Ърнест Клайн
Играч първи, приготви се (36)

0035

Експлозията беше придружена със зрелищна светлина, която за миг ме заслепи. След като светлината угасна, обърнах очи към замъка. Щитът бе деактивиран. Армиите на Шестиците и ловците сега бяха разделени само от открито пространство.

В продължение на около пет секунди нищо не се случи. Сякаш времето бе спряло и всичко наоколо бе притихнало. После избухна пълен хаос.

От пилотската кабина на робота си нададох тих радостен възглас. Не можех да повярвам, че планът ми успя. Но нямах време да празнувам, защото сега се намирах в самото сърце на най-голямата битка в историята на ОАЗИС.

Не знаех какво да очаквам. Надявах се, че поне една десета от придошлите ловци ще се присъединят към нас срещу Шестиците. Но след няколко мига стана ясно, че абсолютно всички ловци възнамеряват да се бият. В мига, в който щитът изчезна, морето от аватари нададе свиреп боен вик и се спусна към Шестиците от всички страни. Удивих се от пълната липса на колебание у ловците, защото бе ясно, че много от тях отиваха на сигурна смърт.

Гледах удивен как двете могъщи армии се сблъскваха около мен — на земята и в небето. Гледката бе хаотична и спираше дъха — все едно няколко пчелни кошера и рояци оси се бяха спуснали заедно върху гигантски мравуняк.

С Арт3мида, Аех и Шото стояхме в самия център на битката. Първоначално дори не помръднах от страх да не премажа вълните от ловци, които се тълпяха около краката на робота ми. Соренто обаче не изчака никого да се отдръпне от пътя му. Той смаза десетки аватари, включително част от собствените си войници, с исполинските си механични крака, докато вървеше тежко към нас, а всяка от стъпките му оставяше след себе си малък кратер в каменистата повърхност на планетата.

— Опаа — чух да промърморва Шото, докато роботът му заемаше отбранителна позиция. — Ето го, идва.

Роботите на Шестиците вече бяха изложени на канонада от изстрели от всички посоки. Най-много обстрелваха Соренто, защото неговият робот беше най-голямата мишена на бойното поле и всеки ловец, който бе достатъчно наблизо, не можеше да устои на изкушението да стреля по него. Непрестанната канонада от снаряди, огнени топки, магически ракети и лазерни лъчи бързо унищожи и обезвреди останалите роботи на Шестиците (които така и не успяха да се съберат във Волтрон). Но роботът на Соренто не бе пострадал изобщо. Всеки снаряд, който го удареше, отскачаше от бронираното тяло, без да го засегне. Около него кръжаха десетки кораби и совалки, които го обстрелваха, но без полза.

— Каква битка само, като в Червена зора! — изкрещя Аех по радиостанцията. И при тези думи той насочи цялата огнена сила на Гъндам към Соренто. В този миг Шото започна да стреля с лъка на Рейдийн, а Арт3мида пусна червения лазерен лъч, който излизаше от гигантските метални гърди на Минерва X. Да не остана по-назад, аз пуснах дъговото оръжие на Леопардон — златен бумеранг, който се изстреля от челото на Робота.

Всичките ни изстрели попадаха точно в целта, но само лъчът на Арт3мида нанесе щети по робота на Соренто, като отчупи парче метал от дясната лопатка на гърба на металното влечуго и обезвреди оръдието, монтирано там. Това обаче не го забави особено. Той продължаваше да се приближава към нас, а очите на Мекагодзила засияха в яркосиньо. Соренто отвори устата на робота и от пастта му изригна синя светкавица. Лъчът удари земята пред краката ни и отвори дълбока димна пропаст, а Мекагодзила продължи напред и изпепели всички аватари по пътя си. Едва избягах от удара. Но и четиримата се спасихме, като изстреляхме роботите си във въздуха. Лъчът спря миг по-късно, но Соренто продължи да се движи тежко напред. Забелязах, че очите на робота му вече не светеха в синьо. Явно светкавицата трябваше да се презареди.

— Май стигнахме до последното чудовище — пошегува се Аех по радиостанцията. Четиримата се разпръснахме и започнахме да кръжим над Соренто като подвижни мишени.

— По дяволите, май не можем да го унищожим — казах аз.

— Много си наблюдателен, Зи. Да ти хрумва някоя невероятна идея? — попита Арт3мида.

Замислих се за миг.

— Какво ще кажете аз да му отвлека вниманието, а вие тримата да се промъкнете към замъка?

— Чудесен план — отвърна Шото. Но вместо да тръгне натам, той полетя право към Соренто и измина разстоянието между тях само за няколко секунди.

— Вървете! — извика той. — Този кретен е мой!

Аех го заобиколи отдясно, Арт3мида мина отляво, а аз се изстрелях в небето и го прескочих. Долу Шото се изправи срещу Соренто и разликата в размерите на роботите им ме притесни. Роботът на Шото изглеждаше като играчка в сравнение с огромния дракон на Соренто. Въпреки това, Шото изключи реактивните си двигатели и се спусна на земята срещу Мекагодзила.

— Побързайте! — извика Аех. — Входът на замъка е отворен!

От въздуха видях, че вълна след вълна от аватари нападаха Шестиците, обградили входа. Редовете им се разкъсаха и стотици аватари вече минаваха покрай тях към отворения замък само за да установят, че не могат да прекрачат прага, защото нямаха Кристален ключ.

Аех направи вираж точно пред мен, отвори кабината на Гъндам, скочи навън и в същия миг прошепна командата. Роботът мигновено се смали, той го хвана във въздуха и го прибра в инвентара си. Аватарът на Аех полетя по неведоми пътища във въздуха, тръгна да се спуска, като мина над блъсканицата от ловци на входа на замъка и влетя вътре през отворените врати. Миг по-късно Арт3мида направи подобна маневра, прибра робота си във въздуха и влетя в замъка след Аех.

Обърнах Леопардон рязко надолу и се приготвих да ги последвам.

— Шото! — изкрещях по радиостанцията. — Влизаме! Идвай!

— Ти върви, аз идвам ей сега — отвърна той. Но нещо в тона му ме разтревожи и отново издигнах робота си. Кръжеше над Соренто близо до дясното му рамо. Соренто бавно завъртя робота си и тръгна обратно към замъка. Сега разбрах, че недостатъкът на робота му бе бавното придвижване. Бавното движение на Мекагодзила и атаките от всички страни компенсираха привидната му неуязвимост.

— Шото! Какво чакаш? Да вървим!

— Вървете без мен. Трябва да се разплатя с този кучи син.

Преди да успея да отговоря, той се спусна към Соренто, размахал по един гигантски меч във всяка ръка на робота. Остриетата се врязаха в дясната страна на Соренто и пръснаха водопад от искри, но за моя изненада му нанесоха и поражения. Когато димът се разсея, видях, че дясната ръка на Мекагодзила виси неподвижно. Беше прерязана над лакътя.

— Вече ще си бършеш задника с лявата ръка, Соренто! — извика тържествуващо Шото. След това той запали ракетите на Рейдийн и се насочи в моята посока към замъка. Но Соренто вече бе успял да извърне главата на робота си и се целеше в Шото със светещите си сини очи.

— Шото! Пази се! — извиках аз, но гласът ми бе заглушен от светкавицата, която изригна от устата на металния дракон. Лъчът уцели робота му в гърба и той внезапно избухна в оранжева огнена топка.

Радиовръзката помежду ни изпука от статичен шум. Извиках го отново, но той не отговори. Тогава на дисплея ми се появи съобщение, че името на Шото е изчезнало от Класацията.

Той беше мъртъв.

Тази мисъл ме вцепени, което беше голям проблем, защото Соренто още стреляше със светкавицата. Лъчът бързо описа мощна дъга, която проряза земята, пропълзя диагонално по стената на замъка и се насочи към мен. Накрая реагирах — твърде късно — и Соренто уцели торса на Леопардон, секунда преди лъчът да угасне.

Погледнах надолу и видях, че долната му половина беше взривена. Всички индикатори в кабината започнаха да примигват, а роботът ми тръгна да пада на две димящи половини.

Някак си успях да запазя присъствие на духа, за да се протегна и да дръпна лоста за катапултиране над седалката. Покривът на кабината се отвори и аз изскочих от падащия гигант секунда преди той да се сгромоляса на стълбите на замъка и да убие няколко десетки аватара, струпали се там.

Активирах реактивните си ботуши точно преди да падна на земята и бързо смених настройките на конзолата, защото вече управлявах аватара си, а не гигантския робот. Успях да се приземя на няколко метра от входа на замъка и да избегна на косъм пламтящите останки на Леопардон. Миг след като се приземих, над мен се извиси сянка. Обърнах се и видях робота на Соренто да се спуска от небето. Той вдигна огромния си ляв крак и се приготви да ме смаже.

Направих три крачки тичешком, скочих и активирах реактивните ботуши. Ударната вълна ме изтласка тъкмо навреме, защото в следващия миг огромното ходило с нокти на Мекагодзила направи кратер на мястото, на което стоях само преди секунда. Металният звяр нададе пронизителен писък, последван от кухия, гръмък смях на Соренто.

Спрях реактивните ботуши и се свих на топка. Ударих земята, претърколих се напред и се изправих на крака. Вдигнах поглед към металната глава на влечугото и примижах. Очите му още не светеха. Сега можех да запаля реактивните ботуши и да вляза в замъка, преди оръжието на Соренто да се зареди. Той нямаше да може да ме последва вътре, без да излезе от огромния си робот.

Чувах как Арт3мида и Аех ме викаха по радиостанцията. Те вече ме чакаха пред портата.

Трябваше само да прелетя до замъка. Тримата можехме да отворим портата и да влезем, преди Соренто да ни догонеше. Бях сигурен в това.

Но не помръднах. Вместо това извадих Бета капсулата и вдигнах малкия метален цилиндър в дланта на аватара си.

Соренто се бе опитал да ме убие, а с бомбата, която беше заложил, уби леля ми, много от съседите ми, включително милата старица госпожа Гилмор, която не бе сторила зло никому. Той уби и Дайто и макар никога да не го бях срещал в истинския свят, Дайто ми беше приятел.

Преди малко уби и аватара на Шото и му отне всички шансове да влезе в Третата порта. Соренто не заслужаваше нито силата си, нито длъжността си. Заслужаваше да бъде унизен публично и победен. Заслужаваше някой да му срита задника пред очите на целия свят.

Вдигнах Бета капсулата високо и натиснах бутона за активиране.

Последва ослепителен проблясък и небето стана алено, а аватарът ми изведнъж се промени, порасна и се превърна в гигантско хуманоидно извънземно с кожа в червено и сребристо и светещи елипсовидни очи, чудата глава с перки и сияеща светлина в центъра на гръдния кош. През следващите три минути щях да съм Ултрамен.

Мекагодзила внезапно спря да пищи и да се мята. Погледът й бе насочен към земята, където само миг преди това стоеше аватарът ми. Сега Соренто бавно вдигна глава, премери с поглед новия си опонент и очите ни най-накрая се срещнаха. Стоях лице в лице с робота му и бях почти с неговия ръст и размери.

Роботът направи няколко тромави крачки напред. Очите му отново засияха.

Аз приклекнах леко, заех отбранителна поза и видях, че броячът в ъгъла на дисплея ми вече отчиташе времето:

2:59. 2:58. 2:57.

Под хронометъра имаше меню с различните енергийни атаки на Ултрамен на японски. Бързо избрах Специален лъч и вдигнах ръце пред себе си — едната хоризонтално, а другата вертикално под формата на кръст. От предмишниците ми се изстреля бял лъч, който удари Мекагодзила в гърдите и я блъсна назад. Загубил равновесие, Соренто изведнъж се препъна. Огромният му робот падна на земята.

Хиляди аватари от тънещото в хаос бойно поле около нас нададоха радостен възглас.

Изстрелях се във въздуха и прелетях половин километър нагоре. После се спуснах обратно, надолу с краката, насочил петите си право към извития гръбнак на Мекагодзила. Когато краката ми я удариха, чух как нещо в металния звяр изпука под тежестта ми. От устата на гиганта започна да излиза дим, а синият блясък в очите му угасна.

Направих задно салто и се приземих с клякане зад проснатия робот. Единствената му функционираща ръка се размаха обезумяло, а опашката и краката му се мятаха в конвулсии. Соренто явно не успяваше да го овладее и изправи на крака.

Избрах от менюто с оръжията си Ултраразрез. В дясната ми ръка се появи светещ циркуляр от ярка синя светлина, който се въртеше бързо. Хвърлих го по Соренто с рязко движение на китката като фризби. Дискът профуча във въздуха и удари Мекагодзила в корема. За миг енергийното острие проряза металната кожа като тофу и разцепи робота на две. Точно преди машината да избухне, главата се отдели от врата и се изстреля. Соренто се бе катапултирал. Но тъй като роботът бе проснат на земята, той се изстреля по траектория, хоризонтално на земята. Бързо се нагласи и ракетите на главата му започнаха да се обръщат към небето. Преди да бе избягал надалеч, кръстосах ръце отново и изстрелях още един лъч, който прониза летящата глава като гълъб от пластилин и металът избухна в радваща окото експлозия.

Тълпата полудя.

Погледнах Класацията и се уверих, че служебният номер на Соренто беше изчезнал. Той беше мъртъв. Това обаче не ми донесе кой знае какво удовлетворение, защото знаех, че сигурно вече избутваше някой от подчинените си от сензорния му стол и поемаше управлението на нов аватар.

Броячът на дисплея ми показваше, че ми остават само петнайсет секунди, затова изключих Бета капсулата. Аватарът ми се сви до нормалния си ръст и вид. Обърнах се, запалих реактивните си ботуши и полетях към замъка.

Когато прекосих огромното преддверие, заварих Аех и Арт3мида да ме чакат пред кристалната врата. Димящите, окървавени тела на десетина току-що посечени Шестици лежаха пръснати по каменния под около тях и бавно се стопяваха в нищото. Очевидно бях пропуснал кратка решителна схватка.

— Не е честно — заявих аз, след като изключих реактивните ботуши и се спуснах на пода до Аех. — Можехте да ми оставите поне един.

Арт3мида не отговори, а ми показа среден пръст.

— Браво на теб, че размаза Соренто — каза Аех и плеснахме длани. — Епична битка, но въпреки това си пълен идиот, нали го знаеш?

— Да, знам — свих рамене аз.

— Какъв егоист си само! — изкрещя Арт3мида. — Ами ако беше загинал?

— Но не загинах, нали? — отвърнах аз и я заобиколих, за да разгледам кристалната врата. — Успокой се и да отворим портата.

Огледах ключалката в центъра и думите, гравирани върху шлифованата повърхност. „Любов. Надежда. Вяра.“

Извадих своя Кристален ключ и го вдигнах. Аех и Арт3мида последваха примера ми и също вдигнаха ключовете си.

Нищо не се случи.

Спогледахме се разтревожено. Тогава ми хрумна една идея и прочистих гърло.

— Три е вълшебно число — издекламирах първия стих от песента Училищен рок. Щом изрекох думите, кристалната врата засия и от двете страни на ключалката се появи по още една.

— Успя! — прошепна Аех. — Мамка му, не мога да повярвам. Наистина стигнахме до Третата порта.

Арт3мида кимна:

— Най-накрая.

Пъхнах своя ключ в средната ключалка. Аех постави своя в ключалката отляво, а Арт3мида — в ключалката отдясно.

— Да ги завъртим по часовниковата стрелка на три, става ли? — попита Арт3мида.

С Аех кимнахме. Тя преброи до три и завъртяхме ключовете едновременно. За миг проблесна синя светлина, а ключовете и самата врата изчезнаха. Пред нас се отвори Третата порта, която водеше към водовъртеж от звезди.

— Леле — прошепна Арт3мида до мен. — Отворихме я.

Тримата пристъпихме напред, готови да преминем, но изведнъж чухме оглушителен гръм. Сякаш цялата вселена се разцепи.

И тогава умряхме.