Шото, Дайшоу, защото бях убеден, че излъчваха някой стар самурайски филм. Те само това пускаха.

Няколко месеца след кавгата ни с Аех в Мазето бях успял да завържа крехко приятелство с Дайто и Шото, когато тримата се събрахме, за да завършим един дълъг куест в сектор 22. Идеята бе моя. Не ми беше приятно да си спомням как се разделихме след първата си среща и чаках удобен момент, за да подам един вид маслинова клонка на двамата самураи. Възможността ми се предостави, когато открих скрит куест от високо ниво, наречен Шодай Урутораман на планетата Токузацу. Датата на създаване на куеста, изписана в карето с информация, беше няколко години след смъртта на Холидей, което означаваше, че мисията не можеше да е свързана по никакъв начин с Лова. Освен това беше на японски език и бе създаден от японския отдел на ГСС. Можех да се опитам да се справя сам с помощта на софтуера за превод в реално време Мандаракс, инсталиран във всички акаунти на ОАЗИС, но това щеше да е рисковано. Мандаракс често изопачаваше и тълкуваше погрешно инструкциите и диалозите, а това можеше да доведе до фатални грешки.

Дайто и Шото живееха в Япония (бяха се превърнали в герои в страната си) и говореха свободно японски и английски. Затова реших да се свържа с тях и да ги попитам дали искаха да изиграем мисията заедно. В началото те имаха известни подозрения относно мотивите ми, но след като им обясних естеството на куеста и каква според мен щеше да бъде наградата, най-накрая се съгласиха. Тримата се срещнахме пред портата за начало на Токузацу и влязохме заедно.

Куестът представляваше възстановка на всичките трийсет и девет епизода от сериала Ултрамен, излъчван по японската телевизия от 1966 до 1967 г. В него се разказваше за човек на име Хаята, член на Научния патрул — организация, бореща се с орди подобни на Годзила чудовища, които непрекъснато нападаха Земята и заплашваха човешката цивилизация. Когато Научният патрул осъзнава, че не може да се справи сам със задачата, Хаята използва извънземно устройство на име Бета капсула, за да се превърне в извънземно свръхестествено същество на име Ултрамен. След това той започва да побеждава по едно чудовище всяка седмица чрез всевъзможни кунгфу хватки и енергийни атаки.

Ако бях преминал сам през портата на куеста, автоматично щях да играя с героя Хаята. Но тъй като с Дайто и Шото влязохме едновременно, можехме да си изберем различни герои от Научния патрул. В началото на всяко следващо ниво или „епизод“ можехме да разменяме героите си. Тримата се редувахме да играем Хаята и колегите му Хошино и Араши. Както в повечето мисии в ОАЗИС, играта в екип позволяваше да победим враговете си по-лесно и да преминаваме нивата по-бързо.

Отне ни цяла седмица игра по шестнайсет часа на ден, преди най-накрая да преминем всичките трийсет и девет нива и да завършим мисията. Когато излязохме от последната порта, аватарите ни получиха огромно количество точки и по няколко хиляди кредита. Но истинската награда за изпълнението на мисията беше изключително рядък артефакт: Бета капсулата на Хаята. Малкият метален цилиндър даваше възможност на аватара, който го притежаваше, да се превръща в Ултрамен веднъж дневно за три минути.

Тъй като бяхме трима, обсъдихме кой да вземе артефакта.

— Трябва да остане за Парзивал — обърна се Шото към по-големия си брат. — Той откри тази мисия. Дори нямаше да разберем за нея, ако не ни беше казал.

Дайто, разбира се, не беше съгласен.

— Но ако не му бяхме помогнали, никога нямаше да завърши куеста без нас!

Той заяви, че най-справедливо щеше да бъде да продадем Бета капсулата на търг и да си разделим парите. Но аз в никакъв случай нямаше да допусна това. Артефактът бе твърде ценен, за да го продадем, и знаех, че накрая щеше да се озове в ръцете на Шестиците, защото те купуваха почти всеки артефакт, който се предлагаше за продажба на търг. Освен това сега имах възможност да затопля отношенията си с двамата самураи.

— Вие двамата задръжте капсулата. Урутораман е най-великият японски супергерой. Силата му трябва да е в японски ръце.

Двамата се изненадаха и смутиха от щедростта ми. Особено Дайто.

— Благодарим ти, Парзивал сан — поклони се той. — Ти си достоен човек.

После се разделихме като приятели, макар и не съвсем като съюзници, и аз приех това като голяма награда за усилията си.

В ушите ми прозвуча звънтене и погледнах колко беше часът. Почти осем. Време да се залавям за работа.

Колкото и пестеливо да се опитвах да живея, непрекъснато имах парични затруднения. Всеки месец плащах по няколко големи сметки и в истинския свят, и в ОАЗИС. Разходите ми в реалния свят бяха обичайните — наем, ток, храна, вода, ремонти и подобряване на системата ми за достъп до ОАЗИС. Разходите на аватара ми бяха къде-къде по-екзотични. Ремонт на космически кораби. Такси за телепортация. Батерии. Муниции Купувах мунициите на едро, но пак не излизаха никак евтино. А за телепортация на месец харчех астрономически суми. Търсенето на Яйцето налагаше да пътувам постоянно, а ГСС непрекъснато вдигаха цената на пътуванията.

Вече бях изхарчил всички пари, останали ми от рекламните договори. По-голямата част от тях отидоха за терминала ми за достъп до ОАЗИС и за купуването на астероида. Всеки месец печелех прилични суми, като продавах рекламно време за телевизионния си канал и ненужните ми магически предмети, брони и оръжия, които намирах при пътуванията си. Основният ми източник на доходи беше работата ми на пълен работен ден в техническата поддръжка на ОАЗИС.

Когато създадох новата си самоличност Брайс Линч, му бях дал диплома за висше образование, както и многобройни сертификати в техническата сфера и зашеметяващ опит като програмист. Въпреки удивителната си фалшива автобиография, единствената работа, която успях да си намеря, беше като специалист по техническа поддръжка в Хелпфул Хелпдеск — една от фирмите подизпълнителки, на които ГСС възлагаха обслужването на клиенти и техническата поддръжка на ОАЗИС. Сега работех по четирийсет часа седмично, като помагах на идиоти да рестартират конзолите си и да обновяват драйвърите на визьорите и ръкавиците си. Работата беше изтощителна, но със заплатата си плащах наема.

Излязох от личния си акаунт в ОАЗИС и влязох в служебния. След като процесът по зареждането приключи, установих контрол върху работния си аватар — безлична кукла Кен, която използвах за връзка с клиенти. Аватарът ми се появи в огромен виртуален телефонен център на виртуалното ми бюро пред виртуален компютър с виртуални слушалки и микрофон на главата.

Това място беше личният ми виртуален ад.

Хелпфул Хелпдеск приемаше милиони обаждания на ден от целия свят. Двайсет и четири часа на ден, триста шейсет и пет дни в годината. Един след друг звъняха ядосани, смотани кретени. Между разговорите нямаше никакви паузи, защото винаги имаше по няколкостотин идиоти, които чакаха обаждането им да бъде прието, а всички те бяха готови да чакат на линията с часове, за да можеше някой техник да ги държи за ръката и да оправи проблема им. Защо да си правеха труда да проверят онлайн как да се оправят сами? Защо да се опитваха да си напънат мозъците, като можеха да се обърнат към някого, който да помисли вместо тях?

Както обикновено, десетчасовата ми смяна минаваше изключително бавно. Обслужващите аватари не можеха да напускат местата си, но бях намерил други начини да си убивам времето. Служебният ми акаунт бе настроен така, че да нямах достъп до други уебсайтове, но бях хакнал визьора си и можех да слушам музика или да гледам филми от харддиска си, докато приемах обаждания.

Щом смяната ми приключи, излязох от служебния акаунт и влязох в личния си. Бях получил хиляди нови имейли, а само по изписания в полето за тема текст разбрах какво се бе случило, докато бях на работа.

Арт3мида бе намерила Нефритения ключ.